Никакъв подпис. Непознат почерк. Нищо, което би могло да насочи младия офицер откъде идваше това писмо.

Във всеки случай това все пак беше вест от корвета, за който от известно време не се знаеше нищо. А също така и изгоден случай за Анри д’Албаре да се върне към моряшката си професия. Това беше най-сетне възможност да се преследва Сакратиф, може би да се избави Архипелагът от него, а може би също така — и това повлия немалко на решението му! — и случай да срещне из моретата Николас Старкос и неговия кораб.

Решението на Анри д’Албаре бе взето веднага: да приеме предложението, направено чрез това анонимно писмо. Сбогува се с полковник Фавие тъкмо когато той заминаваше за Сира, после нае една платноходка и се отправи към северната част на острова.

Пътуването нямаше да трае дълго, особено с вятър откъм сушата, който духаше от югозапад. Платно- ходката мина пред пристанището Колокинта, между островите Аносе и нос Пампака. После се насочи към нос Ора и заплува край брега, за да стигне до едноименния залив. Именно тук слезе Анри д’Албаре на 1 март следобед.

В подножието на скалите го чакаше лодка. В открито море един корвет стоеше неподвижно.

— Аз съм капитан Анри д’Албаре — каза младият офицер на матроса, който командуваше лодката.

— Капитан Анри д’Албаре желае ли да се качи на борда? — запита матросът.

— Незабавно!

Лодката се откъсна от брега. Тласкана от шест весла, тя бързо премина разстоянието, което я делеше от корвета — не повече от миля.

Щом Анри д’Албаре стигна до отвора за спускане на външна стълба на „Сифанта“, откъм дясната задна част на кораба, разнесе се продължително изсвирване — отекна топовен изстрел, последван скоро от още два. В момента, когато младият офицер стъпи на палубата, целият екипаж, строен като за парад, взе за почест и знамето на Корфу се издигна на върха на главната мачта.

Тогава помощник-капитанът на корвета пристъпи напред и със силен глас, за да бъде чут от всички, произнесе:

— Офицерите и екипажът на „Сифанта“ са щастливи да посрещнат на борда й капитан Анри д’Албаре!

„Сифанта“, корвет от втори разред, имаше разположени от двете й страни двадесет и два топа калибър 24 сантиметра, а на палубата — макар че подобно нещо беше тогава рядко за кораби от този клас — шест каронади калибър 12 сантиметра. С висок вълнорез, с източена кърма, с доста повдигнати страни, тя можеше да съперничи на най-добрите кораби от това време. Беше неуморна при всякакъв вид ход, съвсем слабо се клатушкаше и плуваше великолепно и при най-остър ъгъл с вятъра като всички добри платноходни кораби. Капитанът й, ако беше някой смел моряк, можеше да вдигне всичките й платна, без да се бои от нищо. „Сифанта“ не би била изложена на опасност от преобръщане повече, отколкото някоя фрегата.

По скоро мачтите й биха се пречупили, отколкото да потъне при вдигнати платна. Това именно даваше възможност да развие, дори при развълнувано море, изключителна скорост. Това също така увеличаваше шансовете й за успех в рискованото и странствуване, на което я бяха изпратили корабопритежателите, сдружени срещу пиратите на Архипелага.

Макар, че не беше военен кораб, в смисъл, че не принадлежеше на никоя държава, а на обикновени частни лица, „Сифанта“ беше командувана по военному. Офицерите и екипажът й биха правили чест и на най-добрия френски или английски корвет. Същата точност при маневрите, същата дисциплина на борда, същото държане както при плуване, така и при престой. В нея нямаше нищо от онази разпуснатост на корсарските кораби, където смелостта на моряците не е подчинена на правилник, както това се изисква от капитана на всеки военен кораб.

