представа как Родион Романович беше успял да се свърже с тях, при положение, че телефоните не работят, но вече бях приел, че облакът от мистерии около мен е лека мъглица в сравнение с този около руснака.

В петък следобед броят на агентите беше нараснал до петдесет, а земите на абатството и прилежащите им постройки се намираха под техен контрол. Братята, сестрите и един разтърсен гост бяха разпитани най- щателно, но поне децата, по настояване на сестрите, не бяха тормозени с въпроси.

НАС изфабрикува истории, с които да обясни смъртта на брат Тимотей, брат Максуел и Джон Хайнеман. Семействата на Тимотей и Максуел щяха да научат, че двамата са намерили гибелта си при катастрофа с джип и останките им са били толкова обезобразени, че е нямало как да ги изложат в ковчег за вземане на последно сбогом.

Вече и за двамата бяха отслужени погребални литургии. През пролетта в гробището край горичката щяха да им бъдат издигнати надгробни плочи, въпреки че тленните им останки липсваха. Поне камъкът щеше да запази имената им за тези, които ги познаваха и обичаха.

За Джон Хайнеман също бе отслужена литургия. Трупът му щеше да се съхранява в моргата. След една година, когато смъртта и на тримата нямаше да изглежда съвпадение, от абатството щяха да обявят, че брат Джон е починал от масивен сърдечен удар.

Той нямаше друго семейство освен сина, който от самото начало бе отхвърлил. Въпреки ужаса и мъката, които Хайнеман бе донесъл на „Свети Вартоломей“, в дух на всеопрощение братята и сестрите единодушно решиха да го погребат в тяхното гробище, макар и на приемливо разстояние от другите души, намерили покой на това място.

НАС сложи ръка върху свързаните суперкомпютри на брат Джон. Те щяха да бъдат изнесени от Клетката на Джон и извозени с камиони. Всички странни помещения и машини за сътворения щяха да бъдат надеждно проучени, педантично разглобени и отнесени.

Братята, сестрите и искрено ваш… трябваше да подпишат клетвени декларации за мълчание. Беше ни дадено да разберем, че пир нарушаването им законът ще бъде приложен в цялата му строгост. Не смятам, че федералните се тревожеха за монасите и монахините, чийто живот е посветен на изпълнението на положени клетви, но с мен прекараха доста време, обрисувайки с тънка нюансировка страданието, въплътено в думите „да гниеш в затвора“.

Въпреки това създадох този ръкопис, тъй като за мен писането е терапия и в известен смисъл покаяние. Ако творението ми въобще види бял свят, това ще е след като приключа земния си път и се запътя към вечна слава или вечно проклятие — с други думи, на място, където НАС не може да ме спипа.

Въпреки че не носеше отговорност за изследванията или действията на Джон Хайнеман, абат Бернар настоя да се оттегли от поста си в дните между Коледа и Нова година.

Той наричаше Клетката на Джон адитум, което ще рече най-сакралната част на храм, светилище на светилищата. Със сърцето си беше прегърнал погрешната представа, че можем да познаем бог чрез науката, и от това го болеше доста, но най-големите му угризения бяха свързани с факта, че се бе оказал неспособен да прозре истинската мотивация на Джон Хайнеман, който е бил воден не от оправдана гордост в Божествения си гений, а от суета и таен тлеещ гняв, омърсили всичките му постижения.

В съботната вечер, три дни след кризата, Родион Романович дойде в стаята ми с две бутилки хубаво червено вино, пресен хляб, сирене, студен ростбиф и различни подправки. Нищо от донесеното не беше отровно.

Бу прекара по-голямата част от вечерта върху краката ми, сякаш се страхуваше, че мога да се простудя.

Елвис също намина за малко. Мислех си, че може би сега се е придвижил напред по примера на Константин, но Краля оставаше тук. Тревожеше се за мен. Освен това подозирах, че може би избира момента на оттеглянето си с прочутото си чувство за драма и стил.

Към полунощ, както си седяхме на масичката край прозореца, на който преди няколко дни чаках първия сняг, Родион ми каза:

— Ако желаеш, в понеделник си свободен да си тръгнеш. Или ще останеш?

— Може и да се върна някой ден, но сега това не е мястото за мен.

— Уверен съм, че братята и сестрите без изключение чувстват, че това винаги ще е мястото за теб. Ти спаси всичките, синко.

— Не, сър. Не всичките.

— Всички деца. Тимотей е бил убит малко след като си видял първия бодак. Нямало е как да го спасиш. А за смъртта на брат Максуел аз нося по-голямата вина. Ако бях оценил ситуацията правилно и бях застрелял Хайнеман по-рано, той още можеше да е жив.

— Сър, вие сте изненадващо добросърдечен за човек, който приготвя хората за последния им път.

— Е, както знаеш, в някои случаи смъртта е милост не само за умрелия, но и за онези, които покойникът е можел да унищожи. Кога тръгваш?

— Следващата седмица.

— Къде ще отидеш, синко?

— У дома, в Пико Мундо. Ами ти? Обратно в милия на сърцето ти Индианаполис?

— Изпитвам тъжната увереност, че Щатската библиотека на Четирийсет и първо северносенатско Авеню се е превърнала в бардак по време на отсъствието ми. Вместо това ще отида в калифорнийската Пустиня, за да посрещна госпожа Романович при завръщането й от космоса.

Бяхме си изработили определен ритъм за тези неща, поради което отпих глътка вино и го оставих да погали небцето ми, преди да попитам:

— От космоса… това луната ли значи, сър?

— Този път не чак оттам. Един месец прекрасната ми благоверна изпълняваше важни задачи за великолепната ни страна на борда на една чуждестранна орбитална платформа и тук се налага да спра.

— Жена ви ще осигури ли вечна сигурност на Америка, сър?

— Нищо не е вечно, синко. Но ако трябва да поверя съдбата на нацията в едни-единствени ръце, не мога да се сетя за по-достойни от нейните.

— Ще ми се да я познавам, сър.

— И това ще стане някой ден.

Офертата на Елвис за чесане по корема съблазни Бу и той освободи краката ми.

— Безпокоя се за информацията в компютрите на доктор Хайнеман. В лоши ръце…

— Не се безпокой, момчето ми — прошепна руснакът. — Лично аз се погрижих информацията в тези компютри да стане на пюре, преди да се обадя в отдела си.

Вдигнах чаша за тост:

— За синовете на професионалните убийци и съпрузите на космически героини.

— И за твоята изгубена изгора — рече той и се чукнахме. — Защото и в новото приключение те пази в сърцето си, както ти я пазиш в своето.

Ранната синева беше пронизващо дълбока. Ливадата, загърната в снежната си мантия, се простираше блестяща и чиста, все едно бе настъпило утрото след смъртта, когато времето ще е надвило времето и всичко живо ще е спасено.

Сбогувах се снощи, защото бях решил да отпътувам рано сутринта, когато братята са на литургия, а сестрите вдигат децата от сън.

Пътищата бяха сухи и проходими. Изработеният по поръчка кадилак се появи без вериги на гумите, измърка и спря пред стълбището на крилото за гости, където го чаках.

Втурнах се надолу и му викнах да не слиза, но той отказа да си стои зад волана.

Ози Бун, моят приятел и покровител, прочутият автор на криминалета, за когото писах толкова много в първите си два ръкописа, е дебел до немай-къде: за него двеста кила олицетворяват стройна линия. Той настоява, че е в по-добро състояние от повечето бойци по сумо и може би е прав, но сърцето ми се качва в гърлото всеки път, когато Ози става от стол, защото ми се струва, че този път ще е непосилно натоварване за голямото му сърце.