Хаджина Елизундо ще стане много скоро, защото се правеха трескави приготовления. Венчавката беше предвидена да се извърши в църквата „Свети Спиридон“ на 30 октомври, сиреч в същия ден, определен по- рано за женитбата с Анри д’Албаре. Само че сега женихът не беше той, а този капитан, който идваше кой знае откъде и щеше да отиде незнайно къде!

Обзет от ярост, която не можеше повече да овладява, Анри д’Албаре беше решил да предизвика Николас Старкос, да отиде при него дори пред самия олтар. Ако не го убиеше, щеше сам да бъде убит, но поне щеше да се свърши с това непоносимо положение!

Напразно си повтаряше, че женитбата се извършва само със съгласието на Елизундо! Напразно си казваше, че единствен баща й се разпореждаше с ръката на Хаджина!

„Да, но това става против волята й! Оказват давление върху нея, за да се съгласи да приеме този човек! Тя се жертвува!“

На 28 октомври Анри д’Албаре се опита да се срещне с Николас Старкос. Дебнеше го при слизането му на пристанището, дебнеше го и при входа на банката. Напразно! А след два дни този отвратителен брак щеше да бъде сключен — два дни, през които младият офицер направи всичко възможно, за да се срещне с Хаджина или да се озове лице с лице с Николас Старкос!

Но на 29-и, към шест часа вечерта, се случи нещо неочаквано, което ускори развръзката на това положение.

През следобеда се пръсна слух, че банкерът е получил удар.

И наистина два часа по-късно Елизундо беше мъртъв.

Никой не можеше още да предвиди какви щяха да бъдат последиците от това събитие. Когато узна за случилото се, Анри д’Албаре си помисли естествено, че тези последствия ще бъдат благоприятни за него. Във всеки случай това означаваше, че поне женитбата на Хаджина Елизундо щеше да бъде отложена. Макар че девойката навярно беше потънала в дълбока скръб, младият офицер не се поколеба да отиде в дома на Страда Реале, но не можа да види нито Хаджина, нито Ксарис. Оставаше му само едно — да чака.

„Ако Хаджина се е съгласила да се омъжи за този капитан Старкос — мислеше си той — само за да се подчини на бащината си воля, то сега, след като баща й е мъртъв, този брак няма защо да стане!“

Това разсъждение беше правилно. Оттам и съвсем естественият извод, че ако сега шансовете на Анри д’Албаре бяха нараснали, то шансовете на Николас Старкос бяха намалели.

Така че няма защо да се учудваме, ако още на следния ден на борда на кораба, по инициатива на Скопелос, се състоя един разговор по този въпрос между него и капитана на „Кариста“.

Именно помощник-капитанът на „Кариста“ се бе върнал на борда на кораба към десет часа сутринта и бе донесъл вестта за смъртта на Елизундо — вест, която бе предизвикала голям шум в града.

Можеше да се помисли, че още при първите думи на Скопелос Николас Старкос ще избухне в гняв. Нищо подобно. Капитанът умееше да се владее и не обичаше да се ядосва пред свършения факт.

— А! Елизундо е умрял? — каза просто той.

— Да … Умрял!

— Да не би да се е самоубил? — добави полугласно Николас Старкос, сякаш говореше на себе си.

— Не — отвърна Скопелос, който бе чул разсъждението на капитана — не! Лекарите са установили, че банкерът Елизундо е умрял от удар…

— Изведнъж ли?…

— Почти. Загубил веднага съзнание и не можал да произнесе нито дума, преди да почине.

— По-добре, че е станало така, Скопелос!

— Безспорно, капитане, особено ако аркадийската сделка е вече свършена.

— Напълно — отвърна Николас Старкос — Полиците ни бяха шконтирани и сега ти можеш да получиш срещу тези пари в брой товара от пленници.

— Ех, дявол да го вземе, време беше! — извика помощник-капитанът. — Добре, капитане, тази операция е завършена, ами другата?

— Другата ли? — отвърна спокойно Николас Старкос. — И другата ще завърши така, както трябваше да завърши! Не виждам с какво се е променило положението! Хаджина Елизундо ще се подчини на покойния си баща и то по същите причини!