„Сифанта“ имаше двеста и петдесет души екипаж, почти половината от тях французи, а останалите англичани и гърци. Това бяха хора сръчни при различните действия на кораба, закалени в битки, моряци по душа, на които можеше напълно да се разчита — те бяха вече доказали това. Старши матросите бяха хора достойни за своите длъжности и служеха за посредници между офицерите и екипажа. В командния състав влизаха четирима лейтенанти, осем мичмани, също от гръцки, английски или френски произход и един помощник-капитан. Помощникът, капитан Тодрос, беше стар морски вълк от Архипелага, много ценен за тези места, чиито най-затънтени кътчета корветът трябваше да преброди. Нямаше остров, чиито най-малки заливи и лимани да не му бяха познати. Нямаше островче, чието разположение да не беше отбелязал в предишните си плувания. Нямаше разстояние, чиято големина не беше записана в паметта му с не по-малка точност, отколкото на картите.

Този около петдесетгодишен офицер, грък от остров Идра, беше вече служил под заповедите на Канарис и Томасис и щеше да бъде ценен помощник на капитана на „Сифанта“.

Началото на своята мисия в Архипелага корветът беше извършил под заповедите на капитан Страдена. Както вече казахме, първите седмици на пътуването бяха доста успешни за него. Унищожени пиратски кораби, значителни трофеи — това беше добро начало. Но при тези действия екипажът и офицерският състав понесоха твърде чувствителни загуби. Продължителната липса на вести от „Сифанта“ се дължеше на обстоятелството, че на 27 февруари тя бе водила сражение с цяла флотилия пиратски кораби близо до остров Лимнос.

Това сражение бе струвало не само четиридесет души от екипажа, убити и ранени, но и самият капитан Страдена, засегнат смъртоносно от едно гюлле, беше загинал на своя пост.

Тогава капитан Тодрос пое командуването на корвета, след като постигна победа, той се отправи към пристанището на Егина, за да поправи бързо корпуса и мачтите на кораба.

Там, няколко дни след пристигането на „Сифанта“, екипажът узна, не без изненада, че наскоро тя е била закупена на много висока цена от един дубровнишки банкер, чийто пълномощник дойде в Егина, за да уреди документите на кораба. Всичко това стана, без да може да бъде повдигнато някакво възражение и окончателно бе утвърдено, че корветът не принадлежи повече на бившите си собственици, корфиотските корабопритежатели, които получиха значителна печалба от тази продажба.

Но, макар че „Сифанта“ смени собствениците си, предназначението й си остана същото. Да прочисти Архипелага от разбойниците, които го опустошаваха, при нужда да репатрира освободените от нея пленници, да не прекрати действията си, докато не прочисти тези води от най-страшния от корсарите, пирата Сакратиф — тази задача продължи да стои пред нея. След като поправките бяха извършени, помощник-капитанът получи нареждане да се отправи към северния бряг на остров Хиос, където се намираше новият капитан, който щеше да стане „господар след бога“ на борда на „Сифанта“.

Тъкмо тогава Анри д’Албаре получи краткото писмо, с което му съобщаваха, че в командния състав на корвета „Сифанта“ има свободно място.

Знаем, че той прие, без да подозира, че това свободно място е длъжността капитан на кораба. Така, че щом Анри д’Албаре стъпи на палубата на корвета, помощник-капитанът, офицерите и екипажът се поставиха под неговите заповеди, докато топовните изстрели поздравяваха знамето на Корфу.

Всичко това Анри д’Албаре узна от разговора, който води с капитан Тодрос. Документът, чрез който му поверяваха командуването на корвета, беше редовен. Властта на младия офицер не можеше да бъде оспорена — това и не бе сторено от никого. Впрочем някои от офицерите го познаваха. Знаеха, че е флотски капитан-лейтенант, един от най-младите, но и от най-изтъкнатите във френския флот. Участието му във Войната за независимост му бе създало напълно заслужена слава. Затова още при първата му среща със строения на борда екипаж на „Сифанта“ той бе възторжено поздравен от всички.

— Офицери и моряци — каза просто Анри д’Албаре — знам каква мисия е била поверена на „Сифанта“. Ще я изпълним докрай, ако е угодно богу! Чест и слава на вашия бивш капитан Страдена, загинал геройски на поста си! Разчитам на вас! Разчитайте на мен! Свободни сте!

На другия ден, 2 март, вдигнал всичките си платна, корветът се отправи към северната част на