Вечерта на 20 октомври те си повтаряха за последен път тези неща, но може би с повече вълнение. На другия ден младият офицер трябваше да замине.

Неочаквано Ксарис влезе в салона. Не можеше да произнесе ни дума. Беше се запъхтял. Беше тичал, и то как! Само за няколко минути с яките си крака бе-прекосил целия град, от крепостта до другия край на Страда Реале.

— Какво искаш? Какво ти е, Ксарис? Защо си толкова развълнуван? — запита Хаджина.

— Трябва да ви … трябва да ви … кажа една новина! Важна … сериозна новина!

— Говорете! Говорете, Ксарис! — подкани го на свой ред Анри д’Албаре, който не знаеше дали трябва да се радва или да се тревожи.

— Не мога! Не мога! — отвърна Ксарис, почти задушаващ се от вълнение.

— За някаква военна новина ли става дума? — попита младото момиче, като го хвана за ръка.

— Да! Да!

— Но, говори най-сетне! — повтори тя. — Говори най-сетне, добри ми Ксарис! Какво има?

— Турците … днес … бити … при Наварин!

Така Хаджина и Анри д’Албаре научиха вестта заз морската битка, станала на 20 октомври.

Привлечен от шумното втурване на Ксарис, банкерът Елизундо току-що също беше влязъл в салона. Като чу за какво се касае, той стисна неволно устни и свъси чело, но не прояви нито задоволство, нито неудоволствие, докато двамата млади открито изразяваха радостта си.

И наистина вестта за битката при Наварин току-що бе пристигнала в Корфу. Едва се бе разпространила из целия град и вече се знаеха всички нейни подробности, предадени телеграфически посредством въздушните апарати на албанския бряг.

Английската и френската ескадра, към които се бе присъединила и руската ескадра, наброяващи общо двадесет и седем кораба с хиляда двеста седемдесет и шест топа, бяха нападнали турската флота, като бяха форсирали входа на Наваринския залив. Макар, че турците ги превъзхождаха по численост, тъй като имаха шестдесет кораба от всички величини, въоръжени с хиляда деветстотин деветдесет и четири топа, те бяха по-убедени. Много от техните кораби бяха потопени или хвърлени във въздуха заедно с голям брой офицери и моряци. Така, че Ибрахим не можеше вече да очаква от султанската флота да му окаже помощ в действията му срещу остров Идра.

Това беше събитие от голямо значение. И наистина то се превърна в начална точка на един нов период за работите на Гърция. Макар, че трите сили бяха предварително решили да не се възползуват от тази победа, за да смажат Портата, несъмнено беше, че благодарение на тяхното споразумение страната на елините в зкрая на краищата щеше да бъде изтръгната от османско владичество, и също така, че рано или късно независимостта на новата държава щеше да бъде постигната.

Така мислеха в дома на банкера Елизундо. Хаджина, Анри д’Албаре и Ксарис бяха поздравили победата. Радостта им бе отекнала из целия град. Топовете при Наварин бяха осигурили независимостта на чедата на Гърция.

Победата на съюзените сили или по-скоро — тъй като изразът е по-добър — поражението на турската флота изцяло промениха плановете на младия офицер. Вследствие на това Ибрахим трябваше да се откаже от похода, който той възнамеряваше да предприеме срещу Идра. И наистина за него не стана повече въпрос.

Това повлече и промяна в плановете, които Анри д’Албаре имаше преди 20 октомври. Нямаше вече нужда да се присъедини към доброволците, притекли се на помощ на идриотите. Така, че той реши да изчака в Корфу събитията, които щяха да бъдат естествена последица от битката при Наварин.

Каквото и да станеше, съдбата на Гърция беше вече извън съмнение. Европа нямаше да позволи тя да бъде смазана. Скоро из целия гръцки полуостров полумесецът щеше да отстъпи място на знамето на Независимостта. Ибрахим, чиято власт бе ограничена вече в центъра и крайбрежните градове на Пелопонес, сега щеше да бъде принуден да се оттегли от тях.

