човек със сини очи; лицето му беше сериозно и около ъглите на устните му лежеше загриженост. До него яздеше млада жена. И нейните коси блестяха като лъчите на слънцето, а очите й като утринно небе. Тя умееше да язди. Но дакотските момчета веднага разбраха, че младата жена не бе седяла още от четвъртата година на живота си ден през ден върху гърба на коня си. Тя явно отскоро беше дошла в прерията, макар да се стараеше да прилича на истинска каубойска жена.

Белите мъже поканиха индианците да се приближат. Хапеда и Часке се изненадаха от любезното и почтително държане на тези уачичун. Досега двете момчета бяха познавали само Ред Фокс, войниците и прерийните ездачи, които ги бяха напъхали в резервата. Те бяха свикнали да очакват от уачичун само ругатни и куршуми. Затова сега така се учудиха.

Хапеда разказа на белите хора какво бе чул сред драгунската патрулна група. Всички го слушаха внимателно, мъжете не дадоха някакъв прибързан отговор, а продължиха да пушат лулите си, като кимаха замислено. Те действително се държаха почти като дакотски мъже и доверието на момчетата порасна.

— А как пристигнахте тук? — осведоми се най-после мъжът, когото тримата дакота с основание смятаха за Адамс.

Ихасапа разказа всичко, както си беше.

— И какво смятате да правите сега?

— Токай-ихто моли Адамс да закупи за нас пъстри бизони и земя, върху която ние ще можем да живеем с тези пъстри бизони.

Адамс ги погледна изненадано.

— Та колцина сте вие още?

— Когато ние прекарахме момчетата с лодката, в нашите шатри живееха още шестдесет и четирима души — гласеше отговорът на Ихасапа. — По време на бурята Ред Фокс отново нападна със своите хора Синовете на Великата мечка и сигурно още някои от нашите са били убити. А колцина ще успеят да преминат реката, това ние не знаем.

Адамс помълча известно време.

— Много мъка и загуби сте претърпели — рече след това той. — За малкото хора, които все още са останали живи, вие ще успеете да намерите земя и добитък. Но с какво смятате да платите? Ако вашите хора успеят да прекарат коне, бихте могли да ги размените за добитък. Но все пак трябва да бъдат здрави млади животни.

— Ние имаме много, и то добри коне, но ще искаме да ги запазим. Няма ли да можем да платим със злато? Токай-ихто ни го даде.

— Злато?! Хора, деца… тогава наистина няма защо да давате конете си! Злато!

Адамс поговори със собствениците на добитъка.

Видя се как чертите на лицата на тримата възрастни фермери се изопнаха. Те пристъпиха по-наблизо и слушаха внимателно.

— Вие изобщо разбирате ли нещо от говедовъдство? — попита Адамс тримата дакота.

— Не. Дори Къдрокосия Чала не умее, тъй като, докато е бил дете, той не е отглеждал добитък, а памук. Но Токай-ихто ни беше казал, че ти искаш да бъдеш наш брат. Ти ще ни научиш да отглеждаме пъстрите бизони. Адамс се усмихна.

— Няма да е зле. Аз с удоволствие ще ви помогна. Може би ще успеем веднага да се спазарим с тези фермери.

— Човече — извика единият от възрастните мъже, — купи веднага добитъка ми! Казваш, че тези индианци имали чисто злато?

— Спокойно! Спокойно! — У Адамс веднага се бе събудила селската му пресметливост. — Първо да огледаме и да преброим добитъка.

— Адамс, не се заяждай! Ще ти дадем всичко на смешно ниска цена. Постарай се индианците да ни дадат всичките си зърна злато и можеш веднага да откараш добитъка през канадската граница.

— Ще видим.

Адамс не се остави да го извадят от спокойствието му. Тримата индианци го проследиха, докато той обикаляше заедно с другите бели мъже и жени, броеше, опипваше, вдигаше рамене и току казваше от време на време някоя дума. Накрая той дойде сам при Ихасапа и при двете момчета.

— А колко злато имате? — попита тихо. — Трудността се състои в това, че тук, разбира се, не можем да намерим златни везни. Всичко трябва да се извърши на доверие. Но хората са честни. Жълтици нямат ли?

