На изток се размотаваше огромното руло на аркадийските планини. Разположени наполовина по склоновете, се виждаха села, потънали в гори от маслинови и бадемови дървета и лозя, потоци, които течаха към коритото на някой приток сред букети от мирти и олеандри; след това, накацали по цялата височина на обратната страна на всички склонове и плъзнали във всички посоки — хиляди от онези прочути коринтски лози, които не оставят нито педя незаета земя. По-долу, върху най-ниската част на ската — червените къщи на града, които блестяха като големи парчета етамин на фона на стена от кипариси. Така изглеждаше великолепната панорама на една от най-живописните части на пелопонеското крайбрежие.

Но ако човек се приближеше повече до Аркадия — тази древна Кипарисия, главно пристанище на Месения по времето на Епаминонд, по-късно едно от феодалните владения на французина Вилардуен след Кръстоносните походи — каква тъжна гледка за очите би представлявала тя, какво мъчително чувство на жал би обхванало всеки, който свято тачи миналото!

Преди две години Ибрахим беше разрушил града и бе избил децата, жените и старците! Старият му замък, издигнат на мястото на древния акропол, беше в развалини. В развалини беше и църквата „Свети Георги“, опустошена от фанатизирани мюсюлмани. В развалини бяха и къщите и обществените сгради!

— Личи, че нашите приятели египтяните са минала оттук! — измърмори Николас Старкос, чието сърце дори не трепна пред тази печална гледка.

— А сега турците го владеят! — обади се началникът на екипажа.

— Да … за дълго … и дори, да се надяваме завинаги! — добави капитанът.

— „Кариста“ ще акостира ли или ще продължим?

Николас Старкос заоглежда внимателно пристанището, което отстоеше вече само на няколко кабела./ Английска мярка за дължина, равна на 110 от морската миля — 185,3 м. Б. пр./ После той отправи поглед към самия град, разположен цяла миля по-навътре, върху първите склонове на планината Психро. Изглежда, че се колебаеше какво да направи сега, когато се намираше пред Аркадия — да акостира ли на кея, или да се отправи отново към открито море.

Началникът на екипажа продължаваше да чака отговор от капитана.

— Дайте сигнал! — каза най-после Николас Старкос.

Червен флаг със сребрист полумесец се издигна на върха на мачтата и се развя във въздуха.

След няколко минути подобен флаг се развя на върха на една мачта, поставена на края на вълнолома.

— Акостирай! — каза капитанът.

Кормилото се завъртя и корабът се отправи бавно към брега. Щом входът към пристанището се откри достатъчно, „Кариста“ се насочи право към него. Скоро платната на фокмачтата бяха прибрани, след това и грогът и корабът навлезе в прохода само с кливера и малкото си задно платно. Инерцията му беше достатъчна, за да стигне до средата на пристанището. Тук „Кариста“ хвърли котва и моряците й се заеха с най-различни работи, свързани със закотвянето на един кораб.

Почти веднага спуснаха лодка, капитанът се качи в нея и тя се отдалечи под напора на четири весла. Скоро лодката спря до каменно стълбище, врязано в кея. Там го чакаше един човек, който го поздрави със следните думи:

— Скопелос е на заповедите на Николас Старкос! Едно фамилиарно махване с ръка от страна на капитана бе единственият му отговор. Той тръгна напред и се заизкачва по склона към първите къщи на града. След като премина през развалините от последната обсада, по претъпканите с турци и араби улици, Старкос се спря пред една почти незасегната странноприемница, на чиято табела пишеше „Минерва“ и влезе в нея, последван от Скопелос.

Малко по-късно капитан Старкос и Скопелос седяха на масата в една стая пред бутилка ракия и две чаши. Свиха си цигари от златистия и ароматичен мисолонгийски тютюн, запалиха ги и всмукнаха дима им. След това започна разговорът между тези двама мъже, единият от които беше приел да бъде скромен и предан служител на другия.

