на гръцките флотилии, Мяулис, Канарис, Цамадос и други, непрестанно ги преследваха. Но, тези корсари бяха многобройни и неуморими и в тези води нямаше вече никаква сигурност. От Крит до Лесбос и от Родос до Евбея Архипелагът беше в пламъци.

Най-сетне дори в самия Хиос тези банди, съставени от измета на всички нации, разбойничествуваха във водите около острова и подпомогнаха пашата, затворен в крепостта, обсадата на която полковник Фавие започваше при много лоши условия.

Спомняме си, че търговците от Йонийските острови, изплашени от това положение, обхванало цялото източно Средиземноморие, се бяха сдружили, за да въоръжат един корвет, предназначен за борба с пиратите. И така преди пет седмици „Сифанта“ беше тръгнала от Корфу, за да отиде във водите на Архипелага. Две-три схватки, които бяха приключили щастливо за нея, пленяването на няколко кораба, с право заподозрени, бяха вдъхнали смелост на екипажа й да продължи решително своето дело. Проявил се неведнъж във водите край островите Псара, Скирос, Кеа, Лимнос, Парос, Санторин, нейният капитан Страдена изпълняваше задачата си с не по-малко смелост, отколкото щастие. Само, че още не беше срещнал този неуловим Сакратиф, чиято поява бележеха винаги най-кървави грабежи. Често се говореше за него, но никога не бяха го виждали.

Преди не повече от петнадесетина дни, около 13 ноември, „Сифанта“ беше забелязана близо до Хиос. През този ден пристанището на острова дори прие една от неговите плячки и Фавие бързо се разправи с този екипаж от пирати.

Но, оттогава нямаше никаква вест от корвета. Никой не можеше да каже в момента в кои води преследваше пиратите на Архипелага. Дори се безпокояха за неговата участ. И наистина в тези осеяни с острови води и следователно с удобни за престой места рядко се случваше да изминат няколко дни, без да бъде забелязана „Сифанта“.

Именно така стояха нещата, когато на 27 ноември Анри д’Албаре пристигна в Хиос, осем дни след като беше напуснал Корфу. Беше дошъл да се присъедини към бившия си командир, за да продължи борбата срещу турците.

Изчезването на Хаджина Елизундо беше за него страшен удар. И така, девойката отблъскваше Николас Старкос като негодник, недостоен за нея, но отказваше да стане жена и на този, когото беше вече приела, защото се считаше недостойна за него! Каква тайна се криеше във всичко това? Къде трябваше да се търси тя? В нейния личен живот ли, толкова спокоен, толкова чист? Не, разбира се! Дали пък не в живота на баща й? Но какво общо можеше да има между банкера Елизундо и капитан Николас Старкос?

Кой би могъл да отговори на тези въпроси? Банката беше затворена. Ксарис навярно я беше напуснал заедно с девойката. А Анри д’Албаре можеше да разчита единствено на него, за да разкрие тайните на семейство Елизундо.

Тогава му хрумна да претърси град Корфу, а след това целия остров. Може би Хаджина беше потърсила убежище в някое неизвестно място? И наистина има не малко села, пръснати по целия остров, където човек лесно може да намери сигурно убежище. За онзи, който иска да избяга от света и да бъде забравен, Веница, Агия Дека, Левкимни и още двайсет други села предлагат спокойно уединение. Анри д’Албаре се втурна по всички пътища, потърси и в най-затънтените колиби някаква следа от девойката. Но, не откри нищо.

Тогава едно указание го наведе на предположението, че Хаджина Елизундо беше напуснала остров Корфу. И действително в малкото пристанище Алипа, в северозападната част на острова, му казаха, че една лека сперонара наскоро бе отплувала, след като бе чакала двама пасажери, за чиято сметка била тайно наета.

Но това беше твърде неясно указание. Впрочем някои съвпадения на случки и дати скоро породиха у младия офицер нови опасения.

Когато се завърна в Корфу, Анри д’Албаре узна, че „Кариста“ също беше отплувала от пристанището. И най-тежкото беше, че бе заминала в същия ден, в който и Хаджина Елизундо беше изчезнала. Трябваше ли да търси някаква връзка между тези две случки? Да не би девойката и Ксарис да са били подмамени в някаква клопка и да са били отвлечени? Дали Хаджина не се намираше в ръцете на капитана на „Кариста“?

