Червената лисица се извърна и пристъпи отново към Токай-ихто.

— Помисли си и ти за последен път! Нима те всички трябва да умрат сега, защото ти си страхливец? Когато на времето Понтиак, Великия вожд, бил победен от белите, той приел смъртния удар от един свой червен брат, без да покаже никакъв страх. Ред Фокс се приближи до своя кон. — И за тоя смъртен удар и тогава са платили достатъчно добре — рече той на минаване към Шеф дьо Лу. — Няма да имаш нужда да стоиш Повече при този тук заради златото му. Можеш да го получиш от нас.

Делаварът не желаеше да гледа повече този човек. Врагът яхна коня си. Заби шпорите в слабините на животното и то се вдигна на задните си крака. Ред Фокс държеше с лявата ръка юздата, а с дясната стискаше голямата си кожена шапка. Излезе вятър и развя косите му.

— Жалък гад! — извика той към Токай-ихто, обладан от ярост. — За какво дойде? Аз да не съм ти някоя мишка, с която можеш да си играеш, както си искаш, смрадлив червенокож? За какво дойде тука да ми губиш времето, щом като не желаеш да говориш?

Червената лисица накара коня си да стъпи на земята. Навярно през чертите на вожда бе пробягнало нещо, което другарите му не бяха забелязали, но то бе привлякло вниманието на врага му.

— Е, Хари?!

— Ще ме имате!

Ездачът на рижавата кобила издаде някакъв свистящ звук.

— Хари?… — Той натисна широкополата шапка върху черепа си със смаяно лице. — Хайде, тръгвай тогава!

— След шест дни, когато всички бойци от нашето племе преминат реката заедно с жените и децата. Ще те чакам тук, на този хълм. С оръжие. Хау.

Ред Фокс гледаше втренчено вожда.

— Ти да не си умопобъркан? Нима смяташ, че аз ще се бия с теб?

— Ти ще се биеш с мен. С мен и моите бойци, или само с мен. Избирай!

Ред Фокс се опита да се разсмее, но между зъбите му излезе само някакъв лаещ звук.

— Ти да не мислиш да ме учиш какво да правя, момчето ми?

— Аз казах.

— Е, добре, както искаш, койот такъв, ела тогава с оръжие, приемам! Приемам! След шест дни! Ще бъда тук! — Ред Фокс се разсмя. Гласът му отново бе станал звучен. Разсмя се високо и гръмко. — Ехей, момчето ми, приемам! Ти нямаш вече патрони. Аз не се страхувам от твоето ножче и от стрелите ти. Ела, аз също ще дойда, и ще дойда сам! Твоят скалп ми принадлежи! — Той отвори още веднъж джоба на гърдите си и извади оттам една кожа от човешка глава с посивялочерни коси. — Скалпът на Матотаупа! И твоят ще дойде при неговия! Решено ли е?

— Ще се бием.

— Топ, моят Хари!

Ред Фокс се изправи на стремената и размаха шапката си със самоуверена подигравка. После извърна кобилата и препусна към далечната южна прерия.

Двамата му придружители явно бяха смаяни от изненадващото потегляне. Несигурни и враждебни, те изгледаха още един миг младия дакота, после също извърнаха конете си и последваха на доста голямо разстояние своя господар и повелител.

Делаварът чу глухите удари на копита и видя развяващите се дълги конски опашки. Отдалечаващите се в галоп ездачи ставаха все по-малки и по-малки. Най-сетне те се приближиха към далечната редица на своите хора. На Шеф дьо Лу се стори, че видя как тримата ездачи слязоха от конете си, но тогава и те станаха невидими дори за неговото остро око.

Токай-ихто стоеше все още неподвижен на мястото си. Изглежда, и той бе проследил с поглед отдалечаващите се мъже. Едва сега извърна своя кулест жребец и черните му очи спряха поотделно върху всеки от другарите му.

— Вие чухте всичко.

— Да — отвърна Четансапа, — и сега ще се посъветваме с теб какво ще правим.

Вождът сбра вежди.

— Няма какво да се съветваме. Вие ще преплувате реката заедно с нашите шатри. Никой няма да ви нападне. Аз оставам тук, за да отмъстя за своя баща Матотаупа и за да привлека враговете, докато вие преминете Гористите планини оттатък границата.