При това положение към кой край на полуострова щеше да се отправи Анри д’Албаре? Полковник Фавие се готвеше да напусне Лесбос, за да се бие с турците на остров Хиос. Но, приготовленията му не бяха привършили — щяха да приключат след известно време. Така, че нямаше защо да се мисли за незабавно заминаване.

Така прецени положението младият офицер. Така го прецени и Хаджина. Нямаше, значи, никаква причина да се отлага женитбата им. Впрочем и Елизундо не възрази тя да се състои без повече отлагане. Тя бе определена за след десет дни, сиреч към края на месец октомври.

Излишно е да се спираме на чувствата, които близкото им свързване породи в сърцата на годениците. Нямаше да се ходи вече на война, където Анри д’Албаре можеше да загуби живота си! Нямаше да има това мъчително очакване, през което Хаджина щеше да брои дните и часовете! Може да се каже, че Ксарис пак беше най-щастливият в цялата къща. Надали радостта му щеше да бъде по-голяма дори ако се касаеше за неговата собствена женитба! Даже и банкерът, въпреки обичайната си студенина, беше видимо доволен. Бъдещето на дъщеря му беше осигурено.

Уговорено бе всичко да се извърши скромно, тъй като беше напълно излишно целият град да бъде поканен на сватбата. Нито Хаджина, нито Анри д’Албаре бяха от онези хора, които биха искали да има толкова много свидетели на тяхното щастие. Но все пак женитбата им изискваше някои неща, с които те се заеха без желание за парадиране.

Беше 23 октомври. Оставаха само седем дни до отпразнуването на женитбата им. Нищо не показваше, че може да се появи някаква пречка или да се наложи някакво отлагане. И все пак случи се нещо, което би разтревожило много Хаджина и Анри д’Албаре, ако бяха узнали за него.

Този ден със сутрешната поща Елизундо получи едно писмо, което му нанесе неочакван удар. Той го смачка, скъса го и дори го изгори — нещо, което издаваше дълбока тревога у човек с такова самообладание като банкера.

Можеше да се чуе как той измърмори:

— Защо това писмо не пристигна осем дни по-късно. Проклет да бъде този, който го е написал!

След като напусна Итилон, през цялата нощ „Кариста“ беше държала курс към югозапад, за да преплува косо Коронийския залив. Николас Старкос беше слязъл отново в каютата си и нямаше да се появи преди разсъмване.

Вятърът беше благоприятен — от ония силни югоизточни ветрове, които обикновено духат по тия морета в края па лятото и в началото на пролетта, около периода на слънцестоенето, когато изпаренията на Средиземно море се превръщат в дъжд.

Нос Гало, на южния край на Месения, бе заобиколен сутринта и последните върхове на Тайгет, които очертават стръмните му склонове, скоро потънаха в сиянието на изгряващото слънце.

Когато крайната точка на морския нос бе премината, Николас Старкос се появи на мостика на кораба, Той отправи поглед първо на изток.

Брегът на Мани вече не се виждаше. Нататък сега се издигаха огромните предпланини на Агиос Димитриос, малко по-назад от високия нос.

За миг капитанът протегна ръка към Мани. Беше ли това заплашителен жест? Или сбогом завинаги, отправено към родната земя? Кой би могъл да каже? Но, в погледа, който Николас Старкос в момента хвърли нататък, не се четеше нищо добро!

Здраво опрян на платната си, корабът направи завой на дясната си страна и пое на северозапад. И тъй като вятърът духаше откъм сушата, морето предлагаше всички условия за бързо плуване.

Островите Сапиенца и Венетико останаха откъм лявата страна на „Кариста“, после корабът се отправи направо през пролива между Сапиенца и сушата, така че да мине пред Метони.

Отсреща се разгръщаше месенийският бряг с великолепната панорама на планините си, които имат силно подчертан вулканичен характер. Месения щеше да стане след окончателното образуване на новата държава един от номите или окръзите, от които се състои съвременна Гърция. Но, по това време тя беше само един от многобройните театри на борбата ту в ръцете на Ибрахим, ту в ръцете на гърците, според изхода на битките, както някога в древността е била театър на трите Месенийски войни, водени срещу