Мазернатал лазерната Комуникация продължават да се развиват още известно време. Обаче парадоксалната електронна война води и тук — чрез нарастването на излъчваната мощност — до пат: достатъчно силни, за да пробият чуждата защита, лазерите се превръщат от разузнавателни в унищожителни. Това е, образно казано, слепец да размахва все по-настървено своя бял бастун в мъглата. От спомагателен инструмент бастунът се превръща в палка.
Предвиждайки близкия пат, всяка страна работи върху произвеждането на такова оръжие, което ще развие тактическа, а после — и стратегическа автономия. Бойните средства стават независими от техните производители, оператори й командни бази.
Ако главната задача на тези оръжия, вече изведени в Космоса, е да унищожават антагонистичните им еквиваленти, един започнат в произволно място сблъсък би се превърнал в детонатор на бойни действия, като степен пожар, разширяващ се до повърхността на самата планета, което би довело до размяна на удари с най-голяма мощност, следователно — до тотална гибел. Точно затова въпросните оръжия не бива да се впускат в остри сблъсъци. Биха могли взаимно да си дават шах, а ако се унищожават, да правят това коварно: като зарази, а не като бомби. Машинният интелект на едните се старае да покори интелекта на вражеските оръжия, обезвреждайки ги или — чрез посредничеството на така наречените програмни вируси, — предизвиквайки „дезертьорство“ на орбитерите на противника. В земната история това има далечен еквивалент в еничарството: турците присъединявали към своята армия отвлечените от поробваните народи деца.
Представеният тук модел на сферомахия е силно опростен. Всички фази на разрастването й биха могли да се придружават от десантни, шпионски, терористични акции, както и от заблуждаващи маневри с цел да се накара противникът да направи скъпоструваща или дори гибелна за него грешка. Кабелната комуникация и импулсните електронни средства позволяват на планетите антагонисти да запазят до известна степен щабно-централизираните съобщения; до каква степен, не можем да установим, още повече че те се променят под влияние на техническите новости. В речника на земните думи липсват думи за определяне на сферомахия от квинтянски тип, тъй като тя не е нито война, нито мир, а представлява постоянен конфликт, който ангажира противниците и изчерпва ресурсите им.
При това положение може ли да се признае сферомахията за космически вариант на суровинната война, в която губещият е онзи с по-бедните суровинни, енергетични и технологични ресурси? Отговорът на този конвенционален въпрос е неконвенционален. Жителите на планетата не разполагат с безкрайни резерви на изкопаеми горива и неизчерпаеми енергетични източници. При все че и едните, и другите ограничават времетраенето на конфликта, те не гарантират никому победа. Моделът на последната фаза е просто звезда.
Както е известно, звездата дължи съществуването си на термоядрените реакции на превръщане на водорода в хелий, протичащи в ядрото й при налягания и температури, изразявани в милиони от съответните единици. След изгарянето на водорода в ядрото звездата започва да се свива. Нейното собствено тегло я смачква, като повишава температурата в центъра, което предоставя възможност за начало на ядрени реакции на въглерода. Същевременно по границата на вътрешната сфера от хелий, който е „пепелта“ на изгорелия водород, реакцията на неговите остатъци продължава и този сферичен огнен фронт се раздува в звездата все повече и повече. Накрая динамичното равновесие рязко се нарушава и звездата изхвърля експлозивно външните газови слоеве.
Също така, както в едно застаряващо слънце възниква сфера, издувана от поредните синтези на водорода в хелий, на хелия във въглерод и така нататък, в междупланетното кълбо на сферомахията възникват поредни повърхности, отговарящи на постиганите един след друг етапи от надпреварата във въоръжаването.
В центъра му, тоест на Квинта, все още съществуват минимум съобщения между военните съединения на всяка страна. Извън планетата действуват, като се държат взаимно в шах, системите от автономни оръжия. Но щабните програмисти ограничават все пак тяхната самостоятелност — да не би, не дай боже, те да положат началото на верижна реакция, която би пренесла пламъка на войната на планетата.
