кожени лодки и сред тях групата на постещите жени и девойки. Унчида, Уинона и Светкавичен облак гледаха към вожда, докато Ситопанаки стеснително бе свела поглед към земята.

Когато след много часове отново се свечери, постът на жените и децата приключи. Гущерчето изтича при майка си, а Светкавичен облак остана край Уинона. Сестрата на вожда взе момичето до себе си, под своята завивка; посред студената нощ Светкавичен облак се почувствува на топло и заспа дълбок и здрав сън.

На сутринта тя пресметна, че от шестте нощи едната вече беше минала, и тя щеше да замине през петата.

Ден след ден водата спадаше, дори от час на час. Поляните се подадоха изпод оттеглилите се води и се провидя дъното на залива. Мокра и нагизнала лежеше старата кафява зимна трева по земята и се отделяше грозно от разцъфтяващата свежест над досегашните владения на унищожителната сила. Повалените стволове на дърветата бяха съвсем нагизнали. Няколко жени отнесоха надалеч разлагащите се трупове на удавили се диви животни. Бученето на отдръпналата се в коритото си буйна река беше станало по-глухо и по-далечно. Когато Светкавичен облак изтича веднъж до края на залива, тя видя как в широката долина вече бяха започнали да се подават куполите на могилите, които се издигаха от двете страни на същинското корито на реката. Но не беше приятно да се гледа надолу към долината, покрита с тиня и жълти води и трупове на растения и животни. Още два дни оставаха до заминаването.

Светкавичен облак седеше отново във временния бивак и чакаше. С удоволствие би се разговорила със Ситопанаки и би я попитала да й разкаже за земята отвъд Мини-Соус. Дъщеря та на чуждия вожд също беше съвсем тиха и тъжна и не разбираше езика на дакота. Сега Светкавичен облак често поглеждаше към тази девойка от племето на черните ходила, която си мислеше, че мрази само допреди няколко дни, унесена в ревност заради приятелството на Уинона към нея. Сега тя вече обичаше чужденката и все по-често я наблюдаваше, макар и скришом, така че тя да не забелязва. Ситопанаки беше много горда и тъжна като смъртта. А може би тя обичаше вожда.

Веднъж, когато беше вече нощ — и то последната нощ преди преминаването на реката, — Светкавичен облак чу насън някакъв звук, сякаш вятърът пееше над тревите. Той звучеше като някаква непозната мелодия, която беше толкова омайна и нежна, че девойчето не искаше да се разсъни, а само да слуша и да слуша. Тя слушаше и продължи да сънува. Сънуваше за дакотската девойка, която бе излязла със своето кану по широката вода, за да търси своя любим. Но намери само колчана със стрелите му, който плуваше по огледалната вода… и тогава тя се хвърли от лодката и умря във водата.

Когато Светкавичен облак отвори очи след съня си, на небето вече блестяха първите зари, от които месецът и звездите бледнееха. Водата шумеше в долината. Още никой не се беше събудил; кучетата също лежаха, свити на кълбо и скрили муцуните си в козината. Само една слаба фигура се беше изправила; тя коленичеше в тревата и привързваше дългите си тежки коси. Тогава между нощта и първия зрак долу откъм края на залива започна да се приближава бавно една сянка. Коленичилата сякаш се изплаши. Тя се наведе по-ниско и скри лицето си. Мъжът мина бавно, без да издаде никакъв звук, край нея и я погледна. После продължи нагоре по склона към височината като планински лъв, който скоро ще се приготви за скок.

Светкавичен облак затвори отново клепачи и зачака търпеливо да я събудят. Никой не биваше да разбере, че тя отдавна вече не спеше.

И последният ден мина сред тишина и бездействие. Светкавичен облак и Гущерчето отново седяха край Унчида. Старата майка разказваше на момичетата как ще тръгнат през следващата нощ.

Светлият ден отмина. Когато слънцето изчезна червеникаво зад хоризонта и косовете подеха вечерната си песен, във временния бивак всички бяха все така бездейни и неподвижни. Конете пасяха, а кучетата тичаха наоколо. Една сива кучка вълча порода облизваше котилото си от четири кутренца. Светкавичен облак си бе избрала вече едно черничко, което много й се искаше. Уинона й го обеща, ако Токай-ихто се съгласи. Момичето въздъхна и погали кучката. Първите звезди на шестата нощ светнаха. Вятърът вееше откъм долината на реката и в мрака бученето на водата отекваше по-силно.

