лица. Трябва да разбера кои са, не мога да си позволя грешка. Но и аз като Кирин не съм чувал за Беса.

Вече се връщаха. Меркулов си поглеждаше часовника — Шура Романова го чакаше да й се обади.

— Сега за Биляш — продължи Борко. — Аз водя делото за неговото убийство. По-точно днес сутринта ми го дадоха. Нашите оператори загубиха няколко часа да разгадаят кода за влизане в компютърната му система, върху който е установил тъй наречения протекшън[9], и в края на краищата успяха. Но освен четиризначни номера и непонятни означения срещу всеки номер друго нищо не откриха в нея. Общо двайсет и четири числа. Нашите шифровчици ще открият какво е това, сигурно са кодирани имена. Предполагам, че е тайната група на Биляш, за която ръководството на КГБ не знае… Искахте нещо да кажете?

— У Биляш е открита електронна карта-пропуск с буквата В и четиризначен номер — две хиляди осемстотин седемдесет и четири. Ако картата е на негово име, и първолак ще разкрие шифъра. Освен това, за да се разбере загадката, може да помогнат имената, които ще ви назова.

— Повторете номера, ако обичате… Да, да. Почти съм сигурен, че е тъй.

Меркулов усети, че е впечатлил Борко с назования номер.

— Да, Константин Дмитриевич, слушам ви. Искахте да ми изредите имената. Прощавайте, че ви прекъснах.

— Бардина. Зимарин и Валерия Зимарина. Транин. Гончаренко. Красниковски. Амелин. Чуркин. Не, в никакъв случай не съм сигурен, но…

— Запомних ги. Защо в протокола за огледа на гробницата и деветте трупа не се споменава за никаква карта? Протоколът май беше подписан от Турецки и Грязнов?

— Не са знаели, че ще имам щастието да се запозная с вас…

Борко се подсмихна и продължи:

— Всъщност връзката с «Вече»-то стартира от генерал-лейтенант Сухов… Чакайте, как казахте — Амелин ли? Да, Амелин. Сега ще ви обясня. Кирин отдавна беше заподозрял, че този институт работи с поръчки от някаква тайнствена компания, или по-точно комплот, и продава, дето се вика, по втория начин нови видове оръжие. Ние го покрихме, така да се каже, с един наш човек, който нищо не успя да научи, защото още след първите дни изчезна безследно. Един от разложените трупове, открити от вашите приятели в имението на Подворски, вчера беше идентифициран. Вече се досещате — беше трупът на нашия агент. И така, малко преди да изчезне, този човек ни уведоми, че Сухов е в много топли отношения със зам. главния прокурор Амелин.

— Но Амелин най-малко ми изглежда като нелегален търговец на оръжие!

— Извинете, но откъде знаете как трябва да изглеждат търговците на оръжие, и то нелегалните?

Меркулов се смути, но Борко се разсмя:

— Ако знаехме, нямаше да имаме заплаха за мира, поне от страните в Третия свят… Изредихте още имена. Кои са тези хора? Зимарин — това е самият главен прокурор на Москва, нали? Валерия трябва да е жена му, така ли?

— Да. Тя е свързана… била е — с Биляш. Транин е затворник, който незаконно се намира на свобода. Тези тримката — Валерия, Биляш, Транин — са свързани от едновременното си пребиваване в град Караул, Архангелска област. Чуркин е доверено лице на Амелин, следовател е в Московската прокуратура. Татяна Бардина според наши проучвания е любовница на Биляш и е била убита от него преди две години. Последното е доказано от фактите по делото.

— Красниковски?

— Подполковник от Вътрешно министерство, първи заместник-началник на Московската криминална милиция. Турецки е сигурен, че той е убил Бабаянц, който водеше делото против института на Сухов за нередовно изплатени премиални, убил е гледачката Балцевич, провокирал е ареста на Турецки. Любовник е на Валерия Зимарина.

— Гончаренко?

— Майор от милицията, свързващо звено между Биляш и Красниковски. Сега и аз на свой ред да ви попитам. Какво ще кажете за капитан Бобовски от КГБ?

