— Аз съм от криминалната милиция. Да сте видели случайно дали е идвал тук един висок мъж, симпатичен, с дънки, с маратонки, косата му не е нито тъмна, нито светла… («Какви глупости говоря» — мрачно си каза Монахов.) Той е следовател от Градската прокуратура.

— Да не съм жена, да ги гледам кой рус, кой черен. «Симпатичен»… Всички бяха с дънки, всички млади, симпатични. Цивилните ги събраха в буркана и тю-тю! А вашите бяха трийсетина души. Един от цивилните, вярно, през цялото време се дърпаше и крещеше, та на бърза ръка го смаризиха. Може да беше с маратонки.

Началничката Романова и майор Грязнов изслушаха доста разхвърляния рапорт на лейтенант Монахов и го помолиха да разкаже още веднъж всичко отначало.

— Пу! — Романова от яд плю на пода. — Засега едно е ясно: вратите на «Ехо» са запечатани от обехаесесовското управление. Колата на Турецки е наблизо. Следите му се губят там, на «Пятницка». Това са фактите. Всичко друго са фантазии. Какво сега, да се обадя в управлението и да питам: «Извинете, да не сте забърсали, без да искате, нашия човек — следователя Турецки? Ако да, върнете си ни го.» Как ли ще изглежда такова нещо, питам.

Монахов безпомощно сви рамене, той не беше достатъчно осведомен за междуведомствените отношения! Грязнов се усмихна:

— Доста особено ще изглежда, но ти все пак ще се обадиш.

— Естествено. Ще се обадя.

Шура прегледа указателя на Министерството на вътрешните работи и завъртя:

— Обажда се началничката на Московската криминална милиция полковник Романова. Трябва ми спешна справка: кой е ръководил днес операцията в кооператива, тоест смесеното предприятие «Ехо», на улица «Пятницка»? Как така не давате справки по телефона? Тогава свържете ме с началника на управлението… А, на извънредно съвещание. При министъра. Тогава с първия му заместник… Аха, в отпуска. Тогава с дежурния. А, с дежурния ли говоря? Името ви, ако обичате? Полковник Лисичкин. Благодаря ти много, полковник Лисичкин.

С подобен резултат завършиха още няколко опита да научи нещо за съдбата на Турецки. Стана ясно, че този ден се е провела акция «Саботаж», в нея взели участие тридесет и две групи от Главното управление за борба с разхищенията на социалистическата собственост. Акцията още не е приключила, дори напротив, тепърва се разраства и се държи в най-строга тайна, затова до сутринта по-точни сведения не може да бъдат дадени.

— Слава, колко КПЗ-та има в Москва според теб?

— Сега предварителният арест се нарича по друг начин, апчхи!

— Наздраве. Не те питам как се нарича. За мен си е КПЗ.

— Поне стотина.

— Може в затвор да са го откарали? — обади се Вася.

— Само с прокурорско разрешение. Тези хайки са под формата на задържане.

Романова телефонира в Градската прокуратура, говори с дежурния прокурор, той нямаше никакви сведения за местонахождението на колегата си. После избра дежурния в Главното управление — възложи му да проверят всички московски затвори, включително кагебисткия «Лефортово», и всички КПЗ, тоест изолатори за временно задържане. След половин час дежурният се обади: в тези богоугодни заведения нямат никакви сведения за Турецки. Нямаше сведения за него и в московските болници, и в моргите.

— Александра Ивановна, какво ще кажете, ако Сашока се весели с госпожици, а ние вдигаме пушилка до Бога?

— Ти най-добре си върви, Вячеслав. Пий аспирин с перцовка и в леглото! А ние с Василий още веднъж ще си опитаме късмета.

— Перцовката още вчера я изпих, аспирин си нося предостатъчно.

Грязнов лапна два хапа, смръщен ги преглътна с престоялата вода от гарафата.

— Шура, вече имам нова кримка, докато Монахов се мота до «Пятницка». Този път главният герой е гражданинът Гай, известен като Льончика.

— Само не ми казвай, че и той е убит!

