От сигурен източник знам, че в момента по пазарите на Африка се чувствува липса на роби и ние ще продадем тези тук при изгодна цена.

— Добре! — отвърна Николас Старкос. — Готово ли е всичко и можеш ли вече да дойдеш на „Кариста“?

— Всичко е готово и нищо вече не ме задържа тук.

— Добре, Скопелос. След осем или десет дни най-късно корабът, който ще бъде изпратен от Кариатос, ще дойде да вземе товара. Без трудности ли ще го предадат?

— Без никакви трудности, всичко е уговорено — отговори Скопелос, но срещу заплащане. Ще трябва, значи, да се разберем преди това с банкера Елизундо да приеме нашите полици. Подписът му е гаранция и пашата ще вземе ценните му книжа като пари в брой!

— Ще пиша на Елизундо, че скоро ще се отбия в Корфу, за да свърша тази работа …

— Тази работа … и още една, не по-малко важна, Николас Старкос! — добави Скопелос.

— Може би! — отвърна капитанът.

— И всъщност ще бъде справедливо! Елизундо е богат … извънредно богат … както казват! А кой го направи богат, ако не нашата търговия … и ние с риск да завършим живота си на върха на някоя фокмачта. 0, в такива времена добре е да бъдеш банкер на пиратите в Архипелага! И затова, повтарям пак, Николас Старкос, ще бъде напълно справедливо!

— Какво ще бъде напълно справедливо? — запита капитанът, като гледаше помощника си право в очите.

— Ех, нима не знаете? — отвърна Скопелвс. — Всъщност признайте си, капитане, питате ме само за да ви го повторя за стотен път!

— Пфу!

— Дъщерята на банкера Елизундо …

— Което е справедливо, ще бъде сторено! — отговори само Николас Старкос, като стана.

След това той излезе от странноприемницата „Минерва“, следван от Скопелос и се отправи към мястото, където го чакаше лодката му.

— Качвай се — каза той на Скопелос. — Ще преотстъпим полиците на Елизундо още щом стигнем в Корфу. След като свършим това, ти ще се върнеш в Аркадия, за да вземеш товара.

— Качвай се! — повтори Скопелос.

Един час по-късно „Кариста“ излизаше от залива. Но, още преди края на деня Николас Старкос чу далечен тътен, чийто ек долиташе от юг.

Това бяха топовете на съюзените ескадри, които гъпмяка в Наваринския залив.

Посоката север—северозапад, следвана от кораба, щеше да му позволи да плува край живописния низ на Ионийските острови, където един остров изчезва от погледа, за да се появи друг.

За щастие със своя вид на почтен леваптински кораб, нещо средно между яхта за развлечения и търговски кораб, „Кариста“ по нищо не издаваше своята принадлежност. И наистина би било неблагоразумие от страна на капитана й да се изложи на угрозата на британските фортове, да се остави да попадне в ръцете на фрегатите на Обединеното кралство.

Само петнадесетина морски мили делят Аркадия от остров Закинтос, „цветето на Изтока“, както поетично го наричат италианците. От дъното на залива, който „Кариста“ в момента прекосяваше, могат да се зърнат дори потъналите в зеленина върхове на планината Скопос, по чиито склонове се редуват маслинови и портокалови градини, заместили някогашните гъсти гори, възпети от Омир и Вергилий.

Вятърът беше благоприятен, постоянен бриз откъм сушата, който духаше от югоизток. Така че корабът пореше бързо водите край Закинтос, спокойни в този момент като водите на езеро.

Привечер той мина край главния град на острова, който носи неговото име. Това е красив италиански град, разцъфнал на земята на Закинт, син на троянеца Дардан. От палубата на „Кариста“ се забелязаха само светлините на града, който се извива по протежение на половин миля по брега на кръгообразния залив. Пръснати на различна височина — от кея на пристанището чак до върха на хълма, където се издигаше замък от венециански произход, построен на триста стъпки над морето, тези светлини образуваха огромно съзвездие, чиито най-ярки звезди бележеха мястото на дворците Възраждане на главната улица и на катедралата „Свети Дионисий Закинтски“.