— Ще ви отговоря, но ако ми кажете защо се интересувате.

— В деня на убийството на Биляш са го видели в Матвеевско. Това е единствената причина за интереса на колегите.

— Обещах и отговарям. Марат Бобовски беше човекът на КГБ, натоварен да следи Биляш. Имахме някои предположения, че Биляш е замесен в убийството на Сухов. Марат е следвал Биляш до пиацата за таксита, но онзи неочаквано се качил на частна кола и Бобовски го изпуснал. Обаче колата, с която е изчезнал, доста биела на очи — разбрицан американски форд. Диренето го отвело на улица «Веерна», но някакви гамени му спукали главата и той се намери в болница с мозъчно сътресение. Тайно го измъкнахме оттам, защото се бояхме, че нападението не е било случайно. Та нали и Биляш беше убит точно на «Веерна», така ли е?

Борко се вгледа в непроницаемото лице на Меркулов и довърши:

— Имам предложение. Да отидем у нас, разполагам с компютър, ще се опитаме да разшифроваме номерата от Биляш. То е от взаимен интерес. Ако не е късно за вас…

В полунощ надеждата да дочака техническа помощ се изпари, лейтенантът с кодовото име «Двадесет и пети» вече колко пъти отскача до телефонния автомат на гарата, но и Грязнов се беше изпарил нанякъде, затова милиционерът реши да действа самосиндикално: остави колегата да чака, а той самият тегли поредната на разваления предавател, извади за всеки случай пистолета си от кобура и се запъти към вилата на главния прокурор. Нареждането на Грязнов фактически беше провалил, изпусна тъкмо «нашия човек», не организира прослушване и на всичко отгоре вечния номер с техниката — макар поне тук той да нямаше конкретна вина. На Грязнов обаче такива не му минаваха и лейтенантът непременно трябваше да се реабилитира пред началството.

Вилата беше осветена, но зад дебелите пердета не се долавяше никакво движение. «Двадесет и пети» се спусна към реката, бързо откри маскираната в гъсталака вратичка, но тя беше затворена отвътре. Тогава си изу обущата, свали чорапите, прибра всичко под едно храстче и влезе в още топлата вода. Някъде из съседните вили бясно залая куче, лавна и второ, той се спря, но из прокурорския имот цареше тишина. Оградата на вилата влизаше с няколко метра в реката. Скоро лейтенантът разбра, че може да я заобиколи само с плуване. Поразмишлява малко и както си беше, с панталона и светлата лятна риза, заплува, като отмахваше с лявата ръка жилавите стъбла на водните лилии, а в дясната държеше пистолета си над водата.

Отначало се чу женски вик. После гръмна изстрел. «Двадесет и пети» от изненада се гмурна под водата, после изплува и вече без да обръща внимание на лилиите, с които беше облепен, бързо заплува към брега, като гребеше с лявата ръка и псуваше на висок глас. Жената продължаваше да вие, хлопна се врата, после още веднъж, и така се тресна, че стъклата издрънчаха. Лейтенантът стреля във въздуха, изстрелът отекна в гората, а той вече се катереше по хлъзгавия бряг и тичаше към вилата, и викаше: «Стой, ще стрелям!», без да е наясно към кого по-точно адресира последното предупреждение. От къщата изскочи страховита старица, точно тя крещеше като заклана, видя пред себе си водния дух и припадна. А той мълниеносно влетя през вратата и застина на прага: насред стаята лежеше чернокоса жена с прозрачен пеньоар и по гърдите й се разплуваше кърваво петно. «Двадесет и пети» се завъртя с пистолет в изпънатите ръце, но гръмна още един изстрел, този път горе, лейтенантът се совна натам и с два куршума разби ключалката, след като не успя да изкърти вратата с рамо.

Главният прокурор Зимарин седеше зад писалището си, неестествено изметнал глава встрани и назад, дясната му ръка висеше безжизнено надолу. На писалището беше оставен лист, затиснат с голям бележник-записник с кафява кожена подвързия и златопечатни букви: «Татяна Бардина».