Впрочем Елизундо минаваше за изключително богат човек. Никой кредитен институт в Йонийските острови и дори от далматинските му събратя в Задар и Дубровник не можеше да се мери с него. Полица, приета от него, струваше злато. Безспорно той не се хвърляше непредпазливо. Напротив, изглеждаше труден в сделките. Изискваше отлични препоръки и пълна гаранция, но касата му сякаш беше неизчерпаема. Обстоятелство, което трябва да се отбележи — Елизундо вършеше почти всичко сам. Държеше само един човек, за когото ще стане дума по-нататък, който се занимаваше само с някои сметки без особено значение. Елизундо си беше сам и касиер и счетоводител. Нямаше полица, чийто текст да не беше съставен лично от него, нямаше писмо, което да не беше написано собственоръчно от него. Така, че никога външен човек не беше сядал на бюрото на неговата банка. А това много допринасяше за опазването на тайната на сделките му.
От какъв произход беше този банкер? Говореше се, че е от Далмация, но никой не знаеше нищо положително. Ням за своето минало, ням и за настоящето си, Елизундо не поддържаше никакви връзки с корфу-анското общество. Когато островите бяха поставени под френски протекторат, неговото съществуване беше вече такова, каквото си остана и при английския губернатор. Безспорно не биваше да се приема дословно това, което се говореше за неговото богатство — мълвата твърдеше, че то възлиза на стотици милиони, но Елизундо беше наистина много богат, макар че начинът му на живот беше на човек, умерен в нуждите и вкусовете си.
Елизундо беше вдовец още когато беше дошъл да се установи в Корфу с малката си двегодишна дъщеричка. Сега дъщеря му, която се казваше Хаджина, беше вече на двадесет и две години, живееше в бащиния си дом и беше изцяло отдадена на грижите за домакинството.
Навсякъде, дори и в тези страни на Ориента, където красотата на жените е неоспорима, Хаджина Елизундо би минала за забележително красива въпреки сериозното си и малко тъжно лице. А и как би могло да бъде другояче в тази среда, където бе преминало моминството й, без майка, която да я напътствува, без приятелка, на която би поверила първите си съкровени мисли на девойка? Хаджина Елизундо беше средна на ръст, но изящна. Поради гръцкия си произход по майчина линия тя напомняше онзи красив женски тип от Лакония, който превъзхожда всички останали в Пелопонес.
Между бащата и дъщерята нямаше и не можеше да има дълбока близост. Банкерът живееше сам, мълчалив, сдържан — от онези хора, които обикновено извръщат глава и притварят очи, сякаш светлината ги дразни. Необщителен както в личния си, така и в обществения си живот, той не се доверяваше на никого дори и в отношенията си с клиентите на банката. Какво хубаво би могла да намери Хаджина Елизундо в едно такова затворено сред стени съществуване, след като сред тези стени не откриваше поне едно истинско бащинско сърце!
За щастие край нея имаше едно добро, предано, любещо същество, което живееше само заради своята млада господарка, тъжеше, когато и тя беше тъжна, и просветваше, когато я виждаше да се усмихва. Целият му живот се ограничаваше в живота на Хаджина. От това описание читателят би помислил, че става дума за някое смело и вярно куче, един от онези „кандидати за човек“, както е казал Мишле, „един скромен приятел“, както е казал Ламартин. Не, това беше човек, който знаеше Хаджина от рождение, не беше я напускал никога, беше я люлял като малко дете и продължаваше да й служи и сега, когато тя беше вече девойка.
Той беше грък, казваше се Ксарис и беше млечен брат на майката на Хаджина, която беше последвал след брака й с банкера от Корфу. Така че той живееше вече над двайсет години в този дом и се считаше за нещо повече от обикновен слуга, защото помагаше дори на Елизундо, когато трябваше да се отнесат някои книжа.
Както някои хора от Лакония, Ксарис беше висок на ръст, с широки рамене и притежаваше изключителна сила. Красиво лице, хубави открити очи, дълъг орлов нос, под който се очертаваха великолепни черни мустаци. На главата си носеше тъмно вълнено кепе, а около кръста си — изящна национална фустанела.
Когато Хаджина Елизундо излизаше, било по покупки за домакинството, било за да отиде в католическата църква „Свети Спиридон“, било за да подиша малко морски въздух, който не стигаше до дома на Страда Реале, Ксарис винаги я придружаваше. Така че много млади корфуанци бяха вече успели да я видят на градския площад и дори по улиците на квартал Кастрадес, разположен край залива, който носи същото име. Не един се бе опитал да стигне до баща й. Но кой ли не би бил привлечен от красотата на младото момиче, а може би и от милионите на банката „Елизундо“?
