И това проличаваше веднага щом Хаджина заговореше за угнетената Гърция и за нечовешките усилия, които нейните чеда полагаха, за да я освободят. По този въпрос двамата млади бяха в пълно съгласие.

И наистина колко вълнуващи часове бяха прекарали те в разговор за всички тези неща, и то на гръцки — език, който Анри д’Албаре говореше вече като роден! Каква задушевно споделена радост, когато някой успех по море възмездяваше неуспехите в Пелопонес или Атика! Анри д’Албаре трябваше да разкаже подробно за всички действия, в които бе взел участие, да повтори имената на гърците и на чужденците, които се бяха проявили в тези кръвопролитни борби, а също така и имената на онези жени, чийто пример Хаджина би искала да последва, ако разполагаше със себе си — Бубулина, Модена, Захариас, Кайдос и разбира се, храбрата Андроника, която младият офицер бе спасил от клането в Хайдари.

И дори веднъж, когато Анри д’Албаре произнесе името на тази жена, Елизундо, който също слушаше, направи едно движение, което привлече вниманието на дъщеря му.

— Какво ви стана, татко? — запита го тя.

— Нищо — отвърна банкерът.

После се обърна към младия офицер с тон на човек, който иска да се покаже равнодушен към това, което казва.

— Познавате ли тази Андроника? — запита той.

— Да, господин Елизундо.

— А знаете ли какво е станало с нея след това?

— Не знам — отвърна Анри д’Албаре. — Струва ми се, че след битката при Хайдари тя замина за родния си край, Мани. Но, сигурен съм, че рано или късно тя отново ще се появи по бойните полета на Гърция.

— Да — добави Хаджина — там, където трябва да бъде човек!

Защо Елизундо беше задал този въпрос за Андроника? Никой не го попита. Навярно той би отвърнал уклончиво. Но, този факт не престана да занимава мислите на дъщеря му, която не беше много в течение на неговите връзки. Възможно ли беше да има някаква връзка между баща й и тази Андроника, от която тя се възхищаваше?

Впрочем към Войната за независимост Елизундо проявяваше пълна сдържаност. На кого симпатизираше — на угнетителите или на угнетените? Трудно беше да се каже — ако въобще можеше да се приеме, че беше човек, който би проявил симпатия към някого или към нещо. Едно беше положително — пощата му носеше не по-малко писма от Турция, отколкото от Гърция.

Но, необходимо е да повторим — макар че младият офицер бе отдал силите си на делото на гърците, Елизундо все пак му бе оказал добър прием в дома си.

Но, Анри д’Албаре не можеше да продължи повече своя престой тук. Възстановил напълно здравето си, той бе решил да изпълни докрай това, което считаше за свой дълг. И често говореше за намеренията си на младото момиче.

— Това наистина е ваш дълг! — отвръщаше му Хаджина. — Колкото и голяма да бъде мъката, която вашето заминаване ще ми причини, напълно разбирам, че трябва да отидете при вашите бойни другари, Анри. Да, докато Гърция не си възвърне независимостта, трябва да се борим за нея!

— Ще замина, Хаджина, ще замина! — каза веднъж Анри д’Албаре. — Но, ако можех да отнеса със себе си увереността, че и вие ме обичате така, както аз ви обичам…

— Анри, нямам никакви причини да крия чувствата, които породихте в мен — отвърна Хаджина. — Не съм вече дете и гледам сериозно на бъдещето, така както подобава. Имам ви доверие — добави тя.

— И вие имайте доверие в мен.

— Каквато ме оставите на заминаване, такава ще ме намерите и при завръщането ви!

Анри д’Албаре бе притиснал ръката, която Хаджина му бе подала, за да го увери в чувствата си.

— Благодаря ви от цялата си душа! — отвърна той. — Да, ние си принадлежим един на друг … вече! И макар, че от това нашата раздяла става само по-мъчителна, поне ще отнеса със себе си увереността, че ме обичате … Но, преди да си замина, Хаджина, бих искал да поговоря с баща ви! Бих искал да бъда сигурен, че той ще одобри нашата любов и че от негова страна няма да има никакви пречки…

— Вие постъпвате мъдро, Анри — отвърна младото момиче. — Получете обещание и от него, както получихте от Мен.