Програмистите обаче стават все по-силно двояко уязвими. Колкото по-рафинирани автономни оръжия изхвърля в Космоса противникът, толкова по-голяма нападателно-отбранителна суверенност трябва да дават те на своите бойни системи. Както цифровото, така и аналоговото моделиране на сферомахията след най-малко стогодишна война не дават еднозначни решения. Опирайки се обаче на компютърните варианти, авторите на модела допускат, че съществува праг на ограниченията в програмирането на автономността на бойните средства и че на този праг оръжията от единствено самостоятелни могат да станат самоволни. Тази картина се отдалечава от модела на звездата и се приближава към модела на естествената еволюция. Автономните оръжия приличат на низшите организми, които притежават агресивност в рамките на инстинктите за самосъхранение. Самоволните оръжия приличат на висши организми, които притежават творчески импулс и от само хитри и съобразителни подчинени се превръщат в инициатори на нови тактики за действие. Тези оръжия се изплъзват от контрола на създателите си.
Като твърдят, че създателите им стават двояко уязвими, авторите на модела смятат, че от поражение са застрашени както тези, които забавят нарастването на интелекта на своите оръжия, така и онези, които подкрепят това нарастване. Тъй или иначе, в процеса на разрастването си сферомахията губи своята динамична стабилност и макар бъдещата й съдба да не може да се определи еднозначно, тя излиза извън интересите на страните, започнали войната. В настоящия момент такова положение на нещата се намира в далечно бъдеще. Светлините, които са били забелязани от „Евридика“, може би са били от сражения, провеждани в периферията на системата на Дзета. Този сблъсък на милиарди мили от Квинта означава, че истинските битки може да се водят на фронтове, отдалечени на астрономично разстояние от планетата. Там войната вече може да става „гореща“. Може също в бъдеще да доведе и до скокове в дълбините на сферомахията. Всъщност всеки, който разбира нещо от стратегията, разработена след Клаузевиц, не би могъл да очаква победен финал на войната. Същевременно опитните стратези се намират в положението на играч, който не може да стане от игралната маса, защото е хвърлил в играта всичките си капитали. Именно в това се състои ефектът на огледалото. Толкова важният някога проблем кой е започнал надпреварата, тук е без значение. В конфликта вече не може да се различи с какъв характер — мирен или агресивен — са били намеренията на воюващите страни. Играта предвижда лоша съдба на всички участници и може да завърши само с пирова победа.
Какъв е шансът за контакт при представеното положение на нещата? Авторите на хипотезата не знаят. Докато на космическата, шахматна дъска се движат черни и бели фигури с аналогична сила, те изобщо не се впускат в битка, а само си дават шах. Затова Пък съвършено новите и непознатите подлежат на разпознаване чрез бой. Това е нещо като някогашните опознавателни двубои на отделни рицари преди сражението. Може би не планетата, не нейните правителства, щабове, власти са нападнали „Хермес“, а той просто е бил атакуван като „съвършено чуждо тяло“, като огромен, технически и непознат обект. Не както бандити нападат минувач, а както инфекциите проникват в организма през лимфоцитната защита.
Надеждата за ограничаване на надпреварата във въоръжаването е нищожна. Възможно е модернизиране на старите бойни изкуствени спътници, издърпвани на планетата. За оръжия от типа на вироидите, микроминиатюризираните паразити, самообединяващите се частици, черпещи енергия от слънцето, са необходими огромни инвестиции, но малко суровини.
В заключение Полассар, Ротмонт и Ел Салам обобщаваха виждането си относно Квинта. Като продукт на вековни борби за надмощие, този изкуствен организъм — сферомахията с диаметър седем милиарда мили, може да бъде сравнен с разяждано от рак тяло. Повече или по-малко злокачествените метастази на конфликта са негови космически органи и тук пак възниква аналогия с живо същество, защото дори в зародиш сферомахията не е била напълно „здрава“, след като още при зачеването е била заразена с антагонизма на насочените една против друга технологии. Тя няма никакви „нормални тъкани“, а оставането й в динамично равновесие се дължи на противодействуващите си „злокачествени образувания“. За да запазят това специфично равновесие, те трябва да се разпознават взаимно. Щом някъде, сред вътрешните или външните планети, се появят радикално нови разновидности, технически „противотела“ ги разоръжават, поставят в шах или „конвертират“ (прехвърлят под своя власт по „еничарския“ принцип). Те не се грижат за лечение (няма кого да лекуват), а за запазване на динамичното status quo ante fuit40, тоест — за запазването на пат. Ако е така, „Хермес“ най-напред х е натъкнал на остатъци от някогашни схватки, а после е нахлул в „минирана зона“, предизвиквайки нощната атака. Ако