С населението на Закинтос, така дълбоко повлияно от контактите му с венецианци, французи, англичани и руснаци, Николас Старкос не можеше да има търговски отношения, подобно на онези, които го свързваха с турците в Пелопонес. Така, че нямаше за какво да дава сигнал на дежурните наблюдатели на пристанището, нито да се отбива на този остров, родно място на двама прочути поети — единият италианец, Уго Фосколо, от края на XVIII век, другият — Дионисиос Соломос, едно от най-прославените имена на съвременна Гърция.

„Кариста“ премина през тесния морски ръкав, който отделя Закинтос от Ахайя и Елида. Навярно не едно ухо на борда бе раздразнено от песните, които бризът носеше, подобно на баркароли от Лидо! Но, пиратите трябваше да се примирят. Корабът премина сред тези италиански мелодии и на другия ден вече се намираше в Патраския залив, дълбоко врязване в сушата, продължено от Лепантския залив чак до Коринтския провлак.

В момента Николас Старкос беше застанал на носа на „Кариста“. Погледът му се плъзгаше по целия бряг па Акарнания, на северния край на залива. Това място пораждаше велики и незабравими спомени, при които сърцето на всеки син на Гърция би се свило, ако този син отдавна не се бе отрекъл и предал майка си!

— Мисолонги! — произнесе тогава Скопелос, като посочи с ръка на североизток. — Мръсно население! Хора, които се взривяват, вместо да се предадат!

И наистина купувачите на пленници и продавачите на роби не биха имали никаква работа тук преди две години. След десетмесечна борба обсадените в Мисолонги гърци, изнемощели от несгоди, изтощени от глад, бяха предпочели по-скоро да хвърлят във въздуха града и крепостта, отколкото да се предадат на Ибрахим.

Мъже, жени, деца, всички бяха загинали от страшния взрив, който не пощади дори победителите!

А предната година, почти на същото място, където наскоро беше погребан Маркос Боцарис, един от героите на Войната за независимост, беше дошъл да умре, обезкуражен, отчаян, лорд Байрон, чиито останки сега почиват в Уестминстър. Единствено сърцето му остана в земята на тази Гърция, която той обичаше и която си възвърна свободата едва след неговата смърт!

Едно рязко движение беше единственият отговор на Николас Старкос на забележката на Скопелос. След това корабът се отдалечи бързо от Патраския залив и се отправи към Кефалония.

С този попътен вятър бяха достатъчни само няколко часа, за да преминат разстоянието, което дели Кефалония от остров Закинтос. Впрочем „Кариста“ не се насочи към главния град на острова, Аргостоли, чието пристанище е плитко наистина, но все пак си остава чудесно за корабите с по-малък тонаж. Тя смело навлезе в тесните ръкави, които мият източните му брегове и към шест и половина вечерта наближи южния край на Итака.

Този остров, осем мили дълъг и една и половина широк, своеобразно скалист, с диво великолепие, богат на дървено масло и вино, които произвежда в изобилие, брои десетина хиляди жители. Макар, че няма своя собствена история, той е дал едно прочуто в древността име. Родно място е на Одисеи и Пенелопа, спомена за които все още пазят върховете на Аноги, дълбините на пещерата в планината Свети Стефан, развалините на връх Етос, полята на Евмей, скалата на Гарваните, от която навярно са се изливали поетичните водни струи на извора Аретуза.

При падането на нощта земята на сина на Лаерт малко по малко бе изчезнала в мрака, на петнадесети-на мили отвъд последния нос на Кефалония. През нощта, за да избегне тесния пролив, който дели северния край на Итака от южния край на остров Левкас, „Кариста“ навлезе малко навътре в морето и заплува край източния бряг на този остров, на не повече от две мили от него.

На лунната светлина смътно се забелязваше белезникав стръмен и скалист бряг, извисяващ се на сто и