Тази мисъл разкъса сърцето на Анри д’Албаре. Но какво да се прави? В кой край на света да търси Ни- колас Старкос? Всъщност какъв беше този авантюрист? Дошла кой знае откъде, отплувала кой знае накъде, на „Кариста“ с право можеше да се гледа като на подозрителен кораб. Все пак, когато се овладя, младият офицер отхвърли далеч тази мисъл. Щом Хаджина Елизундо заявяваше, че е недостойна за него, щом не искаше дори да го види, какво по-естествено от това да се приеме, че по своя воля се бе оттеглила под закрилата на Ксарис?

Добре, но ако беше така, Анри д’Албаре щеше да намери начин да я открие. Може би патриотизмът я беше подтикнал да вземе участие в борбата, от която зависеше съдбата на нейната страна? Може би бе пожелала да предостави за нуждите на Войната за независимост това огромно богатство, с което бе свободна да разполага, както й е угодно? Защо да не е последвала примера иа Бубулина, Модена, Андроника и толкова други, към които изпитваше безпределно възхищение?

Затова и Анри д’Албаре, напълно убеден, че Хаджина Елизундо не е вече в Корфу, реши да заеме отново мястото си сред филелините. Полковник Фавие беше в Хиос със своите редовни части. Той реши да се присъедини към него. Напусна Йонийските острови, прекоси Северна Гърция, премина Патраския и Лепанския залив, отплува от Егинския залив, на няколко пъти успя да се измъкне не без мъка от пиратите, които кръстосваха водите около Цикладските острови, и пристигна в Хиос.

Фавие посрещна сърдечно младия офицер, което показваше колко високо го цени. Този смел войник виждаше в него не само верен другар по оръжие, но и предан приятел, на когото можеше да довери своите грижи, а те не бяха малки. Недисциплинираността на нередовните войници, които представляваха значителна част от експедиционния корпус, малката и дори неизплатена заплата на войниците, неприятностите, предизвикани от самите хиосци, всичко това забавяше и пречеше на действията му.

Междувременно обсадата на хиоската крепост беше започнала. Все пак Анри д’Албаре беше пристигнал достатъчно навреме, за да вземе участие в землените работи. На два пъти съюзените сили наредиха на полковник Фавие да прекъсне подготовката за обсадата; открито поддържан от гръцкото правителство, полковникът не се съобрази ни най-малко с тези заповеди и продължи невъзмутимо своето дело.

Скоро тази обсада се превърна в нещо като блокада, но толкова недостатъчно плътна, че обсадените продължаваха да получават хранителни и бойни припаси.

Все пак може би Фавие щеше да успее да превземе крепостта, ако войската му, от ден на ден все по- отслабена от глада, не се бе пръснала из острова да граби, за да се изхрани. Именно при това положение на нещата една турска ескадра, съставена от пет кораба, успя да форсира хиоското пристанище и да подсили турския гарнизон с още две хиляди и петстотин души. Наистина скоро след това Мяулис се пойви със своята ескадра, за да се притече на помощ иа полковник Фавие, но беше вече много късно и трябваше да се оттегли.

Заедно с гръцкия адмирал бяха пристигнали и няколко кораба, натоварени с доброволци, предназначени да подсилят експедиционния корпус в Хиос.

Към тях се бе присъединила и една жена.

След като се бе сражавала до последния момент срещу войниците на Ибрахим в Пелопонес, Андроника, която бе взела участие във войната от самото й начало, сега искаше да участвува и на нейния край. Затова беше дошла в Хиос, решена, ако трябва, да загине на този остров, който гърците искаха да присъединят към своята нова държава. Това щеше да бъде нещо като отплата за злото, което нейният недостоен син бе сторил по тези места при ужасните кланета през 1822 година.

Тогава султанът беше произнесъл следната страшна присъда срещу Хиос: огън, меч, робство. Капитан- паша Кара-Али бе натоварен с изпълнението й. И той я изпълни. Кръвожадните му орди бяха стоварени на острова. Всички мъже над двадесет години и всички жени над четиридесет бяха безмилостно изклани. Останалите щяха да бъдат продадени като роби по пазарите на Смирна и Северна Африка. Целият остров бе подложен на огън и сеч от тридесет хиляди турци. Двадесет и три хиляди хиосци бяха избити. Четиридесет и седем хиляди бяха определени да бъдат продадени като роби.

Именно тогава се намеси Николас Старкос. Хората му и той, след като бяха взели участие в кланетата и грабежите, станаха главни посредници в тази позорна търговия, която предоставяше цялото това човешко стадо на османската алчност. Корабите на този ренегат бяха използувани за пренасянето на хилядите