предварителни резервации… Днес имаме три вида пици. Препоръчвам ви също телешко на грил и спагети. Вина: «Гурджаани», «Тетра»…

Долови във въздуха желанието на госта и допълни:

— Имаме и водка. Сега ще пратя сервитьорката.

— Аз не пия — заяви Кирин и си наля минерална вода.

— Никак? — учуди се Меркулов.

— Никак — твърдо отговори Кирин.

— Аз пък, с ваше позволение, ще изпия една водка, макар че докторите са ми забранили. И не пушите? Уви. Аз вкъщи лъжа, че съм ги отказал, обаче доста пуша. Както и да е, това няма нищо общо с…

— Да, Костя, да започнем направо по същество. Ще ви помогна с каквото успея, чакам въпросите ви.

— Нека първо ви изложа нещата, тогава ще разберете какво бих искал да знам. И така: всичко започва с убийството на майор Анатолий Петрович Биляш от КГБ.

— Значи го очистиха Биляша, а? Не, не знаех. Но той отдавна си просеше куршум в челото или нож в сърцето…

— Според непроверените ни данни със случая е свързан капитан Бобовски от същите служби.

— А, не ми се вярва. Нашият Бобик само за парлама става…

— Значи го познавате? Тогава ще ни е по-лесно.

Ирина дояде пилешкото «чахохбили», като се мъчеше да не обръща внимание на Валерия, която я наблюдаваше. Влезе Маня и нарочно много шумно заразтребва масата. Валерия заключи вратата зад гърба й с думите:

— Сега никой не трябва да ни безпокои, нали?

— Да-да, хайде… започваме… — жизнерадостно отговори Ирина и бързо се насочи към рояла «Стейнуей» — сякаш отвътре не й се обърна всичко от гнусното предчувствие. — Ще ви… сега ще ти пусна първия урок на запис. Тогава ще е ясна целта, към която трябва да се стремите… стремиш…

«Божичко, опази ме от нея, помогни ми да открия Кешинка, Божичко, на всичко съм съгласна, само да не ме докосне с тия ръце…»

Ирина пусна касетофона, чу се елементарна мелодийка — модерна песничка в бавен аранжимент.

— Сега ще изсвиря началото. Щом си учила някога пиано, няма да те затрудни.

«Само да не ми треперят пръстите, само да не сбъркам…» Но пръстите я слушаха и не трепереха, клавишите меко потъваха и Ирка изпита желание това да продължи вечно — тя да свири тази глуповата мелодийка, аранжирана за дебили, само и само да не се доближава до нея това женище, което я разделя със Саша, наистина я разделя, сега, днес, а не по-рано, когато тя още не познаваше Валерия, а само знаеше, че той си има някоя, но тогава се беше примирила и беше забравила, не точно забравила, но можа да го преглътне. Сега обаче всичко се обърна, тя не си представяше как е можел да бъде с тази жена и щом е могъл, значи просто не е същият, когото тя от толкова време познава и обича.

— Нали виждаш, няма нищо трудно — продължи със същия жизнерадостен глас и се усмихна, и очите й светеха като сини газови пламъчета.

«Само едно, само едно може да изкупи всичко, само заради едно ще забравя, че Валерия Зимарина съществува на този свят — трябва да намеря Кеша. Тогава Валерия ще изчезне и духът й ще се изпари от земята.»

— Да… наистина… нищо трудно — чу съвсем близо пресеклив шепот и усети хищна длан на гърдите си, и почувства, че умира, ще получи разрив на сърцето, защото има само един начин да намерят малкото момченце Кеша, да го намерят и да го върнат на непознатата й Ника, смазана от нещастието; да си върне любимия, да забрави всичко, свързано с тази жена, с тази настойчива ръка със зелен перлен лак: трябва да се подчини, да приеме гнусните ласки. Направи усилие да се отпусне, да се освободи от напрежението, което я беше сковало на камък, и продължи да свири, като поглеждаше с невиждащи очи над рамото си.

