мъж.

ХЕЛМЕР. А не бихме ли могли да живеем тук като брат и сестра?…

НОРА (слага шапката си). Знаеш много добре, че това не би продължило дълго. (Загръща се в шала.) Сбогом, Торвалд! Малките не искам да видя; зная, че остават в ръце, които са по-добри от моите. Такава, каквато съм сега, аз не мога да им бъда нищо.

ХЕЛМЕР. А по-късно някога, Нора… по-късно?

НОРА. Отгде да зная?! Та аз не зная какво ще стане с мене.

ХЕЛМЕР. Но ти си моя жена, сега и в бъдеще.

НОРА. Слушай, Торвалд! Когато една жена напуска къщата на своя мъж, както аз сега, то законът, доколкото зная, го освобождава от всякакви задължения към нея. Най-малкото аз те освобождавам от всякакво задължение. Ти не бива да бъдеш обвързан е нищо, както аз не искам да бъда. От двете страни трябва да царува пълна свобода. Така… връщам ти пръстена. Дай ми моя.

ХЕЛМЕР. И това ли?

НОРА. И това.

ХЕЛМЕР. Ето го.

НОРА. Така. Значи, сега е свършено. Оставям ти ключовете. Момичетата са запознати добре с домакинството… по-добре от мене. Утре, след като замина, ще дойде Кристина, за да прибере нещата, които са моя собственост от по-рано. Те ще ми бъдат изпратени допълнително.

ХЕЛМЕР. Свършено?! Свършено?! Нора, никога ли вече няма да си спомниш за мене?

НОРА. Положително ще бъда принудена да си спомням често за тебе и за децата, и за тоя дом.

ХЕЛМЕР. Бива ли да ти пиша, Нора?

НОРА. Не… никога. Забранявам ти.

ХЕЛМЕР. Но бих могъл да ти пращам…

НОРА. Нищо, нищо.

ХЕЛМЕР. … да ти помогна, ако се нуждаеш от помощ.

НОРА. Казах… не! Не приемам нищо от чужди хора.

ХЕЛМЕР. Нора… никога ли вече не бих могъл да ти бъда нещо повече от чужд човек?

НОРА (взема чантата си). Ах, Торвалд, тогава би трябвало да стане най- голямото чудо…

ХЕЛМЕР. Кажи ми го… това най-голямо чудо!

НОРА. Тогава с нас двамата, с тебе и с мене, би трябвало да стане такава промяна, че… Ах, Торвалд, аз не вярвам вече в чудеса.

ХЕЛМЕР. Но аз искам да вярвам в тях. Доизкажи се! Такава промяна, че…

НОРА. …че нашето съжителство да може отново да стане брак. Сбогом! (Излиза през преддверието.)

ХЕЛМЕР (рухва на един стол до вратата и закрива лице с ръцете си). Нора! Нора! (Оглежда се наоколо и става.) Пусто. Тя си отиде. (В него се надига надежда.) Най-голямото чудо?… (Чува се как пътната врата се затваря с трясък.)

© 1956 Венцеслав Константинов, превод от норвежки