Момчетата последваха примера му.

— Да — промълви Часке. — Група ездачи. Яздят в тръс. Значи са дълги ножове.

Зачакаха напрегнато. Слухът им беше остър, а наоколо цареше пълна тишина. Затова те бяха чули още отдалеч ездачите и трябваше да мине доста време, докато групата се мярна за първи път между зелените хълмове. Беше малка патрулна група драгуни.

Драгуните също се изкачиха върху едно възвишение, за да имат по-добър поглед над местността, и сега индианците видяха как те извадиха далекогледите си и започнаха да претърсват с поглед оттатъшния бряг. Двама от тях, явно водачите им, размахаха ръце. Към тях се приближи един облечен в кожен костюм мъж, който им заговори напрегнато нещо. В светлото слънчево утро тримата дакота виждаха всичко дори с най- малки подробности. Можаха и да разберат някои неща от жестовете на облечения в кожа мъж, защото той несъзнателно съпровождаше думите си с езика на знаците, с който пограничните жители и индианците, пък и самите индианци от различни племена се разбираха помежду си. От неговите знаци дакота разбраха, че те говорят за Мечата орда, която драгуните търсеха. Мъжът в коженото облекло обясняваше на милаханска, че хората на Мечата орда сигурно са все още на оттатъшния бряг и че е достатъчно да изчакат спадането на нивото на водата, за да ги пресрещнат, когато преминават реката, и да ги върнат обратно в резервата.

Изглежда, драгуните не можеха да решат веднага какво да правят. Като начало те слязоха от конете си, седнаха в тревата и започнаха да закусват, сигурно за втори път тази сутрин. Мъжът в коженото облекло остана на пост на височината.

— Разбрахте ли? — попита Ихасапа.

— Да.

— Какво ще правим сега?

— Не можем да избием тези милаханска, защото са много — отвърна Часке със скрита въздишка.

— Трябва да им попречим обаче да останат тук да чакат! — каза решително Хапеда. — Но ще трябва също така да им попречим и да си отидат и да се върнат отново, като спадне водата.

— Правилно казваш — усмихна се Черната скала, — но как да им попречим?

— С хитрост — отвърна Хапеда самонадеяно.

— Знаеш ли някоя такава хитрост?

— Знам! — Слабото момчешко лице на Хапеда просветна.

— Да обсъдим тогава твоята хитрост.

Хапеда опипа временната превръзка на главата си, после слабите си ръце и хлътналите от многото преживени лишения и напрежения бузи и слепоочия.

— Нали изглеждам гладен и измъчен? — попита той.

— В очите на един уачичун, да — потвърди Ихасапа.

— Тогава мога да вървя. Ще отида при тия милаханска и ще ги помоля за ядене. Те ще ме попитат откъде идвам и аз ще им разкажа, че хората от Мечата орда са се издавили в реката, когато нашите мъже и жени са искали да я преплуват. Само ако… — Хапеда се подвоуми.

— Какво ако? — попита възбудено Часке. — Какво отново се замисли?

— Милаханска имат „дълги очи“. — Хапеда имаше пред вид биноклите. — Могат ли с тях да виждат и през възвишенията?

— Не — успокои го Ихасапа, — не могат. Могат да виждат само надалеч.

— Това е добре. Значи те виждат бойците и жените на Мечата орда толкова, колкото ги виждаме и ние. И аз ще мога да се възползувам от моята хитрост.

— Можеш. Опитай. Тези милаханска представляват голяма опасност за нашите хора.

Хапеда тръгна веднага. Смъкна се по страната на хълма, която оставаше скрита за драгуните, изправи се чак долу в ливадата и побягна предпазливо най-напред нагоре, по течението на реката. Когато премина едно доста дълго разстояние, той легна на земята и започна да оставя следи, като че бе спал и бе лежал на това място. После отново се изправи и тръгна насам и натам през хълмистата местност. Най-сетне се изкачи върху едно ниско възвишение близо до драгунската част, легна най-напред върху гребена му, после седна. Когато забеляза, че човекът с коженото облекло го бе видял, Хапеда се изправи и започна да му маха.

Облеченият в кожа мъж отвърна на махането му и повика Хапеда да се приближи.