— Да. — избухна Четансапа. — И за да те оставим тук да те смажат ония многобройни уачичун, които дебнат определената за твоя скалп цена! Нима ти вярваш, че Черния сокол ще седне спокойно върху бизоновата си завивка сред Гористите планини и ще гледа как глутницата на враговете те убива, как те заобикалят и те разкъсват като вълци, нападащи бизон? Ти искаш да направиш онова, което ще накичи със слава името ти, а нас да опозориш! Аз няма да те изоставя, трябва да знаеш това!

— И аз няма да те изоставя! — пламна Бобъра. — Нека шатрите ни загинат и жените да умрат, но ние искаме да паднем като мъже! Всички сме готови за това! По-добре ще отидем на смърт, отколкото да изменим още веднъж на Токай-ихто!

— Аз няма да те изоставя! — възкликна Шеф дьо Лу. В следния миг обаче съжали за упоритостта, която прозвуча в думите му. Видя как чертите на лицето на Токай-ихто се промениха.

— Аз ще удържа на дадената Дума и вие няма да ми попречите! Призовах вас и вашите шатри да преминем Тинестата вода и да се преселим в свободна земя. Поведох ви и вие ще отидете там заедно с жените и децата. Такава е моята воля. — Погледите на Токай-ихто и на Четансапа се срещнаха. — Ти ще се закълнеш пред мен в свещената лула, Четансапа, сине на Летния дъжд, че ще преведеш нашите през реката и няма да се върнеш обратно. Ако смяташ обаче да действуваш пряко моята воля и моите думи, кажи го. Тогава аз сам ще се убия. Аз съм син на предател, ти също ми го каза. Моят живот е проигран. На вие не бива да умрете!

— Ако ние не ти се подчиним, ти искаш сам да се убиеш? — заговори Четансапа засрамен и огорчен. — Не, Токай-ихто, ако ние ти се подчиним, това ще бъде твоята смърт. Ти сам не вярваш, че ще можеш да избягаш от ония многобройни дебнещи койоти, ако останеш сам тук, за да ги привлечеш към себе си, докато ние достигнем Гористите планини. Това, което ни казваш сега, са думи, но не и истината.

— Четансапа, аз говоря истината. Ако вашите гласове ме повикат, аз ще се измъкна от тия многобройни дебнещи койоти и ще се върна у дома в нашите шатри, щом вие преминете границата. Да, аз желая това, ако вие все още имате нужда от мене. Тогава аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да се върна при вас.

— И кой ще ни донесе вест какво се е случило с теб?

— Планински гръм от племето на сиксикау може да остане на отсамния бряг на реката, за да ви съобщи какво се е случило с мен. Той не е дакота. Аз не съм дал клетва за него пред уачичун.

— Ти ме принуждаваш, вожде. Ти ме взе със себе си, когато аз исках да умра. Моят живот ти принадлежи. Кълна ти се, че ще откарам на отсрещния бряг нашите шатри!

— Ще стане така, както желае Тайнствената сила — заключи вождът. — Никой боец не е посмял досега да се съмнява в смелостта на Четансапа.

Токай-ихто отпусна юздата на кулестия си жребец и животното побягна обратно към голямата Тинеста вода. Сивият жребец на мълчаливия Планински гръм го последва и по техните следи полетяха и белият, и пъстрият, и кафявият кон на неговите другари.

Когато се върнаха в лагера, мъжете оставиха мустангите си при другите коне и отидоха заедно с Токай- ихто при Хаванд-шита. Клетвената лула тръгна от уста на уста. Нейният дим скрепи завинаги решението на бойците да се преселят в новата земя; той потвърди сега думата на вожда и подчинението на неговите мъже пред небето и земята.

Лулата направо изгори ръцете на Шеф дьо Лу, когато той последен вдъхна дима от нея и я подаде на Уинона да я прибере. Той се обърна, за да последва Токай-ихто, който отново остави стареца сам. С наведена глава вървеше Шеф дьо Лу подир своя вожд. Никога досега този склон не му се бе струвал толкова стръмен, нито палещото обедно слънце толкова непоносимо. В разгара на боя той бе прострелял последните патрони на Токай-ихто, докато вождът преплуваше реката, и по вина на Шеф дьо Лу сега вождът трябваше да застане със стрелите си срещу патроните на Ред Фокс!

Токай-ихто не се обърна повече към своите другари, но изгледа все още сухите, напразно чакащи