Никаква дата н пак никакъв подпис, както на писмото, получено в Хиос. Когато ги сравни, Анри д’Албаре се убеди, че и двете писма бяха написани от една и съща ръка.

Как да си обясни това? Първото писмо беше пристигнало по пощата. Но второто можеше да бъде поставено на масата само от лице, което се намира на борда на кораба. Следователно това лице или е притежавало писмото още от самото начало на действията, или то му е било предадено през някой от последните престои на „Сифанта“. Освен това писмото не беше тук, когато преди час капитанът беше напуснал кают-компанията, за да отиде на мостика да даде нарежданията си за през нощта. Значи е било поставено несъмнено преди по-малко от час върху масата на кают-компанията.

Анри д’Албаре позвъни.

Появи се един кормчия.

— Кой е идвал тук, докато аз бях на мостика? — попита Анри д’Албаре.

— Никой, капитане — отвърна морякът.

— Никой ли?… Би ли могъл някой да влезе тук, без да го забележиш?

— Не, капитане, тъй като не съм се отделял нито за миг от тази врата.

— Добре!

Кормчията се оттегли, след като отдаде чест.

„Струва ми се невъзможно наистина — каза си Анри д’Албаре — някой от екипажа да е влязъл през вратата, без да го видят! Но, при здрач дали не би могъл да се промъкне по външната галерия и да влезе в кают-компанията през някой от прозорците?“

Анри ’д’Албаре отиде да провери капаците на отворите в задната част на кораба. Ала и те и прозорците на собствената му кабина бяха затворени отвътре. Очевидно невъзможно беше за външен човек да проникне през някой от тези отвори.

Общо взето, случката не можеше да предизвика кой знае какво безпокойство у Анри д’Албаре, най- много — изненада и онова незадоволено любопитство, което изпитваме пред трудно обясними факти. Едно беше сигурно — а именно, че анонимното писмо по някакъв начин бе стигнало до своя получател, който беше самият капитан на „Сифанта“.

След като размисли, Анри д’Албаре реши да не казва нищо за този случай на никого, дори и на помощника си. Каква полза би имал да разкаже за това? Тайнственият подател на писмата, който и да бе той, сигурно не би се разкрил.

А дали капитанът трябваше да се съобрази с препоръката, която се съдържаше в това писмо?

„Разбира се! — каза си той. — Този, който ми писа първия път в Хиос, не ме излъга, като ми съобщи, че в командния състав на «Сифанта» има свободно място. Защо тогава би ме лъгал във второто, като ме кани да отида към остров Карпатос през първата седмица на септември? Щом постъпва така, това би могло да бъде само от полза за задачата, която ми е поверена! Да! Ще променя своя план за действие и на определената дата ще бъда там, където ми се казва да бъда!“

Анри д’Албаре прибра грижливо писмото, с което му се даваха тези нови инструкции; после взе картите си и се зае да разучи един нов план за действие, за да запълни четирите месеца, които му оставаха да кръстосва до края на август.

Остров Карпатос е разположен на другия край на Архипелага, в югоизточната му част, сиреч на няколко-стотин мили по права линия. На корвета нямаше да му липсва време да огледа старателно крайбрежието на Пелопонес, където пиратите успяваха така лесно да се укрият, а също и цялата група на Цикладските острови, разпилени от началото на Егинския залив до остров Крит.

Въобще задължението да се озове на определената дата край Карпатос съвсем малко променяше маршрута, установен преди това от капитан д’Албаре. Щеше да извърши това, което бе решил да извърши, без да отмени нищо от набелязаната си програма. След като изследва бреговете на малките острови Пелерион, Пипери, Саракино и Скандзура, на север от Евбея, на 20 май „Сифанта“ се отправи да огледа и остров Скирос.

Скирос е един от най-големите от деветте острова, които образуват тази група и които древността може би е трябвало да направи обиталище на деветте музи. В пристанището му Агиос Георгиос, защитено, широко и дълбоко, екипажът на корвета лесно успя да се снабди с пресни хранителни припаси, овце, яребици, жито, ечемик и да си набави от онова чудесно вино, едно от големите богатства на острова. Този остров, свързан с полумитологичните събития на Троянската война, прочул се с имената на Ликомед, Ахил и Одисеи, скоро щеше да бъде придаден към евбейската епархия на новата гръцка държава.

