— Да го изненадате? — Изумлението даде път на неверието. — Да го изненадате?

— Да. С доказателства за господ.

Романович едва сдържаше презрението си:

— Това не е доказателство за Господ. Това е богохулство — заяви той, по-директен от мен в така създалата се ситуация.

На пръв поглед кикотещото се, щапукащо, синеоко пухче не приличаше на върховно оскърбление на Господ. Първоначалната ми реакция беше: топчесто, пухкаво, възхитително.

Обаче когато седнах на ръба на стола и се приведох, за да го разгледам по-добре, бях пронизан от остра тръпка, сякаш ледена висулка се бе забила в окото ми.

Нямах визуален контакт с огромните очи на пухчето, на които им липсваше любопитство, присъщо на истинските кученца или котенца. Те бяха празни; в тях имаше пустота.

Музикалното гукане и кикотът очароваха като записания глас на играчка — докато не си напомних, че това не е играчка, а живо същество. Тогава възклицанията му взеха да ми напомнят на кошмарни бълнувания.

Станах от стола и се дръпнах една-две крачки назад от мрачното чудо на брат Джон.

— Доктор Хайнеман — твърдо отсече Романович, — вие сам не се познавате. Не знаете какво сте сътворили.

Брат Джон изглеждаше смутен от враждебността на руснака.

— Виждам, че имате различна представа, но…

— Преди двайсет и пет години сте отхвърлили малформирания си и осакатен син, обезнаследили сте го и сте го изоставили.

Потресен от факта, е това му прегрешение е известно на руснака, брат Джон очевидно искаше да потъне вдън земя от срам, но все пак опита да се защити:

— Вече не съм онзи човек.

— Ще приема, че сте се изпълнили с угризения и дори сте се покаяли, а щедростта ви, когато сте приели монашеството, е била изумителна. Поправили сте се, може би дори сте по-добър, но не сте различен. Как сте успели да се самоубедите в противното, при положение че толкова добре познавате теологията на вярата си? Всичките дела на един човек го придружават по пътя му от началото до края. Изкуплението дарява прошка, но не заличава миналото. Някогашният Джон Хайнеман още живее във вас, потиснат от човека, който с усилие на волята сте станали.

— Брат Джон, гледали ли сте Фредерик Марч в „Доктор Джекил и мистър Хайд“? — попитах аз. — Ако се измъкнем от цялата тази каша живи, може би не е зле да го гледаме заедно.

Да кажа, че атмосферата в Клетката не беше здравословна, е като да кажа, че не е желателно да си устройвате пикник в кратера на заспал вулкан, когато земята под краката ви се тресе.

Чувствата на брат Джон бяха наранени, когато чудодейното му творение не беше посрещнато с очаквания ентусиазъм. В разочарованието му се усещаше накърнена гордост, едва прикрито негодувание, докачливостта на раздразнително дете.

Сладкото бездушно пухче седеше на пода и си играеше с краката си, издавайки всичките звуци на същество, което се забавлява страхотно на собствената си компания; перчейки се пред нас, сякаш всеки момент щяхме да заахкаме колко е хубаво. С всяка изминала секунда обаче кикотът му ни забавляваше все по-малко.

Зверилищата от кости, фантомът от кулата и сега това демонично бебе бяха показали безмерна суетност, нечувана и невиждана при истинските свръхестествени реалности. Те съществуваха извън вертикала на свещената йерархия на духовете и земните същества. Тази суетност отразяваше суетността на неуравновесения им създател.

Сетих се за страхотията на Томи ходещия по облаци и осъзнах още една разлика между истински свръхестественото и изкривените неща, на които се бяхме нагледали през последните дванайсет часа: фундаменталния органичен характер на свръхестественото, което не е изненадващо предвид факта, че истинските духове някога са били жива плът.

Зверовете от кости приличаха на машини. След като скочи от камбанарията, Смъртта се разпадна на геометрични фрагменти; разлетя се на чаркове като гръмнала машина. Еквивалентът на пухчето не беше кученце или котенце, а механична играчка.

Романович стоеше с ръце в джобовете на палтото си, сякаш всеки момент щеше да извади петдесеткалибровия Пустинен орел и да направи пухчето на кайма.

— Доктор Хайнеман — каза той, — това, което сте създали, не е живот. След смъртта си то не се разлага, а се саморазрушава чрез процес, който е подобен на делението, но при който не се отделя топлина и не остава нищо. Това, което сте създали, е антиживот.

— Просто не разбирате величието на постижението ми — възмути се брат Джон. Светлината и оживлението напуснаха лицето му и то посърна като фасадата на курортен хотел със заковани прозорци през мъртвия сезон.

— Докторе — продължи Романович, — уверен съм, че сте построили училището като изкупление за злото, което сте сторили на сина си. Също така съм уверен, че сте уредили преместването на Джейкъб тук като знак на покаяние.

Брат Джон се втренчи в него и продължи да се укрепва зад заковани прозорци и спуснати щори.

— Но някогашният Джон Хайнеман все още живее във вас и действа според собствените си подбуди.

Обвинението изтръгна брат Джон от пашкула му:

— Какво намеквате?

— Как може да разкарате това нещо? — попита руснакът и посочи с пръст пухчето.

— Чрез мисъл. Способен съм да прекратя битието му със същата лекота, с която го създадох.

— В името Господне, какво чакате тогава!

Брат Джон стисна зъби и очите му се присвиха. За един момент той съвсем не изглеждаше склонен да удовлетвори молбата на руснака.

Романович излъчваше не само авторитета на висш военен, но и морална сила. Той измъкна едната си ръка от палтото и с жест го подкани да побърза.

Брат Джон затвори очи, набърчи чело и прекрати битието на пухчето чрез мисъл. Слава богу, кикотенето престана. После съществото се разпадна на тракащи, потръпващи кубчета. И изчезна.

Когато монахът-учен отвори очи, Романович го гледаше внимателно:

— Вие самият отбелязахте, че цял живот сте били обсебен от реда.

— Всеки трезвомислещ човек избира реда пред анархията, реда пред хаоса — отвърна брат Джон.

— Съгласен съм, доктор Хайнеман. Но когато сте били млад, редът толкова ви е обсебил, че сте презирали всяка форма на безредието, възприемали сте я като лична обида. Хаосът ви е изпълвал с погнуса, ненавиждали сте го. Липсвала ви е търпимост към всеки, който според вас е засилвал безредието в обществото. По ирония на съдбата сте развили нещо, да го наречем интелектуален, а не емоционален обсесивно-компулсивен комплекс за безредие.

— Говорили сте със завистници — изсмя се брат Джон.

— Когато синът ви се е родил, вие сте възприели деформациите му като биологично безредие, толкова по-непоносимо, защото е излязло от слабините ви. Обезнаследи сте го. Желаели сте смъртта му.

— Никога не съм желаел смъртта му. Та това е възмутително!

Тук се намесих, макар че донякъде се чувствах като предател:

— Сър, Джейкъб си спомни как сте го посетили в болницата и сте казали на майка му да остави инфекцията да си свърши работата.

Кръглото лице се изду като балон, завързан на връв. Не можех да преценя дали кима за потвърждение, или отрича с глава. А може би и двете? Той не можеше да говори.

Романович изостави обвинителния тон и заговори тихо, но настойчиво: