А в тези не особено оживени води, ако я нападнеха стотина лодки с гребла, тя трудно можеше да се защити. Затова и екипажът беше готов да отблъсне всяко нападение. И с право беше нащрек.

Наистина няколко лодки, в чиито намерения не можеше да има съмнение, се приближиха към кораба. Но, все пак те не се осмелиха да двйдат твърде близко до топовете и мускетите на корвета.

На 10 юли вятърът задуха откъм север — благоприятно обстоятелство за „Сифанта“, която мина почти пред малкия град Дамала, след което обходи нос Скили, крайната точка на Навплионския залив.

На 11-и тя се появи пред Идра, а след два дни и пред Специя. Излишно е да повтаряме какво участие взеха жителите на тези два острова във Войната за независимост. В началото на войната идриотите, специотите и техните съседи ипсариотите притежаваха повече от триста търговски кораба. След като ги превърнаха във военни кораби, те ги хвърлиха с успех срещу османските флоти. Тук бе люлката на родовете Кондуриотис, Томбазис, Мяулис, Орландос и на още много други от знатен произход, които платиха първо с богатството си, а после и с кръвта си своята дан към родината. Оттук тръгнаха онези смели кораби- подпалвачи, които скоро се превърнаха в страшилища за турците. Затова, въпреки междуособните борби, кракът на подтисни-ка никога не оскверни тези два острова.

По времето, когато Анри д’Албаре ги посети, те бяха почнали да се оттеглят от борбата, чието напрежение бе почнало да намалява и от едната, и от другата страна. Не беше вече далеч денят, когато те щяха да се присъединят към новата държава и да образуват епархии от Коринтско-Арголидския окръг.

На 20 юли корветът се отби в пристанището Хермополис па остров Сира, родината на предания Евмей, така поетично възпят от Омир. По онова време той все още служеше за убежище на всички, които турците бяха прогонили от континентална Гърция. Сира постави всичките си средства на разположение на Анри д’Албаре.

В никое пристанище на своята родина младият капитан не би намерил по-добър и по-сърдечен прием.

Едно-единствено съжаление огорчи радостта, която той изпита от този тъй радушен прием — съжалението, че не бе пристигнал три дни по-рано.

И действително в разговор с френския консул Анри д’Албаре узна от него, че преди около шестдесет часа една саколева, наречена „Кариста“ и плуваща под гръцко знаме, бе напуснала пристанището. От това той направи извода, че след като бе избягала от Тасос по време на битката на корвета с пиратите, „Кариста“ се бе отправила към южната част на Архипелага.

— Но може би е известно къде е отишла? — запита живо Анри д’Албаре.

— Според това, което чух да се говори — отвърна консулът — изглежда, че се е насочила към югоизточните острови, а може би и към някое критско пристанище.

— Не сте ли имали някакъв досег с капитана и? — запита Анри д’Албаре.

— Никакъв, капитане.

— А не знаете ли дали капитанът и не се нарича Николас Старкос?

— Нямам представа.

— И нищо ли не ви накара да се усъмните, че тази саколева принадлежи към пиратските флотилии, които опустошават тази част на Архипелага?

— Нищо, но ако е така — отвърна консулът — не е чудно да се е отправила към Крит, където някои пристанища са винаги открити за тези разбойници!

Тази новина развълнува силно капитана на „Сифанта“, както всичко, което пряко или косвено бе свързано с изчезването на Хаджина Елизундо. Това беше наистина лош късмет — да пристигне малко след заминаването на саколевата.

Но, щом като беше тръгнала на юг, може би корветът, който също трябваше да се отправи в тази посока, щеше да успее да я догони? Ето защо Анри д’Албаре, който така страстно желаеше да се озове лице с лице с Николас Старкос, напусна Сира още на 21 юли вечерта, като отплува при лек вятър, който, ако трябваше да се вярва на предвижданията на барометъра, щеше да се усили.

Трябва наистина да се признае, че цели петнадесет дни капитан Анри д’Албаре търсеше еднакво колкото саколевата, толкова и пиратите. Според него „Кариста“ несъмнено си беше заслужила същото отношение и то по същите причини. В случай че я срещнеше, тогава щеше да реши как да постъпи с нея.

