страхуват, че Токай-ихто ще избие жените и децата им и ще заграби пъстрите им бизони. Те знаят, че Токай-ихто е жаден за мъст като ранена мечка.

— Той има достатъчно основания за това, жалка жабо! Те го знаят и затова се страхуват от него и вярват на всички женски лъжи.

— А вас те не ви мразят. — Еди Татокано бе започнал да говори по-бързо; явно отново бе налучкал пътя. — Вие никому не сте сторили нищо и затова можете да се върнете в резер-вата или да се прехвърлите в Канада; на Фреди Кларк му е все едно. Фреди е много голям боец. Той не иска нищо друго освен скалпа на Токай-ихто.

През чертите на лицето на Бобъра премина тръпка, която не предвещаваше нищо добро. Младежът не я беше забелязал. Той продължи да говори свободно:

— Да, така е. Вие откраднахте много мустанги на дългия нож Роуч; но всичко това ще се оправи, щом му ги върнете. След това можете да вървите, където искате.

— Без Токай-ихто?

— Да. — Еди Татокано се навиваше все повече. — Хитрия Бобър има голям ум и затова Червената лисица предложи той да разговаря с Токай-ихто. Вие всички се страхувате от Токай-ихто. — Младежът сниши глас. — Но който не се страхува от него, на него той му се подчинява. Това известно ли ти е?

Бобъра мълчеше мрачен.

— Не ви ли е разказвал за това? Мога да си представя.

Шонка му каза, че е син на предател. Тогава той онемя и се остави да го пребъркат за оръжие. Аз го докоснах…

Докосването на един боец означаваше за индианците победа над него.

В лунната нощ Татокано не можеше да забележи въздействието на своите думи върху Бобъра, затова продължи несмущаван от нищо:

— Над онзи, който не се страхува от Токай-ихто, той няма власт. Ти трябва да го накараш да ни се предаде. Тогава всички вие ще бъдете свободни и ще станете наши братя.

Бобъра все още не бе казал нито дума.

— Разбираш ли сега? Аз мога да се върна при вас, щом Токай-ихто умре. Той не би ме търпял във вашите шатри, защото никога няма да забрави, че аз го видях, когато бе останал без сила. Но когато него няма да го има вече… Меден цветец ще стане моя жена!

Бобъра бе стиснал еластичната си сопа.

— Виж! Погледни добре: ти ще умреш!

Татокано понечи да скочи и да побегне. Ала юмрукът на Бобъра го стискаше здраво и един-единствен удар сложи край на живота на суетния предател. Боецът изтегли убития по тревата и го хвърли през високия бряг в буйните води. Тялото пльосна и изчезна.

После Бобъра отново се върна в своята падинка и продължи да дебне врага.

Докато Бобъра преживя тази странна и отвратителна случка, Четансапа стоеше на западния край на залива и гледаше към придошлата вода. Тя нито се бе укротила, нито бе станала по-чиста. Час след час течеше надолу между високите си брегове. Зад Четансапа се чуваха тихо и тъжно песните за мъртъвците от Мечата орда, които бяха паднали по време на нападението на белите мъже при силния дъжд. Охитика виеше към небето с подвита опашка. Той седеше все още на мястото, където Мечите момчета бяха влезли в лодката.

Още преди кучето Четансапа откри един завръщащ се плувец. Усмивка разтегли дълбоките бръчки на лицето му. Този плувец не можеше да бъде никой друг освен Токай-ихто.

Сега вече и Охитика бе забелязал нещо. Завъртя се около себе си с буйна радост, затича надолу и явно бе решен да се хвърли във водата и да заплува към своя господар. Едва когато видя обаче, че буйната вода веднага го повлече, той се върна и излезе, нагизнал от вода, на брега.

В това време Токай-ихто стъпи на брега и излезе навън. Водата се стичаше по тялото му. Той хвана с ръка мръсотията, която се бе закачила по косите и раменете му, и я запрати назад.

Бавно закрачиха мъже към временния бивак и Черния сокол разказа на вожда всичко, което се бе случило. На брега все още стояха някои момчета и старци, сред тях и Хавандшита. Жените и децата бяха будни и гледаха към завръщащия се. Светкавичен облак също се бе измъкнала от своята кожена завивка и стоеше на склона. Буйният Охитика сподели с нея част от радостта си с мокрите си лапи. Тя го отпрати ядосана, защото се страхуваше, че може да пропусне някоя дума от онова, което сега Четансапа каза на Монгшонгша.