Дакотското момче затича леко, за да стигне по-бързо до възвишението при драгуните. Войниците се бяха разположили удобно, ядяха, пушеха и разговаряха. Когато индианчето се приближи, разговорите им секнаха и всички го загледаха любопитно. Мъжът в коженото облекло, навярно скаутът им, веднага се зае с непознатото момче.

— Ти пък откъде изникна?

Хапеда разбра жестовете; докато бяха още в резервата, Чапа го бе научил да разбира някои думи и изрази на езика на пограничните жители. — Оттатък дойдох — каза той.

— И как така дойде оттатък? Да не би сега да си преминал през реката?!

— Ами да — увери го дакотското момче, — сега през водата. Останалите всички се издавиха. — И лицето му силно се натъжи.

— Какви „останали“?

— Бойците и жените, и децата на Мечата орда от голямото племе на дакота.

— По дяв… от Мечата… я ела, седни тука! Трябва всичко да ми разкажеш точно!

Скаутът обясни какво бяха говорили с момчето на младия офицер, който сигурно предвождаше патрулната група. Той даде на скаута някакви нареждания, които Хапеда не можа да разбере. Скаутът обаче веднага обясни на момчето какво бе заповядал офицерът.

— Ти ще останеш сега при нас. Не се страхувай от нищо. Ние ще те нахраним, а след това ще можеш да ходиш при нас на училище. Ние ще те вземем със себе си в нашия голям форт. Там ти ще разкажеш на коменданта какво се е случило с Мечата орда и с Токай-ихто. Разбра ли?

— Да — отвърна Хапеда силно изплашен, — но аз не искам да оставам при вас. Аз съм тръгнал към нашите роднини в Канада.

— При какви роднини? — Скаутът стана недоверчив.

— Дакота край реката Сури — отвърна кратко Хапеда.

— Не знам такива. Аз пък си помислих, че искаш да избягаш при Седящия бик и при неговите хора, при този подстрекател и убиец на генерал Къстър, който все още се мотае из тия места. Такова нещо хич да не ти минава през ума! Те там вече гладуват здравата, защото бизони и там няма вече.

— Значи ще трябва да остана при вас?

— Ти си малко момче и ще правиш това, което ние ще ти кажем, тук няма никакво „ако“и „ами“. Ето на, ела да се нахраниш заедно с нас, и без това имаш доста мършав вид. При нас няма да ти липсва нищо, ще се закръглиш и ще напълнееш и ще се научиш да четеш и да пишеш.

Хапеда не каза нищо повече. Името Седящия бик го бе развълнувало дълбоко. Това го накара да реши съвсем твър — до, че трябва да бяга. Само че още не знаеше кога ще му се удаде. Сега, посред бял ден, беше невъзможно. Той яде, какво-то му дадоха, реши, че е много лошо на вкус, и после се излегна на слънце, уж да спи. В същност мислите му работеха и той непрекъснато открехваше леко клепачи, за да наблюдава незабелязано враговете.

Драгуните си отпуснаха няколко часа почивка. Когато младият офицер даде заповед за тръгване, вече беше рано следобед. Скаутът вдигна Хапеда на коня пред себе си. Той водеше групата и затова яздеше пръв. Хапеда разглеждаше околността със соколови очи. Веднага му направи впечатление, че не яздят на изток, а на запад. Явно искаха да го откарат в някакъв съвсем далечен форт, където бе и частта на драгунската група. Той трябваше да се преструва на съгласен. Само когато приспеше недоверието на врага, имаше надежда да му се изплъзне.

Местността леко се промени. На запад вече се виждаха сините очертания на Скалистите планини; наоколо се зеленееха и цъфтяха тучни хълмисти долини; на юг бучеше мътножълтият прилив на реката. От Ихасапа и Часке нямаше ни следа. Досега те не бяха дали никакъв знак на Хапеда. Но момчето беше сигурно, че те следят неговата насилствена езда и вървят тайно подир него. Може би, след като се стъмни, ще им се удаде възможност да се свържат някак помежду си.

Спокойно и привидно равнодушно, също като възрастен боец, понасяше своето пленничество синът на Четансапа. Най-важното сега беше тия милаханска и скаутът да повярват на неговото съобщение, че Мечата орда е загинала под водите на придошлата буйна река.