си!

— Да, тъжно е наистина … — съгласи се капитан Тодрос, който беше от гръцки произход.

Крит нямаше да бъде включен в пределите на новообразуваната гръцка държава. Като Самос и той щеше да остане под османско владичество или поне до 1832 година, когато султанът щеше да отстъпи всичките си права над острова на Мехмед-Алн.

А при сегашното положение на нещата капитан д’Албаре нямаше никакъв интерес да влезе във връзка с някое от критските пристанища. Ираклион се беше превърнал в главен арсенал на египтяните и именно оттук пашата беше хвърлил дивите си войници срещу Гърция. А що се отнася до Ханя, подтикнато от османските власти, населението му би могло да посрещне недружелюбно знамето на Корфу, което се вееше на мачтата на „Сифанта“. Най-сетне Анри д’Албаре не би могъл да получи нито в йерапетра, нито в Суда, нито в Кисамос сведения, които биха му помогнали да увенчае действията си срещу пиратите със залавянето на някой голям кораб.

— Не — каза той на капитан Тодрос — струва ми се, че е излишно да оглеждаме северния бряг, но можем да заобиколим острова откъм северозапад, да обходим нос Спада и да кръстосваме един-два дни пред Грабуза.

Очевидно това беше най-доброто решение. В ползуващите се с лоша слава води на Грабуза „Сифанта“ може би щеше да има случай, какъвто не й се бе отдал повече от месец, да изстреля някой и друг залп по пиратите на Архипелага.

Освен това, ако саколевата, както можеше да се допусне, беше поела към Крит, не беше невъзможно да се е отбила в Грабуза. Още едно основание за капитан д’Албаре да огледа околността на това пристанище.

По онова време Грабуза наистина беше все още гнездо на пирати. Преди седем месеца бе се наложило намесата на една англо-френска флота и на една редовна гръцка част под командуването на Маврокордатос, за да се справят с това пиратско свърталище. И най-страшното в този случай бе отказът на критските власти да предадат дванадесетина пирати, за което бе настоял командуващият английската ескадра. Затова той бе принуден да открие огън срещу крепостта, да подпали няколко кораба и да стовари войски, за да бъдат удовлетворени исканията му.

Естествено беше, значи, да се предположи, че след оттеглянето на съюзническата ескадра пиратите са предпочели да потърсят убежище в Грабуза, тъй като там съвсем неочаквано бяха открили съюзници. Затова Анри д’Албаре реши да се отправи към Карпатос, като плува край южния бряг на Крит, така че да мине край Грабуза. Той даде своите нареждания, а капитан Тодрос побърза да ги приведе в изпълнение.

Времето беше чудесно. Впрочем при този приятен климат декември е началото на зимата, а януари — краят. Щастлив остров е Крит, родина на цар Минос и на строителя Дедал! Та нали именно тук Хипократ е изпращал богатите си пациенти от Гърция, която обхождал, учейки другите на изкуството да се лекува. „Сифанта“ започна да лавира, за да заобиколи нос Спада, вдадем в края на онази ивица суша, проточила се между заливите на Ханя и Кисамос. Носът бе обходен привечер.

През нощта — една от онези толкова ясни нощи в Ориента! — корветът заобиколи крайната точка на острова. Само една промяна на положението на предните платна му бе достатъчна, за да поеме отново на юг, и на сутринта той вече лавираше пред входа на Грабуза.

В продължение на шест дни капитан д’Албаре не престана да оглежда западния бряг на острова между Грабуза и Кисамос. Няколко търговски кораба напуснаха пристанището. „Сифанта“ поразпита някои от тях и не откри нищо съмнително в техните отговори. На въпросите, зададени им във връзка с това, че Грабуза е дала убежище на пирати, те отвърнаха много сдържано. Чувствуваше се, че се боят да не се компрометират. Анри д’Албаре дори не можа да узнае дали са-колевата „Кариста“ се намира в момента в пристанището или не.