Но, Хаджина беше отговорила отрицателно на всички подобни предложения. От своя страна банкерът никога не се бе намесил, за да я подтикне да промени решението си. А достойният Ксарис би дал, за да бъде младата му господарка щастлива на този свят, целия свой дял от блаженство, на което безграничната му преданост му даваше право на другия!
Такава беше, значи, тази строга, тъжна къща, сякаш уединена в един ъгъл на столицата на древната Коркира. Такава беше и средата, в която превратностите на живота щяха да въведат Анри д’Албаре.
Между банкера и френския офицер първоначално се установиха чисто делови отношения. Когато напусна Париж, Анри д’Албаре бе взел със себе си чекове за значителни суми, платими от банката „Елизундо“. И именно в Корфу бе дошъл да ги осребри. Пак от Корфу по-късно изтегли парите, които му бяха нужни за делото на филелините. Идвал бе няколко пъти на острова и по този начин се бе запознал с Хаджина Елизундо. Той беше удивен от красотата на младото момиче. Споменът за него го преследваше по бойните полета на Пелопонес и Атика.
След падането на Акропола Анри д’Албаре счете, че би било най-добре да се завърне в Корфу. Още не се беше оправил напълно от раната си. Умората и несгодите на обсадата бяха разклатили здравето му. Макар, че не живееше в къщата на банкера, всеки ден го приемаха гостоприемно в нея за няколко часа, нещо, което никой чужденец дотогава не бе успял да постигне.
Вече около три месеца Анри д’Албаре живееше така. Постепенно посещенията му при Елизундо, отначало само делови, започнаха да стават все по-приятни с всеки изминат ден. Хаджина се харесваше много на младия офицер. Как би могла девойката да не забележи това, като виждаше с какво постоянство я търси, изцяло в плен на очарованието да я гледа и чува! От своя страна тя не се бе поколебала да му отвърне с онези грижи, които неговото доста разклатено здраве изискваше. И Анри д’Албаре се чувствуваше много добре от подобен режим.
Впрочем и Ксарис никак не скриваше симпатията, която откритият и приятен характер на Анри д’Албаре бе породил в него и към когото той все повече се привързваше.
— Права си, Хаджина — казваше той често на младото момиче. — Гърция е твое и мое отечество и не бива да забравяме, че този млад офицер сега страда именно защото се е бил за нея!
— Той ме обича! — каза тя един ден на Ксарис. Девойката произнесе тези думи с онази простота, която влагаше във всяко нещо.
— Така е, трябва да бъдеш обичана! — отвърна Ксарис. — Баща ти старее, Хаджина! А и аз няма да бъда вечно до теб!… Как ще намериш по-сигурен закрилник в живота си от Анри д’Албаре?
Хаджина не отговори нищо. Би трябвало да кажем, че девойката не само чувствуваше, че я обичат, но и самата тя беше влюбена. Една съвсем естествена сдържаност не й позволяваше да разкрие чувствата си дори на Ксарис.
Така стояха нещата. Но всичко това не бе тайна за обществото в Корфу. Още преди да стане официално въпрос за това, вече се говореше за женитбата между Анри д’Албаре и Хаджина Елизундо, сякаш тя беше решена.
Трябва да отбележим, че банкерът съвсем не се бе противопоставил на тези непрекъснати посещения на младия офицер при дъщеря му. Както бе казал Ксарис, банкерът чувствуваше, че старее, и то бързо. Колкото и да бе сурово сърцето му, навярно Елизундо се страхуваше, че Хаджина би могла да остане сама в живота, макар че той добре знаеше какво да направи с богатството, което тя щеше да наследи. Впрочем паричният въпрос съвсем не интересуваше Анри д’Албаре. Не се бе замислил нито за миг дали дъщерята на банкера беше богата, или не. Любовта, която той изпитваше към девойката, беше породена от други, съвсем възвишени чувства, а не от груб интерес. Обичаше я колкото заради красотата й, толкова и заради добротата и. Обичаше я заради силната симпатия, която положението на Хаджина в тази тъжна среда предизвикваше в него, заради благородството на нейните идеи, заради възвишените й възгледи, заради душевната сила, на която я чувствуваше способна, ако някога станеше нужда да я прояви.
