— Защо се двоумите? — попита Жулиет. — Ще станете богат, а пък на вашия Дантон и косъм няма да му падне от главата.
Франсоа все още не казваше нищо. Жулиет тъкмо искаше да продължи с аргументите, когато Франсоа вдигна ръка.
— Стига.
— Ще се ожените ли за нея?
Лицето на Франсоа се изкриви в язвителна усмивка.
— Как бих могъл да устоя? Както мосю Андреас знае, най-силното желание на всеки мъж е да стане богат.
Жулиет въздъхна облекчено.
— Значи сте съгласен?
— В случай, че убедите мадмоазел Вазаро да ме вземе за мъж — заяви Франсоа сериозно.
— Катрин. Тя се казва Катрин. Вие сте още по-превзет от онази надута пуйка графиня дьо Ньоай. Във Версай всички я наричаха „мадам Етикет“.
— Възпитавали са ме да се отнасям с респект към по-високопоставените.
— Но според вас и вашия Дантон всички са равни — каза Жулиет презрително. Тя се изправи. — Ще ида да поговоря с Катрин.
— Бих искал да я видя — заяви Франсоа.
— Утре. Направете й посещение утре. Дайте й време да свикне с мисълта.
Гробно мълчание се спусна в салона, след като Жулиет излезе.
— Не ми се свиди зестрата на Катрин, мосю Ечеле — обясни полугласно Жан Марк, — но очаквам отплата за парите си. Не искам да бъда измамен.
— Смятате ли, че ще ви излъжа?
Жан Марк го изгледа изпитателно.
— Струва ми се, че сте по-добър, отколкото се представяте.
— Всички ние сме нещо повече от това, което изглеждаме… Жан Марк.
На домакина не убягна нито интимността, нито подигравателният тон в гласа на събеседника му и той кимна бавно.
— Трябва да ви кажа, че обичам Катрин. Щях да съжалявам, ако предложението на Жулиет беше претърпяло крах.
— Ще получите онова, за което плащате. — Франсоа издържа погледа на своя събеседник. — Но няма да ви бъда кукла на конци. Ще вървя по собствения си път.
— Странно твърдение за човек, който играе по чужда свирка.
Франсоа се надигна.
— Е, постигнахме спогодба, но времето напредна. Утре ще предложа услугите си.
Катрин седеше на мраморната пейка в градината. Погледът й беше зареян замечтано в многоъгълника от пъстроцветни розови храсти около водоскока, когато Франсоа влезе в къщата на Кралския площад. Видът й извика в паметта му спомена за онзи следобед, когато беше седял срещу нея в тази градина. Роклята й днес не беше синя, а от прост белоснежен муселин с един слънчогледово жълт шал около талията. Жълта панделка придържаше вчесаните й назад коси.
Франсоа тръгна към нея и забеляза, че тя го гледа с детински поглед.
Той се поклони според етикета.
— Добър ден, Катрин. Жулиет каза ли ви, че днес искам да ви видя?
Катрин кимна. Погледът й се беше върнал към розите.
— Какъв хубав следобед, нали? Робер твърди, че скоро щели да паднат слани, но в ден като този това изглежда просто невероятно.
— Каза ли ви, че… — Той не продължи. Катрин не му обръщаше никакво внимание. Усети, че в него нещо се сви. Беше много променена. Онзи следобед в градината тя наистина изглеждаше леко потисната, но все пак можеше да се разговаря с нея. Днес изглеждаше учтива, но далечна като звездите на небето.
— Катрин…
Тя го погледна с премрежен поглед.
— Филип казва, че във Вазаро имало поля, осеяни е невероятно хубави цветя, но аз не си спомням за тях. Казах ли ви вече, че напуснах Вазаро на четири години? Тази градина е прелестна, но бих предпочела…
— Катрин, трябва да се омъжите за мен след два дни. — Той направи малка пауза. — Ако ме искате за съпруг.
За миг замечтаността изчезна от погледа й.
— Не искам, но Жулиет и Жан Марк знаят кое е най-доброто за мен. — Тя изправи раменете си и се обърна, за да посочи някакво място пред високия зид. — Идната пролет Робер иска да посади там бели теменужки. Казва, че тук виреят много добре, но този път зимата била сурова и ги попарила. — Тя намръщи чело. — Суровостта убива, нали?
— Не! — Франсоа си наложи да отвори стиснатите си юмруци. — Не и ако човек се бори срещу нея. В такъв случай тя го прави само по-силен.
— Теменужките умряха.
— Хората не са като цветята.
— Не разговаряхме ли за цветя, по-точно за теменужки? — попита отнесено Катрин. — Сигурна съм, че ставаше дума за теменужки. Казах, че Робер иска…
— Нека да не говорим за цветя — пресече я Франсоа. — Искам да знам дали… — Той започна от начало. — Вярвате ли, че ви мисля само доброто?
— Жулиет ви вярва, значи и аз трябва да ви вярвам.
— Не, не Жулиет, а вие. — Той я улови за брадичката и вдигна лицето й, така че да я гледа в очите. — Трябва да ми имаш доверие. — Той усети отдръпването й.
— Вие… ме безпокоите.
— Но ти ще ми се довериш?
— На вас и на Жулиет. Защо ми досаждате? Разберете, че искам да ме оставят на мира. — Тя се изплъзна от докосването му. — Е, добре, вярвам ви. А сега ще си тръгнете ли?
— И ще правите, каквото ви кажа?
Тя кимна, без да го погледне.
Франсоа направи крачка назад.
— Е, в такъв случай ти желая приятен ден, Катрин.
— Приятен ден.
Франсоа тръгна към вратата на къщата. Преди още да беше стигнал до нея, погледът на Катрин отново се рееше замечтано над последните есенни рози.
Два дни по-късно Франсоа Ечеле депозира писмено намерението си в общината, че желае да се бракосъчетае е гражданката Катрин Вазаро. Малко преди четири часа той и Дантон се срещнаха с Жан Марк и Катрин пред сградата на общината.
— Става много бързо. — Франсоа удостои Катрин с бегъл поглед, преди да я вземе под ръка и да отвори вратата към залата. Писклив смях и кикот, човешка врява, аромат на парфюм, примесен с вонята на немити тела, ги блъсна в лицата, когато влязоха в претъпканото помещение. — Нарочно избрах час, когато служителите са много заети. Чиновниците не обичат да си пилеят времето, затова днес в рамките на една- единствена церемония се извършват най-малко четиридесет венчавки. Служителят по гражданското състояние ще държи кратка реч и ще ни попита дали искаме да встъпим в законен брак. Ние ще отговорим с „да“ и всичко е готово.
— Интересно. Безлично, но интересно. Внушителен древногръцки хор, който със своето „Да“ практически натрапва семейното щастие. — Жан Марк реагира с усмивка, когато видя някакъв свиреп, въоръжен с кремъклийка войник до величествената статуя на Химен, бога на семейното огнище, който държеше в
