— Жан Марк, не може цял ден да не си подадете носа оттук — заяви Жулиет, когато на следващата вечер отвори вратата на кабинета му. — Днес ще трябва да вечеряте с нас.

— Трябва ли? — отвърна Жан Марк с мек като китайска коприна глас.

— Жулиет кимна.

— Имаме гост.

— Какъв гост? — Жан Марк се изправи. — Дявол да го вземе, прекрасно знаеш, че заради теб и Катрин не бива да приемаме никакви гости.

— Чакаме те в салона. — Жулиет затвори тихо вратата.

Когато го въведоха, Франсоа Ечеле удиви всички със своята елегантност. Тъмнокестенявата му коса беше гладко сресана назад и привързана с черна лента, синият жакет му стоеше безупречно. Грациозният му поклон издаваше светски маниери, така че Жулиет си спомни забележката на Филип за успеха на Франсоа сред жените. Явно пантерата притежаваше качества, които досега не беше забелязала.

— Добър вечер, мосю Андреас — поклони се Франсоа на Жан Марк и продължи нетърпеливо. — Можехте да си спестите поканата за вечеря, претекстите са излишни. Нека по-добре веднага хванем бика за рогата. Защо сте пратили да ме повикат?

— Няма никакви претексти.

— Защо тогава съм тук?

— Нямам представа. — Жан Марк се обърна към Жулиет. — Защо не попитаме мадмоазел дьо Клеман?

— По-късно — отклони отговора Жулиет, като внимателно разглеждаше Франсоа. — Продължавайте да разговаряте, аз все още размишлявам.

— Както заповядате. Няма да ти пречим да се съсредоточиш. — Жан Марк взе сребърната гарафа и наля вино в чашите, които Мари беше подредила върху масата от розово дърво. — Дюпре е все още в Париж, нали, Ечеле?

— Не за дълго. Дантон е разтревожен от хода на войната и може би скоро ще тръгне към фронта. Той ще помоли Марат да му даде Дюпре за придружител.

— Може би? — Жан Марк не можеше да скрие досадата си. — Не понасям да завися от несигурни неща. Не можем ли поне малко да ускорим нещата? Колко би струвало стражите да се направят на разсеяни и да зяпат гаргите, когато момичетата минават?

— Изключено.

— Мога да бъда изключително щедър.

— Невъзможно е.

— Няма жив човек, който да не може да се подкупи.

Франсоа го погледна присмехулно.

— И никой не знае това по-добре от вас, нали? Та вас ви виждат в Националното събрание по-често, отколкото повечето депутати.

— Нима ви се зловиди, че умножавам състоянието на вашите революционни другари? — попита той благо.

— Дантон непрекъснато ме обвинява в безпросветен идеализъм. — Франсоа поклати глава. — Той се заблуждава. Аз много добре знам колко са корумпирани някои членове на Събранието.

— И това не ви възмущава?

— Аз го приемам. Докато не улучи революцията в сърцето. Подкупвайте, когото искате, за да заобиколите данъците и търговските ограничения. Всичко това не ме интересува. Но внимавайте да не посегнете на човешките права и конституцията.

Жан Марк не откъсваше очи от лицето на Франсоа.

— И какво бихте сторили, ако ви кажа, че някои поправки в тези възвишени документи са много необходими?

Франсоа се усмихна дружелюбно.

— Ще изтръгна сърцето от гърдите ви.

Жан Марк настръхна. За миг изглеждаше така, сякаш щеше да скочи и да го сграбчи за врата. После се отпусна и накрая се усмихна широко.

— Не мисля, че човешките права се нуждаят от промяна. Като цяло аз ги одобрявам.

— Какво щастие за двама ни.

Жулиет видя как двамата мъже, коренно различни по характер и по убеждения, се усмихваха един на друг с пълно разбиране. Тя сложи край на словесния им двубой и ги върна към главната тема.

— Защо е невъзможно да се подкупят постовете?

— Защото страхът от Дюпре е по-голям от алчността за златото на Мосю Андреас. Ламтежът за собственост и пари наистина е повсеместен, но си има определени граници.

— Но не са непреодолими. — Жан Марк й подаде една сребърна чаша с вино. — Може би вие ще успеете да придумате Дантон да… Какво има?

— Нищо. — Жулиет не можеше да откъсне поглед от тъмночервеното вино в чашата. Стомахът й се сви болезнено. Не биваше да забележат това.

— Болна ли си? — Жан Марк я оглеждаше настойчиво. — Ти си мъртво бледа. Пийни една глътка.

— Не! — Тя отблъсна чашата и се дръпна назад. — Не съм болна. Нищо ми няма.

— Е, добре, в такъв случаи няма защо да се дразниш. Само подхвърлих, че глътка вино ще ти дойде добре.

— Жулиет не понася вино — намеси се Филип. — Колко често съм я подкачал за това. На трапезата тя пие само вода.

— Много странно. — Жан Марк я изгледа изпитателно. — И опасно за здравето. Водата в манастира трябва да е била много по-чиста, отколкото тук, в Париж.

Жулиет преглътна конвулсивно и затвори очи.

— Не знам.

— Но аз си спомням как Катрин твърдеше, че манастирското вино било отлично. Монахините имали собствени лозя и…

— Позволете. — Франсоа пристъпи напред и взе чашата от Жан Марк. — Ние, бедните републиканци, рядко сме имали възможност да вкусваме виното на богатите търговци. — Той поднесе чашата към устните си. — Превъзходно.

Жулиет си отдъхна, когато Жан Марк я остави и заприказва с Франсоа.

— Очарован съм, че един републиканец умее да цени и други неща, освен човешките права.

Франсоа се усмихна.

— Аз съм баск. Никой не се наслаждава по-ненаситно на живота от баските.

Франсоа нарочно отклони вниманието на Жан Марк от нея — постъпка, на която не го смяташе способен. Какъв беше той всъщност? Жулиет го наблюдаваше замислено.

— А сега нека минем в трапезарията — каза тя. — Мари е изключителна готвачка, Франсоа. Тук храната ще ви хареса повече, отколкото в най-прочутите парижки ресторанти.

Тримата мъже я изгледаха удивено.

— Заповядайте след мен. — Тя се обърна и прекоси сводестия коридор, който свързваше салона с трапезарията. — Бихте могли да обсъдите как да се изведе Катрин от Париж.