Анри д’Албаре не закъсня да стори това, защото беше решил да се постави отново под заповедите на полковник Фавие.

И наистина работите вървяха от зле по-зле за каузата на независимостта. Лондонската спогодба не беше дала още никакъв полезен ефект и човек можеше да а запита дали великите сили няма да се задоволят да направят пред султана някакви съвсем неофициални декларации и следователно съвършено безрезултатни.

Впрочем турците, станали самонадеяни от успехите си, не изглеждаха много склонни да отстъпят каквото и да било от своите претенции. Макар, че две ескадри, еднага английска, командувана от адмирал Кодрингтън, другата френска, под заповедите на адмирал дьо Риин кръстосваха тогава Егейско море и при все, че гръцкото правителство се бе установило в Егина, за да обсъжда въпросите при по-голяма сигурност, турците проявяваха опасна упоритост.

Впрочем това беше лесно разбираемо, когато човек видеше деветдесет и двата кораба, турски, египетски и туниски, които широкият наварйиеки залив бе приютил на 7 септември. Тази флота носеше огромно количество хранителни и бойни припаси, които Ибрахим щеше да използува за военните действия, подготвяни срещу остров Идра.

А Анри д’Албаре беше решил да се присъедини към доброволческия корпус именно на Идра. Разположен чак на края на Арголида, този остров е един от най-богатите в Архипелага. След като беше дал толкова кръв и толкова средства за общогръцкото дело, за което се бореха смелите идриотски моряци Томбазис, Мяулис и Цамадос, страшилища за турските капитани, сега островът беше заплашен с най-ужасни репресалии.

Така, че Анри д’Албаре не можеше да се бави повече в Корфу, ако искаше да пристигне там преди войниците на Ибрахим. Затова и бе окончателно определил заминаването си за 21 октомври.

Няколко дни преди това, както се бяха уговорили с Хаджина, младият офицер отиде при Елизундо и поиска ръката на дъщеря му. Не скри от него, че Хаджина би била щастлива, ако той одобри предложението му. Впрочем ставаше въпрос само да се получи неговото съгласие. Женитбата щеше да стане едва след завръщането на Анри д’Албаре. Отсъствието му, поне той така се надяваше, нямаше да бъде вече толкова дълго.

Банкерът познаваше положението на младия офицер, състоянието на богатството му, уважението, с което семейството му се радваше във Франция. Нямаше нужда да изисква никакви обяснения в това отношение. А що се отнася до самия Елизундо, почтеността му беше безупречна и никога досега не се бе чуло нищо лошо за неговата банка. Тъй като Анри д’Албаре не каза нито дума за богатството му, Елизундо също не сломена нищо. Що се отнася до самото предложение, банкерът отвърна, че го приема благосклонно. Този брак можел само да го радва, тъй като щял да направи дъщеря му щастлива.

Всичко това бе казано доста хладно, но важното беше, че беше казано. Сега Анри д’Албаре имаше вече думата на Елизундо, а в замяна на това пък Хаджина изказа на баща си своята благодарност, която банкерът прие с обичайната си сдържаност.

И тъй, всичко се нареждаше за най-голяма радост на двамата млади хора и трябва да се добави, и за най-голямо задоволство на Ксарис. Този прекрасен човек плака като дете и с радост би притиснал младия офицер до гърдите си.

Но на Анри д’Албаре му оставаше да стои още малко при Хаджина Елизундо. Беше решил да замине с един левантински бряг, който трябваше да отплува от Корфу за Идра на 21 същия месец.

Можем да си представим как преминаха тези последни дни, които Анри д’Албаре прекара в къщата на? Страда Реале, без да е необходимо да се спираме на това. Анри и Хаджина не се откъсваха един от друг дори за час. Те дълго разговаряха в долния салон, на партера на това тъжно жилище. Благородството на техните чувства придаваше на тези разговори трогателна прелест, която смекчаваше малко сериозния им тон. Казваха си, че бъдещето е тяхно, макар че настоящето, така да се каже, все още им убягваше. Именно това настояще те искаха хладнокръвно да разгледат.

И двамата прецениха шансовете, добри и лоши, но без да се обезкуражават, без да проявяват слабост. И докато разговаряха така, те не преставаха да изразяват своята пламенна привързаност към каузата, на която Анри д’Албаре щеше отново да се посвети.