Водата нежно го прегръщаше, люлееше го на повърхността си, спускаше го към дъното, той дишаше леко и свободно и нищо не смущаваше живота му в тази приятна прохлада. Но постепенно ставаше по- топло, водата вече не беше толкова гладка — отначало стана пухкава, после грапава, накрая бодлива, започна да шумоли, да му пречи. Той се опита да отвори очи и го блъсна вълна от болка и жар. Вече нямаше никакво съмнение, че се е върнал в този свят, който се беше опитал да го отхвърли завинаги.

— Като дойде на себе си, веднага ме извикайте. Гледайте да разберете името му. За да уведомим близките.

— Нали няма да умре, Давид Лвович? Толкова е млад…

— Ще знам със сигурност едва след подробните изследвания и рентгена.

«Няма да умра, вече не съм умрял!» — искаше да извика Турецки, обаче още не чувстваше езика и устните си. Надви болката и отвори очи, но успя да види само тясна ивичка светлина, която веднага изчезна: вратата за коридора се затвори. Значи е болен. Кога и от какво се е разболял? Коя дата сме днес? Колко време е бил в безсъзнание? Извърна очи встрани и видя голям кръст на тъмен фон. Часовникът на стената показва четири и петнадесет. Но какво е — ден или нощ? Това не е кръст, това е рамката на прозореца. Вън отминава нощта. Много искаше да разбере какво има там, зад прозореца, долу, под бавно просветляващото небе. Повдигна се на лакът. Сякаш нажежено желязо се стовари върху рамото и главата му и той си спомни всичко, като че ли го видя на филм, прожектиран отзад напред: бесния камион, горичката, мръсната речица, смрадливия канал, татарите, Керим, затвора, Чуркин, Амелин… Не, още не е мъртъв, никак не иска да умира, но някой друг ужасно го желае. И този друг ще отиде или вече е отишъл в килията с изкъртената плоча, за да го убие, ще напише от името на Турецки предсмъртно писмо на лист с неговия, на Турецки, собственоръчен подпис. Не, вече нищо няма да напише, защото Турецки го няма в килията, значи ще го търси и ще го намери, понеже никак няма да е трудно: в затвора бързо ще разберат как се е измъкнал, къде тръбата излиза на повърхността и къде са го откарали след произшествието с камиона. Трябва незабавно да се измъкне от тази болница, тук не е затвор, трябва просто да стане и да си отиде, както е, с тази фланела шестдесета мярка, да стане от леглото и да си отиде.

Стигна до вратата като по палуба, подът се люлееше, стените сякаш щяха да се разпаднат, но той все пак успя да хване вратата за дръжката и я дръпна, но вратата си остана непокътната, а той се намери на пода, повлякъл и шкафчето на другото, празното легло.

Сестрата долетя със скоростта на светлината и със същата скорост излетя обратно, за да се върне след секунди със санитар, който имаше типичните за професията габарити. И той с лекота положи Турецки на леглото, шляпна възрастната сестра по дебелия задник и излезе. Сестрата нареждаше нещо, но Турецки не я чуваше, сърцето му щеше да изскочи от ужас: оттук не може да се измъкне.

— … Сега ще дойде докторът и ще направим рентген — като на малко дете обясняваше сестрата. — А сега да чуем имението…

— Саша! — изстреля Турецки и веднага съжали: «Тъп козел, защо си казваш името, тъп козел!» — Козлов. Александър!

— Козлов. Александър. И дата на раждане?

— Трийсет и първи декември хиляда деветстотин шейсет и пета година. — Малко си намали годините.

— Така. Сега адресчето?

Фантазията му се изчерпа и той дълго не можа да измисли друга улица освен «Фрунзенска», на която наистина живееше.

— Нищо, миличък, не се притеснявай, ако имаш телефон, ще се обадя на жена ти или на майка ти.

— Живея на «Пятницка», у един приятел. Обадете се, ако обичате, на леля ми, други близки нямам. Кажете й, че се обаждате от името на племенника й Саша от «Пятницка», точно така й кажете, ама веднага, че ще отиде на работа, и на никого да не казва… леля Шура ще търсите…

През последните две денонощия полковник Романова спа не повече от шест часа общо и на пресекулки, като същевременно провеждаше телефонни разговори, излизаше, подтичваше из сградата на «Петровка» 38. Но упорито не се прибираше вкъщи и сега, в три през нощта, седеше на бюрото си, обронила глава на ръцете. Не би могла дори на себе си да обясни защо седи така, щом, все едно, до началото на работното време това беше без полза, а и за работата, и за нея самата по-полезно би било да се прибере. Но все пак я обори сън, тя едва се надигна, свали униформената куртка и ботушите, легна на тесния кожен диван. Спеше леко, все й се причуваше телефонът и когато след два часа той наистина иззвъня, тя помисли, че пак само й се е сторило, и се опита отново да заспи, но апаратът упорито прозвънваше с камбанката на прекия й телефон.

Племенникът Саша… От «Пятницка»… На никого да не казва… Тя стенографира чутото в специално приготвения бележник, без да задава никакви въпроси и още без да разбира за какво и за кого става дума. Записа адреса на болницата, помоли да й обяснят как да стигне с такси, облече се и се обади в гаража. Саша от «Пятницка». Щял да носи някакви цигари на «Пятницка». Постоя, поразмисли, свали куртката и измъкна от бюрото стара вълнена жилетка, кой знае защо престояваща там вече коя ли година. Погледна се в огледалото — сега наистина е «леля Шура». «Помоли на никого да не казвате.» Добре, Александре, полека-лека ще се ориентираме в обстановката. Преди два часа го блъснал камион, и то къде, на майната си, ами дотогава къде е бил?

Докато стигна до болницата, вече беше съмнало.

— Не влизай в двора, чакай ме тук — каза тя на полузаспалия шофьор и тръгна към травматологията, третата клиника, която й се налагаше да посети през последното денонощие.