— А бе всъщност… Днес сутринта е напуснал дома си и е отпра шил, нали се досещаш — емигрирал в САЩ За нас — все едно че е умрял. За него самия, разбира се, има малка разлика.

Романова погледна съвсем сериозното лице на Грязнов.

— Такаа… Малко са им в Щатите техните си местни мафиоти, та идва и подкреплението. Чувала съм, че руската мафия там имала такива изпълнения, та италианската просто умира от завист. Вече знам за няколко случая с милиарди загуби. Загуби за американците естествено. И без съмнение тези комбинации ги разиграва професионална ръчичка. Така че кагебистите са направили с тебе сделка и половина. Сигурно са знаели, че е на път да отлети. А може и те да се го екипирали даже. Сто пъти са обмислили съвместния план. Както разбираш, цялата компания трупа валута по всевъзможни начини, всеки иска да притежава недвижимо имущество в Рио де Жанейро. Майната му на Гай! Дай по-добре да търсим Сашка Турецки, че тъкмо той изчезна в незнайна посока. Трябва да се обадя на Ирина, грях ми на душата, но ще й кажа, че е натоварен с изпълнение на задача.

Събуди го подозрителен шум в по-далечния ъгъл на килията. «Плъхове!» — уплаши се. Нямаше и представа, че толкова го е страх от плъхове, но честно казано, не беше имал случай за подобно общуване, освен дето ги беше виждал да притичват край сметището в двора на старата им къща в Соколники. Ако му скочи плъх изведнъж на нара? Въпреки влажния студ в килията се изпоти от страх. Пъхна ръка под твърдата плоска възглавница — Керим му беше оставил кибрит. Драсна клечка и на бледата краткотрайна светлинка се взря в ъгъла, но не видя нищо освен танцуващата сянка от наровете върху квадратните плочи на каменния под. Шумът продължаваше и сякаш даже се усили. Турецки не смееше да стъпи на пода, той къшкаше плъховете, замеряше ги със запалени клечки, но те не реагираха нито на звуците, нито на огъня. Внезапно шумът спря и след няколко минути безшумно, както всеки път, в килията влезе Керим с джобно фенерче.

— Браво, Турецкин, сам се събудил.

— Керим, там има плъхове… в ъгъла.

— Няма никакви плъхове, един имаше и е съвсем мъртъв — аз го хвърлих на боклука. Ставай, ще бягаме.

— Къде ще бягаме?

— Вкъщи, разбира се. Ти бягаш, мои приятели бягат, Керим помага. Така че не може да се обади на твой Меркулов. Ставай, обувай се обувки, ще вадим камък.

— Какви приятели? От «Бутирка» не може да се избяга, ти самият ми го каза.

— Ти не можеш избяга, сам не можеш избяга, с моите приятели можеш избяга. Клетва даваш — никога на никого не признаваш. Казвай — сам бягал, сам намерил дупка. Не се заклеваш — не бягаш, оставаш тук съвсем мъртъв. Мои приятели не са престъпници, искат да дават свобода на татари. Лоши хора им скалъпва процес, също дето тебе. Ставай, ще светиш с лампичка.

Керим се насочи към ъгъла на килията, откъдето Турецки беше чул шумоленето на плъховете, отмести нара и започна с кой знае откъде донесено желязо да вади от пода една каменна плоча. Турецки върза набързо маратонките и предпазливо се приближи до Керим — още му се счуваха плъховете. Видя, че подът е бил разкъртен предварително. Керим разчистваше с желязото още не съвсем втвърдения цимент по краищата на плочата. Стана ясно, че операцията е подготвяна не ден и два и Турецки, затворен в тази изоставена килия, в която не би трябвало да има никой, едва не се е превърнал в пречка за рискованото начинание. Какво му оставаше на Керим, освен да въвлече и него?

Приятелите му сигурно бяха в съседна килия, Керим не, можеше да ги преведе покрай охраната на долния етаж или в подземието, затова се е наложило да кърти пода в неизползваната килия.

— Керим, къде води тази дупка?