приятно нито на Ксарис, нито на младото момиче. Напротив. Затова и двамата почувствуваха облекчение, когато след разговор, от който нищо не бяха могли да доловят, Николас Старкос си тръгна и пое към пристанището.

Цял час Елизундо остана затворен в кабинета си. Не го чуваха дори да се помръдне. Но заповедта му беше категорична: нито дъщеря му, нито Ксарис можеха да влязат при него, ако изрично не ги повикаше. И тъй като посещението на Старкос беше продължило този път много дълго, тревогата им бе нараствала с всяка измината минута.

Изведнъж се чу звънецът на Елизундо — разнесе се плах звън, като на неуверена ръка.

Ксарис отвърна на повикването, отвори вратата, която беше вече отключена и се озова пред банкера.

Елизундо седеше все тъй в креслото си, почти потънал в него, с вид на човек, който току-що е водил голяма борба със самия себе си. Той вдигна глава, погледна Ксарис, сякаш с мъка го разпозна, прекара ръка по челото си и произнесе с глух глас:

— Хаджина?

Ксарис кимна утвърдително и излезе. Миг след това девойката се озова пред баща си. Веднага, без никакво предисловие, но със сведени очи, Елизундо й каза със задавен от вълнение глас:

— Хаджина, трябва … трябва да се откажеш ет брака си с Анри д’Албаре!

— Какво приказвате, татко!… — извика девойката, която този удар засегна право в сърцето.

— Трябва, Хаджина! — повтори Елизундо.

— Татко, ще ми кажете ли защо си вземате обратно думата, която бяхте дали на мен и на него? — запита девойката. — Не съм свикнала да оспорвам вашите решения, знаете това и този път не ще ги оспоря, каквито и да са те!… Но, все пак няма ли да ми кажете причината, поради която трябва да се откажа от брака си с Анри д’Албаре?

— Защото трябва, Хаджина … трябва да станеш жена на друг! — промълви Елизундо.

Дъщеря му чу думите му, макар че ги бе произнесъл много тихо.

— На друг! — извика тя, засегната не по-малко от гози втори удар. — И кой е този друг?

— Капитан Старкос!

Този човек … този човек!

Тези слова се изтръгнаха неволно от устата на Хаджина, която се хвана за масата, за да не падне.

После, като последен изблик на бунт, който това решение предизвикваше в нея, тя каза:

— Татко, в това, което ми повелявате може би против волята си, има нещо, което не мога да си обясня? Тук има някаква тайна, която вие се колебаете да ми разкриете!

— Не ме питай за нищо — извика Елизундо — за нищо!

— За нищо? … Татко! … Тъй да бъде … Но, ако приема, защото ви дължа послушание, да се откажа да стана жена на Анри д’Албаре … дори и да умра?

Това … не бих могла да се омъжа за Николас Старкос!… Невъзможно е да желаете наистина това.

— Трябва, Хаджина! — повтори Елизундо.

— Отнася се за моето щастие! — извика девойката.

— И за моята чест!

— Нима честта на един Елизундо може да зависи от някой друг освен от самия него? — запита Хаджина.

— Да … от някой друг!… И този друг … е Николас Старкос!

Като произнесе това, банкерът се изправи с безумен поглед, с разкривено лице, сякаш беше получил удар.

Пред тази гледка Хаджина си възвърна цялата твърдост. И все пак трябваше да направи усилие за да каже, оттегляйки се:

— Добре, татко!… Ще ви се подчиня!

Целият й живот щеше да бъде съсипан, но тя бе разбрала, че в отношенията между банкера и капитала на „Кариста“ се криеше някаква страшна тайна. Беше разбрала, че баща й е в ръцете на тази отвратителна личност! Преклони се, пожертвува се! Честта на баша й изискваше тази жертва!

Девойката се отпусна почти в несвяст в ръцете на Ксарис, който я отнесе в стаята й. Тук той узна от нея зсичко, което се бе случило и от какво се бе съгласила да се откаже! И омразата му към Николас Старкос стана двойно по-силна!

Един час по-късно, както беше свикнал, Анри д’Албаре дойде в дома на банкера. Една от прислужниците му съобщи, че не е възможно да види Хаджина Елизундо. Тогава младият човек пожела да се види с банкера. Банкерът не можел да го приеме. Поиска да поговори с Ксарис. Ксарис не бил в банката. Анри д’Албаре се прибра в хотела си крайно разтревожен. Никога не му бяха отговаряли така. Той реши да отиде отново у Елизундо вечерта и зачака с дълбоко безпокойство.

В шест часа му предадоха едно писмо. Погледна адреса и позна, че бе написан собственоръчно от самия Елизундо. Писмото съдържаше само тези редове:

Първоначално младият офицер нищо не разбра от това, което току-що бе прочел. После препрочете писмото… Беше поразен. Какво се беше случило у Елизундо? Защо този обрат? Предната вечер беше посетил този дом, където се извършваха приготовленията за сватбата му! Банкерът се бе държал с него както винаги! А що се отнася до девойката, по нищо не личеше чувствата и да са се променили.

„Но все пак писмото не е подписано от Хаджина! — повтаряше си той. Подписано е от Елизундо!… Не. Хаджина не е знаела, не знае това, което баща й ми е написал!… Променил е плановете си без нейно знание!… Но защо?… Не съм дал никакъв повод, който би могъл да… А! Ще узная коя е причината, която се възправя между мен и Хаджина!“

И понеже не го приемаха вече в къщата на банкера, той му писа, че „имал пълното право да узнае причините, поради които се отменя този брак тъкмо в навечерието на сключването му“.

Писмото му остана без отговор. Написа друго, трето — същото мълчание.

Тогава се обърна към Хаджина Елизундо. Умоляваше я в името на любовта им да му отговори, дори това да означава, че отказва да го види когато и да било! Никакъв отговор.

Допустимо е писмото да не е стигнало де девойката. Поне така си каза Анри д’Албаре. Познаваше достатъчно характера й, за да бъде уверен, че би му отговорила.

Тогава отчаяният млад офицер се помъчи да се ви ди с Ксарис. Не се откъсна от Страда Реале. Обикаляше с часове около банката. Напразно. Ксарис, подчинявайки се вероятно на нарежданията на банкера или може би на молбата на Хаджина, не излизаше вече навън.

В такива напразни опити преминаха 24 и 25 октомври. Изпълнен с неописуема тревога, Анри д’Албаре мислеше, че е достигнал върха на страданието!

Той се лъжеше.

И наистина на 26-и се разнесе една вест, която му нанесе още по-страшен удар.

Не само че бракът му с Хаджина Елизундо беше отменен — нещо, което целият град вече знаеше, — но Хаджина Елизундо щеше да се омъжи за друг!

Анри д’Албаре беше съсипан, когато научи тази новина. Не той, а друг щеше да стане мъж на Хаджина.

— Ще узная кой е този човек! — извика той. — Който и да е той, ще го открия! Ще отида нри него! Ще му говоря и той ще трябва непременно да ми отговори.

Младият офицер скоро научи кой е неговият съперник. И наистина видя го, когато той влезе в банката, тръгна след него, когато излезе, проследи го тайно до пристанището, където до кея го чакаше лодката му, видя го, когато се качи на кораба, хвърлил котва на около половин кабел от брега.

Той беше Николас Старкос, капитанът на „Кариста“.

Това стана на 27 октомври. Анри д’Албаре получи гочни сведения, че женитбата на Николас Старкос с