Но, въпреки търсенията си корветът не успя да открие следите на саколевата. Той посети всички пристанища на Наксос, ала „Кариста“ не се бе отбивала тук. Издирванията сред островчетата и рифовете, които обграждаха този остров, не бяха по-успешни. Впрочем не беше ли странно — никакви пирати и то във води, навестявани твърде често от тях. А търговията между тези богати Цикладски острови е много оживена и възможностите за грабеж би трябвало особено много да ги привличат.

Същото положение беше и на остров Парос, отделен от Наксос само от един проток, широк седем мили. Николас Старкос не беше посетил никое от пристанищата му — нито Паркия, нито Науса, нито Света Мария, нито Агула или Дико. Навярно, така както бе казал и френският консул в Сира, саколевата се бе отправила към някоя точка от критското крайбрежие.

На 9 август „Сифанта“ хвърли котва в пристанището на остров Милос. Този остров, богат чак до средата на XVIII век, е бил съсипан от земетресения от вулканичен произход и днес вредните изпарения, излизащи от земята, отравят въздуха му и населението му все повече намалява.

И тук търсиха напразно. Не само че „Кариста“ не се бе мяркала насам, но нямаше и нито един от пиратите, които обикновено кръстосваха водите на Циклад-ските острови. Човек се питаше дали появата на „Сифанта“, забелязана винаги навреме, не ги караше да изчезват. Корветът беше сторил достатъчно зло на пиратите от северната част на Архипелага, затова събратята им от южната му част надали биха искали да се срещнат с него. Така или иначе, но тези води никога в миналото не са били така безопасни, както бяха сега. Човек имаше впечатлението, че търговските кораби можеха да плуват сега в пълна безопасност. Капитаните или собствениците на някои от големите каботажни кораби, срещнати по пътя, бяха разпитани, но от отговорите им Анри д’Албаре не можа да извлече нищо, което можеше да му послужи.

Междувременно беше станало вече 14 август. Оставаха само две седмици до първите дни на септември, когато корабът трябваше да достигне остров Карпа-тос. Щом излезе от групата на Цикладските острови, „Сифанта“ трябваше да плува право на юг в продължение на седемдесет до осемдесет мили. Продълговатата земя на Крит затваря това море и вече най-високите върхове на този остров, покрити с вечни снегове, се появиха отвъд хоризонта.

Капитан д’Албаре реши да се отправи именно в тази посока. След като стигнеше пред Крит, трябваше само да завие на изток, за да доплува до Карпатос.

Междувременно, след като напусна Милос, „Сифанта“ се насочи още по на югоизток, чак до остров Санторин и претърси и най-малките извивки на възчерните му скалисти брегове. Опасни води, където под напора на вулканичните сили всеки миг можеше да се появи нов риф. После, като взе за ориентир планината Ида, която се издига на Крит на повече от седем хиляди стъпки височина, корветът се спусна право към него, тласкан от попътен бриз от запад-северозапад, който позволяваше да се вдигнат всичките платна.

След два дни, на 16 август, планините на този остров, най-големи в целия Архипелаг, се открояваха с живописните си очертания на ясния хоризонт от нос Спада чак до нос Ставрос. Една рязка извивка на брега все още скриваше от погледа залива, в дъното на който се намира Ираклион, главният град на острова.

— Имате ли намерение, капитане — запита капитан Тодрос — да спрем в някое от пристанищата на острова?

— Крит все още е в турски ръце — отвърна Анри д’Албаре — и смятам, че нямаме работа тук. Според сведенията, които получих в Сира, след като превзели Ретимнос, войниците на Мустафа успели да завладеят целия остров въпреки храбростта на сфакиотите.

— Смели планинци са тези сфакиоти! — каза капитан Тодрос. — Още от самото начало на войната с право си спечелиха голяма слава с храбростта си …

— Да, с храбростта си … и с алчността си, Тодрос! — отвърна Анри д’Албаре. — Само до преди два месеца съдбата на Крит беше в техни ръце. Мустафа и хората му, нападнати неочаквано от тях, са щели да бъдат избити до един; но по негова заповед войниците му започнали да хвърлят скъпоценности, накити, красиви оръжия, всичко най-ценно, което имали, и докато сфакиотите се хвърлили да събират тези предмети, турците успели да се измъкнат и да избягат през прохода, където са щели да намерят смъртта