— Хапеда и Часке са на оттатъшния бряг — рече той.

Монгшонгша се изправи като тревичка, когато завали дъжд след засуха. Светкавичен облак сложи бързо ръце пред лице-то си и се извърна. Срам я беше да покаже колко много се радва и избяга. Черния сокол чу как девойката извика приятелката си Гущерчето; тя бързаше да й съобщи онова, което беше чула. Боецът също се усмихна освободен. Той беше благодарен от все сърце на вожда, задето бе отвел вече двете момчета на сигурно място, но за такова нещо не се говореше.

Четансапа изчака, докато Токай-ихто се загърна с кожената завивка и се изтърка до сухо. Уинона му бе приготвила месо в една паница. Ако Черния сокол не се лъжеше, това беше парче от меча лапа. Месото бе запазено прясно в снега, после сигурно бе започнало леко да мирише и може би бе развъдило вече мънички червейчета.

Токай-ихто не се подвоуми да го изяде. Когато подаде паницата, Ситопанаки я пое от ръката му. Четансапа видя как девойката от племето на черните ходила извърши гази проста услуга. В държането на дъщерята на чуждия вожд имаше мно-го гордост и неприкрито покорство. Беше ли забелязал и Токай-ихто това? Вождът отново се бе изправил. Понечи да вземе пушката си, ала разбра, че Шеф дьо Лу бе изстрелял и последните й патрони. Без да каже нито дума, той пое лъка и стрелите си и се отправи заедно с Четансапа към възвишението, за да се запознае оттам с положението.

Денят минаваше в потискаща тишина. Наоколо нямаше нищо друго освен реката, чиито води се жълтееха от размита-та глина, зеленеещи се поля и синьо небе. Мустангите пасяха Жените мълчаха и чакаха. Когато вечерта наближи, Уинона пристъпи към Светкавичен облак, подаде й парче завито месо и й заръча, когато се спусне мракът, да изтича внимателно надолу по брега и да отнесе храната на Хитрия Бобър.

Светкавичен облак изчака, докато слънцето се скри и сумракът на здрача премина в нощ. После побягна бързо по брега, покрай тинестожълтата, заливаща тревите по склона река към скривалището на своя чичо. Бобъра бе превърнал заедно с делавара малката падинка в дълбока яма. Седеше там сега сам; другарят му явно бе отишъл на по-нататъшен съгледвачески обход.

Бобъра погледна мило девойчето и го притегли при себе си в ямата. — Какво ми носиш? Стар кон?

Светкавичен облак прозря от шегата тихата тъга и усети доколко яденето беше безразлично на чичо й. Бобъра разви пакетчето и помириса съдържанието му. После зави отново месото, пъхна го в един ъгъл на ямата и го покри с пръст.

— Нека дойде Шеф дьо Лу — каза той. Светкавичен облак можеше да си върви вече, но тъй като беше сама с чичо си, тя го погледна умолително. Може би той най-после щеше да й каже нещо?

— Какво знаеш ти в същност? — попита Бобъра и погледна над прерията през пролуката, която сам си бе изкопал.

Ливадите бяха осветени от луната; в ямата обаче беше съвсем тъмно.

— Знам, че уачичун вече не стрелят и че Планински гръм е бил при тях да преговаря, и че Токай- ихто…

— Оръжията ще почиват до утре вечер — заговори Бобъра, продължавайки да гледа през пролуката. — Ако дотогава ние не сме предали Токай-ихто на Червената лисица, уачичун ще започнат да стрелят отново.

— Но вие няма да предадете отново вожда! — възкликна Светкавичен облак твърдо и почти заплашително.

— Не, няма да го изоставим.

Нещо трепна в гласа на Бобъра и девойчето се почувствува неловко.

— Нека и аз да погледна оттам! — помоли се тя. Чичото я изтика пред себе си. Докато той трябваше да се навежда дълбоко, Светкавичен облак се надигна на пръсти и надникна през пролуката. На юг се виждаха