— Доктор Хайнеман, съзнавате ли, че сте създали адски изчадия, които мисълта ви е материализирала извън тази стая, които са убивали?

В училището брат Максуел напрегнато стои в стая четиринайсет с вдигната бухалка, докато брат Юмрука, който в дните на далечната си младост се е разправял с не един гъзар и неотдавна е прегазил цял юберскелет с джип, го раздава по-спокойно.

Всъщност Юмрука се обляга почти нехайно на бухалката си, все едно тя е бастун.

— Някои, дето се имат за голяма работа, си мислят, че ти се изперчат с мускули, ха ще си подвиеш опашката, обаче ги бива само за едното репчене. Не им стиска за повече.

Брат Максуел възразява:

— Това нещо няма нито мускули, нито опашка — само кокали и кости.

— Ми нали това ти казвам?

Половината от пукнатото стъкло пада от бронзовата рамка и се разбива на пода.

— Тоя тиквеник няма как да влезе през толкова тесни прозорчета.

Стъклото се дочупва.

— Не ме плаши — обръща се Юмрука към хрътката на Небивалото.

— Но мен ме плаши — обажда се Максуел.

— Не се плаши, бе — успокоява го Юмрука. — Ти си истински, братко, ти си от плът и кръв.

Възлест чвор от огъващи се кости се протяга през дупката в еркерния прозорец.

Още едно стъкло се пуква, трето експлодира и стотиците късчета стъкло се посипват по обувките на двамата монаси.

В другия край на стаята Джейкъб не показва страх. Главата му е приведена над ръкоделието, възглавничката седи в скута му и той създава прекрасен ред с бялата канава и прасковения конец, докато творението на хаоса счупва още две стъкла и напъва бронзовата рамка на прозореца.

Брат Флечър се вестява от коридора:

— Време е за шоу. Нужда от подкрепление?

Брат Максуел отговаря утвърдително, но брат Юмрука казва, че е виждал по-големи здравеняци в Джърси, и го пита за асансьора.

— Покрит е — уверява го брат Флечър.

— Тогава я по-добре стой до Джейкъб да го изведеш бързо, в случай че тоя тиквеник успее да ни се натресе през прозореца.

— Ама нали каза, че няма как да влезе! — протестира брат Максуел.

— Няма, брате. Вярно, голямо репчене, голямо нещо, но голият факт е, че тоя мушморок го е страх от нас.

Бронзовата рамка и многото перила стенат и пъшкат.

— Адски изчадия? — Кръглото лице на брат Джон сякаш се изду и почервеня под натиска на вариантите, кой от кой по-мрачен, които се рояха в главата му. — Без собствено съзнание? Не е възможно.

— Щом не е възможно — започна Романович, — значи сте ги създали умишлено? Защото те съществуват. Видяхме ги.

Дръпнах надолу ципа на якето си и измъкнах сгънатия лист, който бях откъснал от блока на Джейкъб. Когато разгърнах хартията, образът на звяра затрептя като жив.

— Синът ви е видял това на прозореца си, сър. Според него това е хрътката на Небивалото. Дженифър ви е наричала Небивалото.

Брат Джон пое рисунката като омагьосан. Страхът и съмнението, изписани на лицето му, опровергаха увереността в гласа му.

— В това няма и капка смисъл. Момчето е умствено изостанало. Това са фантазии на един болен ум.

— Доктор Хайнеман, преди двайсет и седем месеца бившите ви колеги заключили от обажданията и имейлите ви, че може би вече сте… създали нещо — намеси се Романович.

— Да. Така е. Показах ви го преди малко.

— Патетичното клепоухо същество?

Гласът на руснака беше изпълнен дори не толкова с презрение, колкото със съжаление. Брат Джон мълчеше. Суетата посреща съжалението както осата — заплахата към гнездото си: на нож. Желанието да жили придаде отровен блясък на премрежените виолетови очи.

— Ако не сте постигнали никакъв напредък за тези двайсет и седем месеца — продължи Романович, — дали това не е заради нещо, случило се преди две години, което така ви е стреснало, че едва наскоро отново сте започнали да включвате машинката за божественото съзидание и да „творите“?

— Самоубийството на брат Константин — изрекох аз.

— Което не е никакво самоубийство — допълни Романович. — Изпуснали сте някое изчадие в нощта, доктор Хайнеман, и когато Константин го е видял, смъртната му присъда е била подписана.

Или рисунката беше омагьосала монаха-учен, или той не смееше да ни погледне в очите.

— Подозирали сте какво се е случило и сте преустановили изследванията си — но неотдавна сте ги подновили от извратена гордост. Сега брат Тимотей е мъртъв… дори и в този час чудовищните ви сурогати се опитват да убият сина ви.

— Много отдавна се покаях за прегрешенията спрямо сина ми и майка му — задавено рече брат Джон с поглед, прикован в рисунката. Кръвта бушуваше в слепоочията му.

— Дори вярвам, че покаянието ви е било искрено — отстъпи Романович.

— Получих опрощение.

— Признали сте и ви е било опростено, но едно ваше друго „аз“ не е признало, защото не е смятало, че се нуждае от опрощение.

— Сър, убийството на брат Тимотей снощи беше… чудовищно, нечовешко. Длъжен сте да ни помогнете.

С тъга споделям, че когато брат Джон едва удържа сълзите в очите си, аз почти бях убеден, че той не плаче за Тим, а за себе си.

— Изминали сте пътя от послушник до подстриган монах. Но по думите ви сте се уплашили, когато се е оказало, че вселената е продукт на нечия воля, и сте се обърнали към Бог със страх.

— Разкаянието е по-важно от мотивацията за него — процеди брат Джон.

— Може би — съгласи се Романович. — Но повечето от нас се обръщат към него с любов. Част от вас, един друг Джон, изобщо не се е обърнал към него.

— Братко Джон, Другият е едно сърдито дете — извиках аз в пристъп на неочаквано прозрение.

Най-накрая той вдигна глава от рисунката и ме погледна в очите.

— Детето, което от твърде ранна възраст видяло анархията в света и се побояло от нея. Детето, което яростно не искало да живее в такава бъркотия, което видяло хаоса и закопняло да открие ред в него.

Иззад виолетовите прозорци Другия ме гледаше с презрението и мнителността на дете, което не знае човечност и съчувствие, дете, от което по-добрият Джон беше успял да се отдели, но не и да избяга.

Още веднъж му обърнах внимание на рисунката:

— Сър, обсебеното от реда дете, което създало груб модел на квантовата пяна с четирийсет и седем комплекта „Лего“, е същото дете, което заченало в съзнанието си този сложен механизъм от мъртви кости и мултифункционални стави.

Докато изучаваше строежа на костите, той неохотно прие, че вдъхновител на тази зловеща конструкция е същата мания, стояща зад модела „Лего“.

— Сър, все още не е късно. Още има време момченцето да се откаже от гнева и да се изцели от болката си.

Изведнъж нещо в него се пречупи и сдържаните сълзи се затъркаляха по лицето му.