Да, тя е учителка по музика, пристигнала е от Рига, не й стигат парите, а си пада по хубавите дрехи, затова дава уроци, намерила си е ученичка; вярно, доста път е, но нищо, казали са й, че от гарата не било далече, десетина минути. Няколко пъти попита за посоката, добре, че е събота, вечерта е топла и много хора са навън. Улица. «Горска» ли? Ей точно там, дето почва горичката, те са три вили общо. Прокурорската ли? Последната, в гората, над рекичката. Там има караулка и охрана, другарко. Да, знам, предупредени са за моето, идване.

Тук някъде са залегнали момчетата на Слава Грязнов, те вече я виждат, разбира се, веднага ще докладват, че към вилата на Зимарини се е запътила непозната гражданка, видът й никак не е виладжийски; описание, особени белези… В Москва, на «Проспекта на мира», сигурно вече я търсят, може би има заповед за задържането й, бързо да отмине опасната зона.

Висока ограда с медна табелка «Зимарини». Погледна към небето, сякаш щеше да й е за последно: горе се носеше весело пухкаво облаче, по проводниците бяха накацали птици като нотни знаци по петолиние, тя може дори да изпее мелодията: до-ре-ми, до-ми-горно до, си-ла-ла-сол, стана като една песен на Окуджава: «Господа юнкери, къде бяхте вие…» Но птиците свършиха, с тях секна и мелодията. Ирина решително натисна звънеца.

— Документите.

Не разбра откъде идва гласът, но на оградата се открехна малко прозорче, сега от него ще се подаде царствена ръка и ще хвърли батистена кърпичка в знак на любов и покана за будоара. Не, Ирина нито си помисли, нито можеше да си помисли нещо подобно, тя само си повтаряше: «От нищо не те е страх, мускулите ти са отпуснати…» Подаде на прозорчето паспорта си и след секунди чу:

— Ирина Генриховна Фроловска.

— Да — едва промълви към дървената ограда, защото до прозорчето можеше да стигне само с ръка. В същия момент разбра, че гласът не се обръща към нея, защото по високоговорителя чу приглушен женски глас:

— За мене е.

Ирина влезе през портата, която се отвори сама. Към вилата водеше пътечка, посипана с чакъл, непристъпен зид ограждаше къщата от три страни и се врязваше в рекичката, която служеше за естествена ограда. Ирина лепна на устните си съвсем лека усмивка и тръгна към вратата на къщата, а токчетата й затъваха в ситните камъчета. Заоглежда се наоколо уж с възхищение от красотата и поддържането на вилния имот на главния прокурор на Москва, а всъщност се опита да запомни колкото може повече за разположението на къщата и градината. Огледът я смути, това беше истинска крепост, от която човек можеше да се спаси само с плуване. Ако откъм реката няма още една караулка.

Масивната врата на къщата се отвори и на прага застана мадам Зимарина в тънък халат, под чиито леки дипли прозираше загоряла плът, прикрита само с триъгълничето на дантелени бикини. Ирина очакваше да види хубава жена. Но Валерия Зимарина беше предизвикателно красива и Ирина усети остра ревност да разкъсва всяка нейна клетчица. Но междувременно вече чуруликаше — весело, непринудено и дори малко кокетно, та лицето й придоби онзи вид, заради който като малка я наричаха «лиска»:

— Добър ден. Ирина се казвам. Идвам за уроците по музика, Вера Степановна ме праща.

Валерия не бързаше с поздрава, тя огледа гостенката от главата до петите с безцеремонно преценяващо око, очевидно остана доволна, изсмя се:

— Радвам се, че дойде. Тук сама ми е много скучно. Дай жакета да го закача. Това щатско костюмче от «Берьозка» ли е? Какво мъкнеш в тази тежка чанта?

— Касетофон със записани уроци, Валерия Казимировна, ако ме одобрите…

— Одобрих те — подсмихна се пак Зимарина, — обаче никакви Казимировни, просто Лера. Значи си от Рига, а?

— Там съм от три години, иначе съм живяла все в Москва. Имам два месеца отпуска, но ако си намеря работа, ще остана.