Тогава корветът разшири района, подложен на наблюдение. Навлезе във водите между Грабуза и нос Крио. След това на 22-ри, с попътен бриз, който се усилваше през деня и отслабваше през нощта, той заобиколи този нос и заплува колкото се може по-близо до бреговете на Либийско море, не толкова начупени и нарязани и не толкова изпълнени със скалисти носове, колкото крайбрежието на Критско море, на отвъдната страна на острова. На хоризонта на север се разстилаше планинската верига Аспровуна, чийто най-висок връх се издига в източната й част и носи поетичното име Ида, покрит с вечни снегове, които слънцето на Архипелага никога не стопява.

На няколко пъти, без да влиза в никое от тези малки пристанища, корветът заставаше на около половин миля от Румели, Анополи, Сфакия, но дежурните наблюдатели не забелязаха нито един пиратски кораб в тази част на морето.

На 27 август, следвайки очертанията на големия месарийски залив, „Сифанта“ достигна и обходи нос Матала, най-южната точка на Крит, чиято ширина на това място не надвишава повече от десет-единадесет мили. Не изглеждаше вероятно, че това разузнаване би могло да даде някакъв що-годе полезен резултат. И наистина малко кораби прекосяват Либийско море на тази ширина. Те плуват или по на север, през Архипелага или по на юг, като се приближават до египетския бряг. Срещаха се само рибарски лодки, спрели край скалите и от време на време от онези дълги гемии, натоварени с морски охлюви, особен вид мекотели, които много се търсят и които биват изпращани в огромни количества по всички острови.

След като корветът не беше срещнал нищо по тази част на крайбрежието, което завършва с нос Матала, там, където сред многобройните островчета могат да се скрият толкова малки плавателни съдове, не беше вероятно, че ще има повече щастие в останалата половина на южния бряг. Анри д’Албаре се готвеше да поеме направо за Карпатос с риск да се озове там по-рано от определената в тайнственото писмо дата, когато на 29 август вечерта му се наложи да промени плановете си.

Беше шест часът. Капитанът, помощникът му и няколко офицери се бяха събрали на юта и наблюдаваха нос Матала. В този миг се разнесе гласът на един от моряците, на пост на фокмачтата:

— Кораб отляво напред!

Далекогледите веднага бяха насочени към тази точка, на няколко мили пред корвета.

— Действително — каза капитан д’Албаре — ето един кораб, който плува под земята…

— И който навярно я познава добре, щом плува така бързо близо до нея! — добави капитан Тодрос.

— Вдигнал ли е знамето си?

— Не, капитане — отвърна един от офицерите.

— Попитайте дежурните наблюдатели дали е възможно да се узнае националността на този кораб!

Заповедта бе изпълнена. След малко бе получен отговор, че никакво знаме не се вее нито на флагщока, нито на мачтите на кораба.

Все пак беше още достатъчно светло, за да се определи поне величината му, щом не можеше да се определи националността му.

Това беше бриг, чиято главна мачта беше силно наклонена назад. Извънредно дълъг, с много източени форми, с голям брой мачти, с широко кръстовище, той имаше, доколкото можеше да се прецени от такова разстояние, седем-осемстотин тона водоизместимост и навярно плуваше изключително добре при всякакъв вид ход. Но дали беше въоръжен? Дали имаше артилерия на палубата си? Дали по флаговете си имаше отвори за топовете и дали капаците им не бяха спуснати? Именно това и най-добрите далекогледи на борда на „Сифанта“ не можаха да установят.

И действително поне четири мили разделяха брига от корвета. Освен това слънцето току-що се беше скрило зад върховете на Аспровуна и нощта бе почнала да се спуска, а долу, на самата земя, цареше вече дълбока тъмнина.

— Странен кораб! — каза капитан Тодрос.

— Струва ми се, че иска да мине между остров Платана и брега! — обади се един от офицерите.

— Да, като кораб, който съжалява, че е бил забелязан — отвърна помощник-капитанът — и би желал да се скрие!

Анри д’Албаре не отговори, но очевидно споделяше мнението на своите офицери. Маневрата на брига му се струваше все тъй подозрителна.

— Капитан Тодрос — каза той най-сетне — не бива да загубим следите на този кораб през нощта. Ще маневрираме така, че да останем в едни и същи води с него до сутринта. Но, тъй като не трябва да ни