но също така ще видите, че разликата между „луд“ и „заблуден“ е тънка като цъфналото на цъфнал косъм.

— Тази стая — заяви брат Джон с любопитна смесица от веселие и сериозност — не е каквото и да е помещение, а революционна машина.

— Тук следват неприятностите — каза ми Романович.

Брат Джон продължи:

— Ако си представя даден обект и съзнателно проектирам образа му, машината го улавя, разпознава го като проекция и го отделя от всяка друга мисъл, усилва насочената ми мисловна енергия няколко милиона пъти и произвежда въобразения обект.

— Мили божке, сигурно сметката ви за електричество е чудовищна!

— Не е незначителна — призна той, — но не е чак толкова зле. Едно на ръка, тук са важни не толкова волтовете, колкото амперите.

— Пък и сигурно ви таксуват по индустриална тарифа.

— Не само, Од Томас. Лабораторията ми се ползва с данъчни облекчения, защото всъщност е религиозна организация.

— Като казвате, че е достатъчно да си представите даден обект, за да го произведе стаята, имате предвид като бисквитките ви? — запита Романович.

Брат Джон кимна.

— Точно така, господин Романович. Искате ли?

— Бисквитките не са живи — намръщи се руснакът. — Казахте, че сте създали живот.

Монахът отрезвя:

— Да. Прав сте. Да не го превръщаме в салонна игра. Става дума за най-важното, за връзката на човека с Бога и смисъла на съществуването. Да преминем директно към главното шоу. Ще създам едно пухче за вас.

— Какво? — попита Романович.

— Ще видите — обеща брат Джон и се усмихна многозначително, след което се намести на стола си, затвори очи и челото му се нагъна, сякаш набраздено от дълбока мисъл.

— Сега ли го правите? — поинтересувах се аз.

— Мислех, че ще ви трябва нещо като шлем, нали знаете, от който стърчат жици и всякакви щуротии.

— Аз съм над подобни примитивизми, Од Томас. Стаята е настроена към точната честота на мисловните вълни. Тя е приемател и усилвател, но само на моите и на ничии други мисловни проекции.

Хвърлих поглед към Романович. Руският мечок беше по-намръщен от всякога.

След двайсетина секунди въздухът като че ли се сгъсти и натежа от влага, но не беше влажен. Налягането взе да ме притиска от всички страни, сякаш се спускахме в океанските дълбини.

На персийския килим пред стола на брат Джон се появи сребристо сияние, което заблещука несигурно, като лъч светлина, пречупен в някой от обектите в стаята, въпреки че това обяснение не беше вярно.

След миг във въздуха се образуваха мънички бели кубчета като захарни кристалчета. Броят им внезапно нарасна и едновременно с това те започнаха да се сливат. Сякаш наблюдавах на видео повторение на случилото се в гаража.

С Романович скочихме на крака, без съмнение водени от една и съща мисъл: „Ами ако пухче е галеното име, което брат Джон е дал на ходещата гробница?“

Тревогата ни не беше основателна. Съществото, което доби форма пред нас, имаше размерите на хамстер. Съвсем бяло, съчетаващо черти на кученце, котенце и зайченце, то отвори огромните си сини очички — очите на Том Круз без хищническия им елемент, усмихна ми се подкупващо и издаде бълбукащ, музикален звук.

Брат Джон отвори очи, усмихна се на създанието и ни представи:

— Джентълмени, запознайте се с първото си пухче.

Не съм бил пряк свидетел на събитията, разиграли се в училището паралелно с откровенията в Клетката на Джон. Ето защо ги описвам по сведенията на очевидци.

Докато Джейкъб бродира в стая номер четиринайсет, брат Юмрука слага стол пред отворената врата, сяда, намества бухалката на коленете си и започва да наблюдава коридора.

Петнайсет години след като е избягал от журналистическото си поприще, брат Максуел може би се надява, че не е изминал целия този път само за да се натъкне на същото безсмислено насилие, на което е можел да се радва до пресита в Лос Анджелис без обет за бедност.

Максуел седи на стол близо до единствения прозорец в стаята. Той не обръща внимание на отиващия си ден зад стъклата, защото играта на снежната виелица почти го е хипнотизирала.

Шум, по-рязък от воя на вихрите, серия от леки почуквания привлича вниманието му към прозореца. Менящ се калейдоскоп от кости се е притиснал към стъклата.

Максуел бавно се надига от стола, сякаш някое по-рязко движение може да докара посетителя до нервна възбуда, и прошепва:

— Брат Салваторе.

Седнал с гръб пред отворената врата, брат Юмрука се е унесъл в мисли за най-новата книга на любимата си писателка, в която не се разказва нито за порцеланов заек, нито за мишле, спасяващо принцеса, но въпреки това е чудесна. Той не чува брат Максуел.

Брат Максуел се дръпва от прозореца и осъзнава, че и двете му бухалки са до стола му. Отново прошепва името на Салваторе, вероятно не по-силно отпреди.

Моделите от кости непрекъснато се променят, но не възбудено, а някак мързеливо, създавайки впечатлението, че съществото се намира в състояние, подобно на сън.

Движенията като на забавен каданс окуражават брат Максуел да се върне до стола за бухалките.

Тъкмо се е навел и е уловил оръжието, когато чува как едно от стъклата над главата му се пропуква. Той скача и крясва:

— Салваторе!

Макар и образувано от кубчета, пухчето беше топчестото и пухкаво като името си. Огромните му уши клепнаха и то ги отметна назад с лапа. Такъв любимец би подхождал на момчето от опаковките на брашното „Пилсбъри“.

Брат Джон заговори с прехласнато лице:

— Цял живот съм бил обсебен от реда. Исках да го открия в хаоса. Да го наложа на хаоса. И ето го този сладък мъник — роден от хаоса на мисълта, от пустотата, от нищото.

Изправеният на крака Романович не сваляше гарда:

— Несъмнено не сте го показали на абата.

— Все още не — отговори брат Джон. — Всъщност вие първи го видяхте… доказателството за съществуването на Бог.

— Абатът знае ли, че изследванията ви са водели… натам?

Брат Джон поклати глава:

Той разбира намеренията ми да докажа, че в дъното на материалната реалност, под последния слой на онова, което привидно е хаос, се крият подредени мисловни вълни, идентични с Божието съзнание. Но никога не съм му казвал, че ще създам живото доказателство.

— Никога не сте му го казвали! — Гласът на Романович стенеше и се огъваше под товара на изумлението му.

— Исках да го изненадам. — Брат Джон се усмихна на творението си, което се клатушкаше наляво- надясно.