— Както виждам, не си омъжена — Валерия посочи дясната й ръка.

— Не! — остро отговори Ира — защото много й се искаше да е омъжена за Саша Турецки. Но й се стори, че в очите на Валерия проблесна одобрение.

— Консерватория ли си завършила?

— Да, московската. Концертмайстор съм, но не ми стигат парите и си докарвам с допълнителни уроци.

Валерия я прегърна през раменете и я поведе към хола, където Ирина видя «Стейнуей», мечтата на всеки пианист, и дъхът й спря. Домакинята сложи на малката изящна масичка бутилки пепси и уиски, наля, без да пита за съгласието на гостенката. На Ирина й се пиеше и уиски, и пепси — и за отпускане на нервите, и за разхлаждане.

— Но и аз не съм богаташка, да знаеш. Не мога много да ти плащам. По петдесет на ден — става ли?

— На ден ли? — учуди се Ира. — Обикновено таксата ми е петнайсет рубли на час, а урокът е два часа. Така е най-удобно за ученика.

Беше й много приятно да говори истината и да не изневерява на себе си — но задълго ли? Забеляза, че Валерия пресмята нещо наум, сигурно обмисля да не се мине. Ирина вдигна чашата с пепси, пи няколко глътки.

— Извинете, жадна съм, навън е доста горещо.

— За срещата ни — каза най-накрая Валерия. — И да пием брудершафт, че май много те затруднява да минеш на «ти», както виждам.

Ирка нямаше никакво желание да пие брудершафт с нея, взе да се оправдава: че й е неудобно, че не е свикнала да говори на «ти» с по-възрастни, не-не, знае, че разликата им е съвсем малка, но все пак… Валерия обаче беше промушила вече ръката си с чашата под мишницата на Ирина, отпи от уискито, лепна устни на нейните и се опита с език да отвори стиснатите до болка зъби на гостенката. Ирина се смрази от отвращение и искаше да се отдръпне, но Валерия се изсмя по своя си начин и продължи преспокойно:

— Добре. Предлагам ти по петдесет на ден и няма нужда да пътуваш напред-назад, ще останеш тук някоя и друга седмица, после ще видим.

Ирина беше възвърнала вече душевното и телесното си равновесие и сега трябваше да отговори така, че да не провали замисъла си — тя каза съвсем тихо, но все още в пълно съответствие с истината:

— Съгласна съм. Само да се обадя на Вера Степановна…

— Прекрасно! Ще ти платя обаче накрая, така съм свикнала. Никакъв аванс.

— Добре, добре — бързо се съгласи Ирина и пак не си кривеше душата, защото изобщо нямаше намерение да взема пари.

— На Верка аз ще се обадя. Кой друг познаваш в прокуратурата?

Ето! Започва се. Нито миг пауза, нито миг за обмисляне на отговора. «Никого не познаваш, скъпа, от споменатото учреждение. Никакъв Александър Турецки.» И тя моментално се учуди:

— От прокуратурата ли? А, да — не, моля ви се. Слава Богу, никого — само Вера Степановна, но тя ми е роднина. Ох, извинявайте… Вашият съпруг май беше прокурор? Само исках да кажа, че не ми се е налагало да влизам, в смисъл…

— Толкова си права, душичке. И моят съпруг, главен прокурор на Москва, е същата дрисня като всички други от мъжки пол, дето клатят между краката си биволски опашки…

«Боже Господи, какво говори тази жена!» Ирина се усмихна уж на шегата — но Валерия нямаше никакво намерение да се шегува.

— Най-долната сган работи в прокуратурата и в милицията. Не обичам прокурорите. Куките и ченгетата също. Нищо че и аз съм завършила право.

— Защо ми го казвате?

Зимарина пусна една змийска усмивка:

— За да си наясно с положението в тази къща. Защото съм до известна степен в стресова ситуация. Но пак ли сме на «ви»

«Наистина, скъпа, пак ли?» — каза си Ирка и попита на глас:

— Започваме ли? Ще ви помогна да вдигнем масата.