И тогава дойде избавлението. Телефонът иззвъня и мелодичният звук извести за края на изтезанието. Ирина не трепна, но спря да свири; а Валерия не вдигна, само си погледна часовника и бързо излезе от хола, пътьом й подметна:

— Свири, свири.

Сигурно има дериват някъде другаде в къщата — телефонът спря да звъни. Ирина някак по интуиция реши, че позвъняването трябва да е свързано с отвличането на Кеша, пролича, че Валерия го беше очаквала, затова като дива котка изви очи към изящното си часовниче с инкрустациите, затова уж небрежно й подхвърли: «Свири, свири» — за да не чуе какво ще говори по телефона. Ирина продължи да свири с лявата ръка, същевременно пусна касетофона, на който беше записала в свое изпълнение същата мелодия, и много предпазливо вдигна слушалката. Не, Валерия не е вчерашна — апаратът мълчи, явно този телефон се изключва с вдигането на слушалката на другия апарат. Ирина внимателно го затвори, свали си обувките, излезе в антрето, ослуша се — гласът на Валерия се дочуваше някъде отгоре. Притеснена да не се натъкне на Маня, Ирина се качи по стръмната вита стълба и залепи ухо на вратата. Звукът на пианото и думкането на собственото й сърце заглушаваха всичко, не трябваше да включва касетофона толкова силно, но Валерия повиши тон и сърцето на Ирина така силно заудря, че вече имаше опасност да го чуе цялата къща.

— Нито цент, Валера! И ще те пусна на ченгетата, боклук такъв, окото ми няма да мигне! Грабвай се с копелето и веднага — чуваш ли ме, мо-мен-тално! — изчезвайте в Подлипки… Как така си забравил бе!.. Да знаеш, че ако имах време, аз тебе щях да те натикам в… Да си вържеш връзка знаеш, а да си поразмърдаш мозъка никакъв те няма, така е! Оставяш колата на гарата и хващаш по шмендефера, барака осемнайсет. Чист е теренът. Чакаш там, ще ти изпроводя един верен приятел.

Ирина още не беше осъзнала чутото, когато телефонът се затръшна и тя се понесе надолу като стрела, седна пред пианото както си беше, боса, но телефонът до нея тихо прозвънна — Валерия избираше. Ирина щеше пак да хукне нагоре, но чу хлопване на врата, след секунди влезе Зимарина и каза:

— Да си нямаш работа с мъже, кукло.

«Ако пак ми пусне ръка, ще я убия. С тази бронзова статуетка. И ще бягам към реката.» Самовнушението вече не й помагаше.

— Изсвири ми нещо приятно — Моцарт например.

«Подлипки, шмендефера, барака осемнайсет. Какво е това? Веднага трябва да съобщя на Романова. Валерия ще му прати „верен приятел“ — няма време за губене! О, колко съм загубена, аз не знам даже телефона на Меркулов. И как ще се обадя? Откъде? Господи, помогни ми да се измъкна!»

Мъчеше се да не поглежда към Валерия, боеше се, че Моцарт няма да надделее над кощунството.

— Само че се съблечи, искам да свириш гола. Аз ще те гледам. Трябва да се обадя на едно място.

Ирина се извърна към статуетката, но Зимарина най-неочаквано изпсува долнопробно, злобно загледана към прозореца, захвърли слушалката и изхвърча от стаята. «Като вещица с метла» — каза си Ирина и също погледна през прозореца. В двора беше влязла кола, от нея почти в движение слезе набит мъж на около петдесет години, с широки стъпки закрачи към къщата — Ирина позна главния прокурор Едуард Антонович Зимарин.

Кирин започна отдалече и Меркулов търпеливо го чакаше да стигне до отговорите на поставените въпроси.

— Успях да открия тайната организация ръководителка. Мозъчния тръст. Той управлява целия