Зло лице, подло, коварно, но все пак интелигентно имаше този Скопелос. Навярно беше навършил петдесет години, макар, че изглеждаше малко по-възрастен. Лице на лихвар, който дава заеми срещу залог. Лукави, но живи очи, къси коси, гърбав нос, ръце с извити пръсти, големи ходила, за които може да се каже това, което се казва за краката на албанците: „Когато палецът е вече в Македония, петата е още в Беотия.“ Кръгло лице, без мустаци, само със сива брадичка, глава на упорит човек, с голо теме, сухо тяло, среден на ръст. Този човек, който приличаше на арабски евреин, но беше все пак християнин по рождение, носеше твърде скромно облекло — късо палто и гащи на левантински моряк, а върху тях особен вид плащ.

Скопелос наистина беше най-подходящият човек, който би могъл да се заеме с финансовите работи на тези пирати от Архипелага — беше много вещ в пласирането на плячката и в продажбата на пленниците по турските пазари и пренасянето им в Северна Африка.

Не беше много трудно да се предположи какъв би могъл да бъде един разговор между Николас Старкос и Скопелос, темите, които той щеше да обхване, начинът, по който щяха да бъдат преценени събитията в сегашната война, изгодите, които можеха да се извлекат от нея.

— В какво положение е Гърция? — запита капитанът.

— Навярно почти в същото, в което я оставихте! — отвърна Скопелос. — Горе-долу вече цял месец „Кариста“ плува край бреговете на Триполитания и вероятно от заминаването ви насам не сте чули нищо ново.

— Нищо наистина.

— Трябва да ви кажа, капитане, че турските кораби са готови да пренесат Ибрахим и войските му в Идра …

— Да — отвърна Старкос — забелязах ги снощи, когато прекосих Наваринския залив.

— Никъде ли не сте се отбивали, след като напуснахте Триполи? — запита Скопелос.

— Само веднаж! Спрях за няколко часа в Итилон, за да попълня екипажа на „Кариста“! Но, откакто бреговете на Мани се изгубиха от погледа ми, нито веднъж не бе отвърнато на сигналите ми до пристигането ми в Аркадия.

— Навярно е нямало защо да се отговори — отвърна Скопелос.

— Кажи ми — поде Николас Старкос — какво правят в момента Мяулис и Канарис?

— Принудени са, капитане, да се ограничат с отделни внезапни нападения, които могат да им донесат само частични успехи, но никога крайната победа! Така, че докато те гонят турските кораби, пиратите са в много благоприятно положение из целия Архипелаг!

— А говори ли се все още за …

— За Сакратиф ли? — отвърна Скопелос, като сниши малко глас. — Да!

Навред … Все така, Николас Старкос и само от него зависи да се говори още повече!

— Ще се говори!

Николас Старкос беше станал, след като пресуши чашата си, която Скопелос отново напълни. Той закрачи напред-назад, после спря пред прозореца със скръстени ръце и се заслуша в долитащите отдалеч груби песни на турските войници. Накрая се върна отново на мястото си срещу Скопелос и промени внезапно разговора.

— По сигнала ти разбрах, че тук си приготвил товар от пленници, така ли е? — запита той.

— Да, Николас Старкос, товар, достатъчен за кораб от четиристотин тона! Това е всичко, което е останало от клането, последвало поражението при Кремиди! Дявол да го вземе, този път турците поизбиха малко повечко! Ако не ги бяха спрели, нямаше да остане нито един пленник!

— Какви са? Мъже, жени?

— Да, и деца … От всичко има!

— Къде са?

— В градската крепост.

— Скъпо ли плати за тях?

— Хм! Пашата не беше твърде отстъпчив — отвърна Скопелос. — Той мисли, че Войната за независимост е към своя край … за жалост! А щом няма война, няма и битки! А щом няма битки, няма и раззия /Грабеж. — Б. пр./, както казват там в Африка. Щом няма раззия, няма нито човешка, нито друга стока! А щом пленниците са малко, цената им се повишава! Това е все пак една компенсация, капитане!