— Чувствам се отлично, сър. Психически магнетизъм. Оттук вече съм пеша.

— Но ти се връщаш у дома за Коледа.

— Не съм сигурен.

— Значи си до тук. И накъде пеша?

— Не знам, сър. Ще разбера докато се движа.

Не можех да задържа Ози зад волана. Приятелят ми се втрещи, когато извадих само една чанта от багажника.

— Не можеш да си отидеш само с това!

— Вътре имам всичко, което ми е нужно — успокоих го аз.

— Защо си търсиш белята, човече?

— Може би не си търся белята, сър.

— А какво тогава?

— Може би белята — отстъпих аз. — А може би мир. Не знам. Каквото и да е, то ме зове.

Ози помръкна:

— Но аз с такова нетърпение очаквах…

— И аз, сър.

— Цял Пико Мундо се е затъжил за теб.

— И на мен ми е мъчно за Пико Мундо. Но така стоят нещата. Знаете как е при мен.

Затворих багажника, но Ози не искаше да ме зареже в този пущинак.

— Имам си Елвис и Бу — уверих го аз. — Не съм сам.

Озорих се, докато прегърна телесната му маса.

— За мен сте като баща. Обичам ви, сър.

— Синко — задавено прошепна той.

Стоях на отбивката и гледах как кадилакът изчезва в далечината. После тръгнах по банкета, воден от интуицията си.

С Бу влязохме в крачка. Той е единственото куче-призрак, което съм виждал. Обикновено животните нямат проблем да продължат напред. Незнайно защо той е блуждаел повече от година в абатството. Може би ме е очаквал.

Известно време Елвис беше до мен, после закрачи заднешком и ми се ухили така, сякаш ми беше погодил невероятен номер.

— Мислех, че вече си отпрашил напред — сгълчах го аз. — Знаеш, че си готов.

Той ми кимна с глупава усмивка.

— Тръгвай, де. Ще се оправя. Всички те чакат. Тръгвай.

Вървейки като рак, Кралят на рокендрола почна да ми маха за сбогом и стъпка след стъпка изчезна завинаги от този свят.

Вече окончателно бяхме излезли от планините. В тази калифорнийска долина лъчезарният ден се носеше леко над земята, а дърветата и птичките даваха своя принос за ведрия ансамбъл.

След като Елвис си отиде, бях изминал може би около сто метра, преди да усетя, че някой върви до мен.

— Добър ден, сър — изненадано го поздравих аз.

Беше метнал сакото си през рамо, а ръкавите на ризата му бяха навити. Онази пословична усмивка трептеше на устните му.

— Няма как да не е интересно — обявих на всеослушание. — За мен ще е чест, ако и за вас успея да сторя същото.

Той докосна шапката си, без да я сваля, и ми намигна.

Коледа беше само след няколко дни.

Вървяхме по банкета, устремени към неизвестното, докъдето води, водил е и ще води всеки път: аз, моето куче Бу и духът на Франк Синатра.

© 2006 Дийн Кунц

© 2008 Павел Боянов, превод от английски

Планински масив в Източна Калифорния. — Б.пр.

Вроден дефект, състоящ се от непълно изграждане на невралната тръба на гръбнака на ембриона по време на бременността, което води до скорошна смърт след раждането или инвалидност на детето в зависимост от степента на засягане на гръбначния стълб. — Бел. Meduza

Скапуларий (лат.) — наметало, което се носи под расото. — Б.пр.

Вид твърдо италианско сирене с бледожълт цвят, обикновено пушено и оформено като круша. — Б.пр.

Двете книги, които променили живота на брат Юмрука, са написани от Кейт ди Камило. Те са „Чудното пътешествие на Едуард Тюлейн“ и „Приказка за Десперо“. Уверявам ви, че това са прекрасни истории. Как са успели да преобразят Юмрука от наемен бияч в човек, който води изпълнено с доброта и надежда съществуване повече от десетилетие, преди да бъдат публикувани — не знам. Мога само да кажа, че животът е пълен със загадки и че в случая навярно е замесена магията на тази невероятна авторка. — Бел. Од Томас