съжалява и се разкайва… че един щастлив обрат в неговия живот… Но все едно какво пише. Ние сме спасени, Нора! Никой нищо не може да ти стори. Ах, Нора, Нора! Но най-напред да премахнем тия противни неща! Да видим… (Хвърля поглед върху записа.) Не, не желая да го погледна; цялата тази история трябва да остане за мене само един сън. (Разкъсва записа и двете писма, хвърля всичко в печката и гледа как гори.) Така, не съществува вече… Той пишеше, че ти от Бъдни вечер насам… О, тези три дни трябва да са били страшни за тебе, Нора!

НОРА. През тези три дни аз водих една сурова борба.

ХЕЛМЕР. И си страдала, и не си виждала никакъв друг изход освен… Но нека погребем всички тия грозни неща! Сега само ще ликуваме и ще повтаряме: свършено е, свършено е! Но слушай, Нора! Ти, изглежда, още не можеш да схванеш: свършено е! Но какво значи това… това вкаменено изражение на лицето? Ах, моя бедна, малка Нора, разбирам, ти още не искаш да повярваш, че съм ти простил. А аз ти простих. Нора, кълна ти се, простих ти всичко. Та аз зная: каквото си; извършила, от любов към мене си го извършила.

НОРА. Това е вярно.

ХЕЛМЕР. Ти си ме обичала, както една жена следва да обича мъжа си. Липсвало ти е само необходимото съзнание да прецениш средствата. Но мислиш ли, че си ми по-малко скъпа затова, защото не умееш да действуваш самостоятелно? Не, не, опирай се на мене, аз ще бъда твой съветник, твой водител. Не бих бил мъж, ако тъкмо тази женска безпомощност не те правеше двойно по-привлекателна в моите очи. Не обръщай внимание на суровите думи, които изрекох в първата си уплаха, в един миг, когато мислех, че всичко над мене ще рухне. Аз ти простих, Нора; кълна ти се, простих ти.

НОРА. Благодаря за прошката. (Излиза през вратата вдясно.)

ХЕЛМЕР. Почакай… (Поглежда вътре.) Какво правиш в дрешника?

НОРА (отвътре). Свалям маскарадните неща.

ХЕЛМЕР (на отворената врата). Добре правиш, помъчи се да се успокоиш и да възвърнеш равновесието на душата си, мое малко, плахо пойно птиченце! Почини си мирно; аз ще те закрилям с моите здрави крила. (Разхожда се близко до вратата.) О, колко приятен и хубав е нашият дом, Нора! Тук ти си прикътана; аз ще те пазя като подгонена гълъбица, която съм изтръгнал от смъртоносните нокти на ястреба; ще смогна да усмиря твоето клето, разтуптяно сърце. Лека- полека, Нора, повярвай ми! Още утре ще гледаш на всичко със съвсем други очи; скоро всичко ще тръгне по старому. Няма вече да бъде нужно да ти повтарям често, че съм ти простил; ти самата ще почувствуваш несъмнено, че е така. Как си могла да стигнеш до мисълта, че бих могъл да те изпъдя или дори да ти отправя някакъв укор? О, Нора, ти не познаваш сърцето на един истински мъж. За мъжа има нещо неописуемо сладко и приятно в съзнанието, че е простил на жена си… че й е простил искрено, от все сърце. Та по тоя начин тя става до известна степен в двояк смисъл негово достояние; като че за втори път я е дал на света. Тя е станала, тъй да се рече, едновременно негова жена и негово дете. Това ще ми бъдеш занапред ти, безпаметно, безпомощно създанийце! Не се плаши от нищо, Нора; само бъди искрена към мене, и аз ще бъда твоя воля и твоя съвест… Какво значи това? Няма ли да си лепнеш? Преоблякла си се?

НОРА (във всекидневното си облекло). Да, Торвалд, преоблякох се.

ХЕЛМЕР. Но защо? Сега? Толкова късно?…

НОРА. Тази нощ аз няма да спя.

ХЕЛМЕР. Но, мила Нора…

НОРА (поглежда часовника си). Още не е съвсем късно. Седни, Торвалд, ние двамата имаме толкова много да си кажем. (Сяда от едната страна на масата.)

ХЕЛМЕР. Нора… какво ще рече това? Това вкаменено изражение…

НОРА. Седни! Ще продължи дълго. Имам да поговоря за много работи с тебе.

ХЕЛМЕР (сяда на масата срещу нея). Ти ме плашиш, Нора. И аз не те разбирам.