Тъй като крайбрежието на Скирос е силно нарязано и изпълнено със заливи и заливчета, в които пиратите лесно могат да намерят убежище, Анри д’Албаре старателно ги претърси. Докато корветът заставаше на чяколко кабела от града, лодките му не оставяха нито кътче неогледано.

Това грижливо изследване не даде никакви резултати. Всички убежища бяха пусти. Единственото сведение, което капитан д’Албаре получи от властите на острова, бе следното: преди месец в същите тези води няколко търговски кораба били нападнати, ограбени и унищожени от кораб, плуващ под пиратско знаме. Приписваха тези пиратски нападения на прочутия Сакратиф. Но, на какво почиваше това твърдение, никой не можеше да каже. До такава степен нямаше нищо сигурно, свързано със съществуването на тази личност.

Корветът напусна Скирос след пет-шест дни престой. Към края на май той се приближи до големия остров Евбея, чийто бряг огледа внимателно на повече от четиридесет мили.

Известно е, че този остров въстана един от първите още от самото начало на войната, през 1821 година; но след като се затвориха в крепостта на Халкис, турците се задържаха там, оказвайки упорита съпротива, като същевременно се оттеглиха и в крепостта на Каристос. След това, подсилени с войските на Юсуф паша, те плъзнаха из острова и се отдадоха на обичайните си кланета, докато един от гръцките военачалници, Диамантис, успя да ги спре през септември 1823 година. Той нападна неочаквано турските войници, изби по-голямата част от тях, а бегълците принуди да се прехвърлят през протока и да потърсят спасение в Тесалия.

Но, в крайна сметка турците взеха превес, тъй като бяха по-многобройни. След напразния опит на полковник Фавие и на командира на ескадрон Реньо дьо Сен-Жан-д’Анжели през 1826 година да освободят острова турците останаха окончателно господари на цяла Евбея.

Те все още го държаха, когато „Сифанта“ оглеждаше крайбрежието му. От борда на кораба Анри д’Албаре отново видя мястото, където на времето се бе водило кръвопролитно сражение, в което той лично бе взел участие. Но, сега там вече не се водеха битки и след признаването на новата държава остров Евбея със своите шестдесет хиляди жители щеше да образува една от номархиите на Гърция.

Колкото и опасно да беше да се върши полицейска служба из това море, почти под дулата на турските топове, корветът неотстъпно продължи своя път и унищожи още двадесетина пиратски кораба, които бяха дръзнали да стигнат чак до Цикладските острови.

Тези действия му отнеха по-голямата част от месец юни. После той се спусна на югоизток. В последните дни на месеца корабът се намираше на ширината на Андрос, първия от Цикладските острови, разположен на долния край на Евбея — остров, чиито родолюбиви жители се вдигнаха едновременно с жителите на остров Псара срещу османското господство. Тук капитан д’Албаре счете за удобно да промени посоката си и за да се приближи към пелопонеското крайбрежие, се насочи право на югозапад. На 2 юли се появи остров Кеа.

„Сифанта“ се спря за няколко дни в пристанището Кеа, едно от най-хубавите в тази част на Егея. Тук Анри д’Албаре и офицерите му се срещнаха с някои от онези смели жители на острова, някогашни техни другари по оръжие през първите години на войната. Така че на корвета бе оказан един от най-радушните приеми. Но, тъй като никой пират не би и помислил да потърси убежище в някой от заливите на Кеа, „Сифанта“ скоро пое отново по своя път и на 5 юли обходи нос Колон, на югоизточния край на Атика.

Към края на седмицата поради безветрие плуването бе забавено точно пред Егинския залив, който се врязва така дълбоко в сушата — чак до Крринтския провлак. Трябваше да се прояви изключителна бдителност. Почти постоянно неподвижна, „Сифанта“ не можеше да се извърне нито наляво, нито надясно.