Дочул стрелбата, вече беше дотичал и колегата от автомобила, който изкрещя:
— Лейтенант, къде си?
«Двадесет и пети» се спусна по стълбите и също викна:
— Никой да не пипа! Никой да не влиза! Бързо карай на гарата, обади се на Грязнов! Да изпрати бригадата и лекар. Кажи му: два трупа.
— Ама оная в градината май е жива — тъпо каза колегата, с ужас взрян в простряното тяло.
— Не говоря за дъртата! Тя се уплаши от мен и припадна. На горния етаж прокурорът е прострелян. Какво стоиш като…
— Предавателят включи, лейтенант. Точно навреме…
Калининград тънеше в чернилката на дълбоката нощ. Вратите на гарата са затворени до пет сутринта, когато тръгва първият влак. Трябва да търси барака осемнадесет или е по-добре лично да се обади на Романова, на Грязнов — да не би Игор да се забави или да не ги е намерил. На празния предгаров площад видя две кабинки — в едната телефонът без слушалка, в другата липсва самият автомат. Реши да потърси тукашната милиция, запъти се по улицата, която сигурно водеше към центъра, и спря — насреща й се зададе пиянска компания. Ирина се скри в пресечката. Всичко е залостено, няма жива душа, поне да пита къде е милицията. Ха така — а кой се фукаше: ще намеря Кеша, ще го спася! Сега обаче просто я е страх. От страх й се свива стомахът, от страх я стяга диафрагмата. Силен шум разцепи тишината, по пресечката се зададоха мотоциклетисти. Тя бързо се мушна в първия вход, изчака да отминат. Някой, събуден от мотоциклетния трясък, изпсува от горните етажи.
Върна се на гарата. В коя посока да върви, къде да търси бараките? Тръгна наслуки. Вървя близо километър, разбра, че посоката не е тази, от двете страни на жп линията имаше обикновени гарови сгради от червени тухли с нормална номерация и улицата носеше баналното име «Гарова». Тръгна в обратната посока.
Много дълго вървя покрай линията и вече се беше отчаяла да открие нещо, което да прилича на «бараки», отмина елеватора, водната кула, депото, градът отдавна остана зад гърба й и тя трябваше да върви по насипа, като не виждаше нищо на повече от три метра напред. Но ето, нещо се бялна и на слабата светлина на лампата на кулокрана тя видя нещо като бараки или хамбари. Запали фенерчето, стомахът й се сви още повече: «Барака 9». Тук някъде. Барако-хамбарите нямаха вид на обитаеми. Ирина освети стени, огради — барака десет, дванадесет, после направо петнадесет и… двадесет и едно. Значи някъде там, между тях. Тръгна навътре, покрай оградата, чу смях. Не, не беше смехът на Валерий Транин, така можеше да се смее само жена: тихо и морно. После чу глас: «Още малко, не се вдетинявай, с такъв ли да си ходя. Язък ми за стоката!» Отново смях, този път призивен, сладострастен. «Ох, Серьожка…» Ирина се отлепи от оградата и продължи покрай нея с котешка стъпка. Барака седемнадесет. Ускори крачка — и се продъни в плитка яма, издра си краката в нещо метално. Велосипед. Два велосипеда. Мъжки и дамски. На онези двамата, дето бяха зад оградата. И още преди да се изправи, вече беше видяла отдалече изрисувано с маслена боя и осветено от фенерчето: «Барака 18».
Приведена обиколи, ослуша се. Отвътре дочу пресеклив шум на помпа. Каква помпа — посред нощите? Някой хъркаше. Транин. Или имаше и други? Цяла банда? Не, не. Зимарина му каза, че барака осемнадесет е
Лъхнаха я алкохолни изпарения и влага на необитаемо помещение, но сега не й беше до миризмите. Тя молеше Бога откъм левия ъгъл да не спира животинското хъркане, което заглушаваше всякакви други звуци. Полази на четири крака вдясно покрай стената. Точно пред нея в неясния отблясък на осветлението от жп линията се очерта карето на прозореца. Ръката й се натъкна на нещо меко, Ирина я дръпна в мигновен ужас, стори й се нещо като куче, после пак си пое дъх и се престраши да протегне наново ръка. На пода беше сложен дюшек, целият продран и във валма вата. Със спряло сърце, сантиметър по сантиметър тя опипа нечие ложе, докато не чу забързано плитко дишане, прекъсвано от леки изхлипвания. Знаеше — така спят деца, които преди лягане са били наказани или напляскани.