НОРА. Да, тъкмо това е. Ти не ме разбираш. Аз също не те разбирах… до тоя час. Моля, не ме прекъсвай! Ти трябва само да ме слушаш… То е разплата, Торвалд.

ХЕЛМЕР. Какво искаш да кажеш?

НОРА (след късо мълчание). Така, както сме седнали, не те ли озадачава нещо?

ХЕЛМЕР. Какво би могло да бъде то?

НОРА. Ние сме женени вече осем години. Не те ли озадачава, че ние — ти и аз, мъж и жена — днес за пръв път водим сериозен разговор?

ХЕЛМЕР. Сериозен разговор… какво значи това?

НОРА. Цели осем години… дори по-дълго… от първия ден на нашето запознаване насам, ние никога не сме разменили една сериозна дума за сериозни неща.

ХЕЛМЕР. Трябваше може би да те посвещавам постоянно в гадости, които ти все пак не би могла да споделяш с мене?

НОРА. Аз не говоря за гадости. Казвам само, че никога не сме седели сериозно един до друг, за да обмислим основно нещо.

ХЕЛМЕР. Но, мила Нора, то не би било занимателно за тебе.

НОРА. Ето, стигнахме до най-главното. Ти не ме разбираше. Вие прегрешихте много спрямо мене, Торвалд. Изпърво татко, после ти.

ХЕЛМЕР. Как? Ние двама?… Ние двама, които те обичахме над всичко на света?

НОРА (поклаща глава). Вие никога не сте ме обичали. 3а вас беше само забавно да бъдете влюбени в мене.

ХЕЛМЕР. Но… какви са тези думи, Нора!

НОРА. Да, Торвалд, така е. Когато бях у дома, при татко, той ми излагаше всички свои гледища и затова аз имах същите гледища. Ако понякога бях на друго мнение, не го казвах, защото той щеше да се разсърди. Наричаше ме куклено детенце и играеше с мене така, както аз играех с куклите си. После дойдох в твоя дом…

ТОРВАЛД. Какъв израз употребяваш ти за нашия брак?

НОРА (несмутена). Искам да кажа: после минах от татковите ръце в твоите. Ти нареждаше всичка по свой вкус и така аз добих същия вкус като тебе; обаче аз само се преструвах; ме помня добре вече… може би и двете: ту това, ту онова. Когато сега хвърлям поглед назад, струва ми се, че съм живяла като просяк… само от ръката в устата. Живеех от това, че ти правех фокуси, Торвалд. Но ти сам искаше да бъде така. Ти и татко, вие двамата, прегрешихте тежко спрямо мене. Вие сте виновни, че от мене не излезе нищо.

ХЕЛМЕР. Колко си смешна и непризнателна, Нора! Не беше ли щастлива тук?

НОРА. Не. Никога не съм била щастлива. Мислех, че съм, но не съм била.

ХЕЛМЕР. Не… не си била щастлива?

НОРА. Не… бях само весела. И ти винаги беше толкова мил към мене. Но нашият дом не е бил нищо друго освен стая за игра. Аз бях тук твоя куклена женичка, както у дома бях татково куклено детенце. Децата пък бяха мои кукли. Когато ти ме вземаше и играеше с мене, аз изпитвах точно такова удоволствие, каквото удоволствие изпитваха децата, когато аз ги вземах и играех с тях. Това беше нашият брак, Торвалд.

ХЕЛМЕР. Има нещо вярно в твоите думи… колкото пресилени и превзети да са те. Но отсега нататък ще бъде другояче. Дните за игра минаха вече; иде времето за възпитание.

НОРА. Чие възпитание? Моето или на децата?

ХЕЛМЕР. Както твоето, така и на децата, любима Нора.

НОРА. Ах, Торвалд, ти не си мъжът, който би могъл да ме възпита в истинска жена за себе си.

ХЕЛМЕР. И го казваш по такъв начин?

НОРА. И аз… нима аз съм подготвена за тая задача — да възпитавам деца?

ХЕЛМЕР. Нора!

НОРА. Не каза ли по-рано сам, че не смееш да ми повериш тая задача?

ХЕЛМЕР. В момент на раздразнение. Как можеш да обръщаш внимание на подобно нещо?

НОРА. Да. Ти беше напълно прав. Аз не съм дорасла за тая задача. Има друга задача, която аз трябва да разреша най-напред. Трябва да се помъча да се възпитам сама. А ти не си мъжът, който би могъл да ми