— Значи, капитане — поде Скопелос — вие нямате никакви намерения да изпуснете тази партия?

— Да я изпусна ли! — извика Николас Старкос с тон, който показваше непоколебимата му воля да се справи с всички пречки. — Слушай, Скопелос, мислиш ли, че на света би се намерил човек, дори един- единствен, който ще реши да си затвори ръката, когато трябва само да я отвори, за да паднат в нея двадесет милиона?

— Двадесет милиона! — повтори Скопелос, като се усмихна, поклащайки глава. Да, тъкмо на двадесет милиона бях оценил богатството на нашия стар приятел Елизундо!

— Чисто богатство, ясно — продължи Николас Старкос — чието превръщане изцяло в пари може да стане незабавно.

— Щом станете негов притежател, капитане, защото сега цялото това богатство ще се падне на хубавата Хаджина…

— Която пък ще ми се падне на мен! Не се бой, Скопелос! Само с една дума мога да опозоря банкера, а дъщеря му ще държи повече на неговата чест, отколкото на богатството му, както преди смъртта му, така и след нея! Но, аз няма да кажа нищо, нямам какво да казвам! Давлението, което оказах върху баща й, сега ще оказвам върху нея! Тя ще бъде твърде много щастлива да донесе тези двадесет милиона в зестра на Николас Старкос и ако се съмняваш в това, Скопелос, тогава ти не познаваш капитана на „Кариста“.

Николас Старкос говореше с такава увереност, че неговият помощник, макар и не особено склонен да си прави илюзии, започна отново да вярва, че случилото се предния ден няма да попречи работата да стане. Щеше само да се позабави, нищо друго.

Но, колко щеше да продължи това забавяне — ето въпроса, който единствено занимаваше Скопелос и дори Николас Старкос, макар че той не искаше да признае това. На следния ден той не пропусна да присъствува на погребението на богатия банкер, което беше ушого скромно и събра малък брой хора. Тук се бе срещнал с Анри д’Албаре, но те си размениха само няколко погледа, нищо повече.

През първите пет дни след смъртта на Елизундо капитанът на „Кариста“ напразно се опитваше да се добере до Хаджина. Вратата на банката беше затворена за всички. Като, че ли банката беше умряла заедно с банкера.

Впрочем Анри д’Албаре не беше по-щастлив от Николас Старкос. Той не можа да се свърже с Хаджина нито лично, нито чрез писмо. Човек можеше да се запита дали девойката не е напуснала Корфу под закрилата на Ксарис, който не се появяваше никъде.

Междувременно капитанът на „Кариста“, далеч от мисълта да изостави намеренията си, постоянно повтаряше, че тяхното осъществяване е само отложено. Благодарение на него и на хитрите действия на Скопелос, на слуховете, които той умишлено пускаше, никой не се съмняваше в бъдещия брак между Николас Старкос и Хаджина Елизундо. Трябваше само да се изчака да мине определеното за траура време и може би също така финансовото положение на банката да бъде установено по реда.

Що се отнася до богатството, което банкерът оставяше, знаеше се, че то е огромно. Надуто естествено от махленските приказки и градските дърдорковци, то беше вече петократно преувеличено. Да, твърдяха, че Елизундо оставял не по-малко от сто милиона! И каква е само наследницата, тази млада Елизундо, и какъв щастливец е този Николас Старкос, комуто беше дадена ръката й! В Корфу, в двете му предградия, та чак и в най-отдалечените селца на острова се говореше само за това! А и зяпачите се стичаха към Страда Реале. По липса на нещо по-иитересно, искаха поне да погледат този прочут дом, където бяха влезли толкова пари и където навярно бяха останали също толкова много, тъй като съвсем малко от тях бяха излезли оттам.

Това богатство беше наистина огромно. То възлизаше на двайсет милиона, и то, както беше казал Николас Старкос при последния им разговор, богатство в ценности, които лесно можеха да бъдат превърнати в пари, а не богатство в недвижимо имущество.

Това откри и Хаджина Елизундо, а и Ксарис заедно с нея през първите дни след смъртта на банкера. Но,