Унчида се изправи от мястото си. Това беше знак за всички да се приготвят. Никой не каза нито дума. Жените и момичетата, които бяха определени за това, вдигнаха леките лодки и се отдалечиха първи в дълга редица надолу към реката. Останалите взеха децата и поведоха конете. Кучетата тичаха наоколо и лаеха, защото навън сред прерията и долу откъм реката бяха изджафкали дръзко няколко койота. Светкавичен облак и Гущерчето знаеха, че койотите са в същност съгледвачите на племето, които си предаваха сигнали.

Момичетата хванаха за юздите двата драгунски коня и се покатериха без чужда помощ върху гърбовете на големите животни. Конете тръгнаха послушно в дълга редица надолу към залива.

Копитата разплискваха локвите, които отдръпналият се прилив бе оставил тук-таме.

В коритото на реката водата все още беше висока. Жените, които бяха тръгнали най-напред, вече бяха поставили лодките върху бавно течащите надолу води. Сега те поставиха вътре багажа и загребаха между леките възвишения. Ездачките още не бяха слезли от конете си; водата стигаше до краката им.

Кучетата замлъкнаха и заплуваха.

Едно силно течение и побляскването на течащи води оповестиха началото на същинското дълбоко корито на водата. Светкавичен облак и Гущерчето различиха в мрака група бойци на коне, сред които и Четансапа, яхнал плячкоса-ния си бял кон. Бойците стояха на мокрия още от прилива бряг. Останалата половина от мъжете бяха все още горе, на края на прерията, на едно от възвишенията, застанали в редица, готови за бой. От врага нямаше и следа.

Светкавичен облак и Гущерчето бяха яздили последни в колоната. Уинона се върна с кожената си лодка назад през водата, за да вземе двете момичета. Помагаха й плувците, Къдрокосия Чапа и Сина на Антилопата.

Когато лодката на Уинона заедно с момичетата стигна на оттатъшната страна на реката до почти неподвижните, останали от прилива води и можеше да се направлява вече лесно между леките възвишения, сърцето на Светкавичен облак заби силно и почти чуто. Тя се обърна още веднъж назад към изоставения висок бряг на юг. Сега готовите за бой ездачи извърнаха конете си и тръгнаха подир другите надолу към долината и реката. Само един-единствен остана на мястото си. Една черна сянка в черната нощ.

Лодката се плъзгаше нататък, придвижвайки се на леки тласъци. Далечен, все по-далечен се виждаше изоставеният бряг. Сянката на самотния ездач се сливаше все повече с мрака.

Токай-ихто остана сам.

След пристигането на оттатъшния бряг на Голямата тинеста вода Мечите момчета и съгледвачът Черната скала Ихасапа веднага си намериха работа. Най-напред махнаха коженото чергило от върбовите клони, които бяха образували скелета на лодката, за да използуват чергилото. Скрити под него, те изчакаха да отминат бурята и леещият се като из ведро дъжд, без да се намокрят повече, отколкото и без това бяха мокри от преплуването. Тъй като момчетата бяха преуморени от дългите преходи през последните дни, Ихасапа веднага разпореди, че през нощта ще се спи; той самият застана на пост след полунощ.

Когато на сутринта започна да се развиделява, тримата заедно изядоха едно парче месо от запаса си и тръгнаха на север към границата и към Гористите планини. Тежкото мече носеше сам Ихасапа. Скелета на лодката оставиха там, защото нямаше да им трябва повече. Чергилото обаче, което бяха използували за завивка и от което дори можеха да си направят малка ловна шатра, носеха момчетата.

Черната скала ненапразно беше години наред съгледвач на Мечата орда. Сега той преведе двете момчета в лек бяг през поляните по най-късия път до едно ниско възвишение, откъдето можеха да видят цялата околност. Тримата млади индианци бяха намерили тук най-добрия наблюдателен пункт нашир и надлъж. Тревата се зеленееше; върху плодородната глинеста почва тя растеше сочна и буйна. За тримата млади хора тук беше лесно да скрият черните си перчеми сред растителността. Те започнаха да оглеждат местността, докъдето им поглед стигаше. Онова, което не можеха да видят обаче, бяха близките им на оттатъшния бряг на реката. Издълженият като рог залив оставаше скрит за погледите им.

Утринното слънце топлеше, насекоми лазеха по цветята.

— Допрете ухо до земята! — Сам Ихасапа залепи бузата си върху тревата.