Безшумно затвори вратата след себе си. Бавно изкачи високото стълбище и на прага на спалнята си се поколеба, чудейки се дали вярната й камериерка е решила да я изчака въпреки дадените нареждания. Прецени, че не бива да рискува, и забърза по дългия коридор, където бяха стаите за гости. В края имаше стълбище, водещо до горния етаж. Тя тихо се изкачи по него и продължи по коридора, спирайки пред последната врага вляво. Тихо натисна дръжката и влезе в тъмната празна стая, която преди бе използвана от гувернантката на семейството.
Доволна от своята хитрост, Алекс свали ръкавиците си и ги захвърли на нещо, което в тъмнината й заприлича на ракла. Не бе нарушила думата си, бе се прибрала право вкъщи.
Но когато съпругът й се върнеше тази вечер и влезеше в спалнята й, възнамерявайки да я накаже по някакъв начин, нямаше да я намери там. Потръпна при мисълта колко щеше да се ядоса той.
Утре щеше да вземе парите, които Пенроуз бе получил от продажбата на дядовия й часовник, и щом Джордан излезеше, тя и двамата й възрастни и верни приятели щяха да напуснат Лондон.
Александра съблече роклята си, отпусна се на тясното легло и затвори очи. Бе объркана от поведението на Джордан тази вечер. Как можеше да й бъде толкова сърдит и в същото време да се старае да й спести публично унижение, почуди се младата жена. Никога нямаше да го разбере. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че е принудена да се крие от него в собствената му къща — да се крие ядосана и уплашена от същия мъж, чието изчезване преди я бе карало да иска да умре, за да бъде с него.
Лорд Камдън бе пристигнал на бала точно когато Джордан си тръгваше. Разбра, че Мелъни вече си е отишла. Джон учтиво предложи на приятеля си да го закара, защото херцогът бе отпратил каретата си с намерението да се прибере заедно с Александра.
Джордан мислеше само за жена си, която със сигурност вече го очакваше в стаята си. Затова не обърна особено внимание на конника, който се спотайваше в сянката на къщата от другата страна на улицата. Лицето на непознатия бе скрито от широкополата шапка. Хоук сякаш усети опасността, обърна се към Джон Камдън, но всъщност се вгледа в слабия конник в мига, в който тъмният силует вдигна ръка.
Джордан се хвърли на земята точно когато пистолетът изгърмя, после се затича към отсрещната страна на улицата, опитвайки се да догони убиеца, който вече се измъкваше в галоп покрай каретите по Брук Стрийт. Същите тези карети попречиха на лорд Камдън да преследва нападателя.
Едуард Фокс, който се бе специализирал в разрешаване на деликатни въпроси за група отбрани клиенти, които не искаха да имат работа с властите, си погледна часовника. Бе почти един часът през нощта, а той седеше срещу херцога на Хоторн, който го бе наел да разследва двата опита за убийство и да открие кой стои зад тях.
— Със съпругата ми ще отпътуваме за Хоторн сутринта — казваше Джордан. — Един убиец по-лесно може да остане незабелязан по улиците на Лондон, отколкото в провинцията. Ако само моят живот бе в опасност, щях да остана тук. Но ако зад това стои братовчед ми, той не би рискувал да се сдобия с наследник, следователно животът на жена ми също е в опасност.
Фокс кимна.
— В провинцията моят човек ще може да забележи всеки непознат на територията на Хоторн или в селото. Ще можем да го наблюдаваме.
— Основната ви задача е да предпазите съпругата ми — каза херцогът. — Щом пристигнем в Хоторн, ще измисля някакъв начин да подмамя извършителя навън. Уредете четирима от вашите хора да пазят каретата ни утре. Със собствената ми охрана ще станат дванайсет души.
— Възможно ли е човекът, който стреля по вас тази вечер, да е бил братовчед ви? — попита Едуард Фокс. — Казахте, че не е бил в „Уайтис“ или на бала на Линдуърди.
Джордан разтри врата си.
— Не беше той. Конникът бе доста по-слаб от Антъни. Но както ви казах, не съм напълно убеден, че той е замесен. — Досега се бе надявал да е старият Грейнджърфийлд, но днес бе научил за смъртта му. Все пак първият опит бе направен, когато той срещна Александра — само два дни след като рани Грейнджърфийлд в дуел. Но след случката пред дома тази надежда угасна.