И вече без да мисли за нищо, без капка страх грабна заедно с влажното и бодливо одеяло това малко, хлипащо в съня си същество и се хвърли да бяга.
Чуркин прекосяваше метрото на спирка «Таганска» с някакво особено усещане, имаше чувството, че го следят. Озърна се, изгледа лицата на околните — дали някой не е по петите му? Реши, че е сбъркал. Проклетата професия го беше докарала до мания за преследване. Кой ли пък в преустройствена Москва би се осмелил да дебне следовател от Специалния отдел?
В мотрисата за «Текстилшчики» се отпусна. Днес не беше лош ден, макар че започна рано-рано — наложи му се да отиде в моргата за опознаване на труп. Но всичко се подреждаше по-добре, отколкото можеше да се очаква. Той ненавиждаше Турецки отдън душа заради подигравателното му отношение към него, Чуркин, заради веселия нрав, заради независимото държане пред шефовете (черта, която липсваше на Чуркин, колкото и да се мъчеше да си я създаде) и дори заради глупашкото обръщение «Чайлд Харолд», изровено от кой знае каква вехта литература, я от Шекспир, я от някой друг, впрочем може би беше от Байрон. А онзи умник Турецки сигурно знаеше и точно откъде, и би цитирал съответния текст, а и може би ще го цитира дори в оригинал! Но не, вече не! Не може! Повече няма да може!
Чуркин с отвращение се отдръпна от пийналия небръснат спътник, премести найлоновата торбичка от седалката на коленете си — остава само да му свият такава ценност в наши дни.
Да, намалява конкуренцията в прокуратурата. Първо Бабаянц, сега и Турецки. И как хубавичко се нагласи всичко, камион го блъснал онзи остроумец — и точка, а колко нерви му струва, когато делото пое дъртият евреин, куцият дявол, той можеше да разкрие всичко, а трътльото Амелин обеща толкова сухо, че свят му се завиваше. И ето сега — нека си рови колкото ще, край, всичко е скрито-покрито и скоро ще бъде погребано под надгробната плоча.
Освен това най-сетне се беше решил и въпросът с дисертацията, вече два пъти отхвърляна от научния съвет. Преди около час Чуркин успя да напие в «Славянски базар» научния си ръководител и да се разбере с него, че този учен мъж ще направи от грозното пате прекрасен лебед, ще доизпипа текста, като го натъкми в съответствие с престижната напоследък тема за организираната престъпност на Запад и в Съюза.
Директорът на «Базара» му беше длъжник — Чуркин го прикри в един случай, не безвъзмездно, о, не,
Някой нагло го дръпна за рамото. Той без никакво желание, но и без страх отвори очи и видя сержант от милицията.
— Гражданино, защо сте присвоили чуждо имущество? Имаме оплакване.
— Ти луд ли си! — слиса се Чуркин. — За чий… ми е чуждо имущество?
— Ще ви помоля да си подбирате изразите на публично място.
Чуркин видя, че в торбичката му с деликатесите, която за всеки случай придържаше леко с ръка, се беше вкопчил онзи, брадясалият пияница.
— Това пък на какво прилича? — извика Чуркин и притисна до гърдите си безценната торбичка.
Веднага сред пътниците започна глъчка, едни викаха, че младият мъж още от «Таганка» се качил с тази торбичка, други взеха страната на брадясалия и нагло твърдяха, че с очите си видели торбичката в ръцете на симпатягата още от «Парка на културата».
— И двамата ще слезете — реши последно сержантът, — нашият участък е на следващата спирка,