— Не, само прах и зърна. — Ихасапа отвори торбичката и показа съдържанието й.

— Но вие имате ли понятие какво богатство притежавате?! — Адамс беше направо изумен.

Индианците го наблюдаваха с широко отворени очи. Те въобще не можеха да си представят, че за шепица блестящи песъчинки могат да получат добитък за цялата орда.

— Само не показвайте цялата торбичка, защото тия там направо ще се умопобъркат — предупреди ги Адамс. — Я ми дайте едната част и ме оставете сам да се оправям. Веднага ще прекараме добитъка през границата. Сега е много опасно да се минава през границата, но ние ще успеем.

Тримата дакота имаха доверие в своя бял брат. Не мина много време и сделката бе уредена. Лицето на Адамс се озари от голяма радост.

— Хайде! — извика той. — Томъс, Тео, тръгвайте! Покажете сега на какво е годен един каубой! А вие, мои трима млади смели братя от племето дакота, вземете конете там край стадото и гледайте да им прехвърлите юзди през устата! Сделката е сключена и ние трябва да пазим всичко, което е наше.

— Всички тези пъстри бизони?! — извика възбудено Хапеда.

— Да, всичко, както виждаш, моето момче. Ти нямаш представа колко много струва златото тук!

Момчетата не се маяха повече. Изтичаха заедно с Ихасапа към конете, които пасяха неоседлани, прехвърлиха през муцуните им ласата, които бяха получили от Адамс, Томъс и Тео, и ги яхнаха. Докато дългите камшици в ръцете на пазачите плющяха и кравите започнаха да се блъскат, а след това побягнаха на север, тримата млади дакота се справиха умело с новите си коне. Те се включиха с викове и весели възгласи в подкарването на добитъка. Достави им голямо удоволствие, като видяха колко много се изненада младата жена на Адамс от ездаческото изкуство на индианските каубои върху непознатите коне.

За препускащи в галоп коне и добитък границата не беше далеко. Адамс бе извикал на тримата дакота, че до вечерта ще бъдат на сигурно място. Часке и Хапеда бяха щастливи и радостни от мисълта, че ще могат да посрещнат Токай-ихто и своите заедно с Адамс и осигурени вече с голямо стадо бизони. Само останалите хора от Мечата орда да дойдат, да дойдат по-скоро… изобщо да дойдат. Та те все още бяха отвъд буйните води на реката, застрашени не по-малко и от куршумите на Ред Фокс!

Изпотени, уморени, прегракнали, ездачите и изнуреният добитък пристигнаха при залез слънце в прерията, където спряха заедно с Адамс, Томъс, Тео и госпожа Кейт. Индианците също дръпнаха юздите на конете си и се озоваха при другите.

— Вече сме оттатък — каза Адамс.

Ихасапа и двете Мечи момчета мълчаха и дълго се оглеждаха наоколо. Никаква граница не се виждаше. Земята се простираше зелена, безкрайна. Планинската верига Удмаунтинс16 вече се бе приближила доста.

Спряха да починат. Мечето, което Ихасапа караше в един чувал върху своя кон, беше недоволно и искаше риба. Добитъкът пиеше и пасеше. Момчетата намериха дърва и накладоха малък огън, който покриха старателно. Всеки яде от своята храна, после мъжете запушиха, а Кейт беше съвсем изнурена. Загърна се веднага в одеялото си и легна да спи.

Тъй като нямаше какво да се говори, всички седяха мълчаливи, отдадени на собствените си мисли.

Така навярно мина половин час. Адамс разпредели стражата за през нощта, в която и двете момчета пожелаха да участвуват.

— Да, така е — рече тогава изведнъж Томъс, — ето че вие сте вече богати хора, вие, младите индианци. Сега можете да се перчите пред другите.

Отначало никой не му отговори. После Хапеда отвърна:

— И вие също, Томъс и Тео.

— Ти шегуваш ли се с нас, малък Мечи сине?!

— Не, аз никак не желая да дразня моя голям брат Томъс. Защо той мисли така?!