— Двата най-често срещани мотива за убийство са отмъщение и лична изгода — рече внимателно Фокс. — А братовчед ви би спечелил доста от смъртта ви. Сега повече, отколкото преди.
Джордан не го попита какво има предвид. Знаеше, че става въпрос за Александра. Александра?… Лицето му пребледня, когато си спомни смътно познатата, слаба фигура, която бе стреляла по него тази вечер. Възможно беше да е жена…
— Нещо важно ли се сетихте? — попита следователят, разгадавайки правилно изражението на Джордан.
— Не — рязко отсече Хоук и стана бързо, слагайки край на срещата. Мисълта, че Александра се опитва да го убие, бе абсурдна. Абсурдна. Но той си спомни думите й: „Каквото и да ми струва, ще се измъкна от този брак.“
— Още нещо, ваша светлост — каза Фокс. — Възможно ли е човекът, който стреля по вас тази вечер, да е същият, който вие сте помислили, че сте убили на пътя към Моршам миналата пролет — онзи, когото сте оставили с мисълта, че е мъртъв? Вие го описахте като дребен и нисък.
На Джордан почти му прилоша от облекчение.
— Възможно е. Както казах, тази вечер не можах да видя лицето му.
Когато Фокс си тръгна, той изкачи стълбите към собствената си спалня. Уморен, ядосан и разстроен от факта, че някой се опитва да го убие, той отпрати камериера си и бавно свали ризата си. Александра бе в съседната стая, помиели си, и умората му изчезна при мисълта да я разбуди с целувка.
Мина през свързващата врата, прекоси гардеробната й и се насочи към тъмната спалня. Лунните лъчи се процеждаха през прозорците и падаха по гладката сатенена покривка на леглото й.
Александра не се бе прибрала вкъщи.
Бързо се върна в собствената си стая и позвъни на прислугата.
След половин час всички слуги бяха подредени пред него в гардеробната му и отговаряха на въпросите му. Отсъстваше само Пенроуз, възрастният прислужник на Александра. Той също бе изчезнал мистериозно.
След напрегнат разпит всичко, което Джордан разбра със сигурност, бе, че кочияшът му бе видял как Алекс се изкачва по стълбите пред входа и застава пред вратата. После го отпратила — нещо, което кочияшът каза, че не се е случвало досега.
— Можете да си лягате — каза той на всичките трийсет и един прислужници, но един възрастен мъж с очила, за когото херцогът знаеше, че е старият лакей на Александра, се бавеше и изглеждаше разтревожен и ядосан.
Господарят отиде до масичката и си наля портвайн. После любопитно погледна Филбърт и му нареди да донесе още една бутилка. Настани се в креслото и опъна крака, опитвайки се да прогони страха си. Не вярваше, че на Александра й се е случило нещо, и нямаше да си позволи да мисли, че отсъствието й я прави заподозряна в опита за убийство тази вечер.
Колкото повече разсъждаваше над загадъчната й усмивка, с която го бе дарила, когато бе обещала да се прибере право вкъщи, толкова повече се убеждаваше, че е отишла някъде другаде, след като е заблудила кочияша, че се е прибрала. Преди да си тръгне от бала, тя със сигурност е говорила с някого от ухажорите си да я последва до дома й и после да я отведе. И след като Джордан я бе заплашил насила да й налее малко мозък в главата, това не го изненадваше. Вероятно бе отишла при баба му, помисли си Джордан.
— Дай бутилката насам — нареди той, наблюдавайки намръщения възрастен лакей, който не успяваше да прикрие войнственото си изражение. — Кажи ми нещо — обърна се неофициално към слуга за пръв път в живота си, — твоята господарка винаги ли е била такава?
Старият лакей се вцепени от възмущение, докато наливаше питието в чашата.
— Госпожица Алекс… — започна Филбърт. Хоук го прекъсна ледено:
— Ще наричаш съпругата ми с титлата й — сопна се той. — Тя е херцогиня на Хоторн!
— И вижте колко мъки й причини това! — яростно му отвърна прислужникът.
— И какво точно имаш предвид? — настоя Джордан, толкова зашеметен от тази неестествена проява на
