— О!

— Все още не сме вникнали достатъчно в квантовата структура на реалността, за да постигаме такива чудеса.

— Повечето от нас не знаят как да настроят едно просто видео на запис, което вероятно значи, че има дълъг път да извървим от тук до онази галактика.

Той свърши с глазурата на втория кейк.

— Квантовата теория ни дава основания да вярваме, че на дълбоко структурно ниво всяка точка от вселената по някакъв невъобразим начин е една и съща точка. Устата ти е изцапана с майонеза.

Обърсах майонезата с пръст и го облизах.

— Благодаря ви, сър.

— Взаимосвързаността на всичко във вселената е толкова съвършена, че ако огромно ято птици се сблъска с щъркели от някое испанско мочурище, въздухът така ще се раздвижи от крилата им, че това ще доведе до промени във времето в Лос Анджелис. И да, господин Томас, в Индианаполис също.

— Все още не мога да разбера какво общо има това с кейка — въздъхнах аз.

— Нито пък аз — отвърна Романович, — защото има нещо общо с нас, а не с кейка.

Последното му изказване ме озадачи. Когато срещнах абсолютно непроницаемия му поглед, се почувствах различен на субатомно ниво. Разтревожих се, че може би още съм изцапан с майонеза или може би с горчица, но след като прокарах пръст по устата си, не открих нищо.

— Ами — изпелтечих — отново се чудя.

— Бог ли ви доведе тук, господин Томас?

— Не ме е спирал. — Свих рамене.

— Вярвам, че Бог ме доведе тук — заяви Романович. — Вълнува ме дълбоко дали Господ и теб е довел тук.

— Мога да гарантирам, че не ме е довел Сатаната — уверих го. — Докара ме един стар приятел, който няма рога или копита.

Станах от табуретката, пресегнах се над кейковете и вдигнах книгата, която беше взел от библиотеката.

— Това не е за отровите и известните отровители — възмутих се аз.

Истинското заглавие на книгата не ме успокои: „Острието на убиеца: Ролята на кинжалите, камите и стилетите в смъртта на князе и духовници“.

— Имам всестранни интереси в полето на историята — заяви той.

Цветът на подвързията беше като този на книгата, която държеше в библиотеката. Не се съмнявах, че това е същият том.

— Искаш ли едно парче?

Оставих книгата и поклатих глава.

— Може би по-късно.

— По-късно може и да не остане. Всички обожават бадемовия ми кейк с портокали.

— Имам алергия към бадемите — казах аз и си напомних да се отчета пред сестра Анджела за тази опашата лъжа, с цел да й докажа, че мога да бъда изпечен лъжец, пък тя каквото ще да си мисли.

Отнесох чашата и чинията си в умивалника и започнах да ги изплаквам.

— Аз ще ги измия, Оди. — Сестра Реджина Мари се появи като повикана с вълшебна лампа от „Хиляда и една нощи“.

— Виждам, че господин Романович е изпекъл достатъчно кейкове за обедния десерт — подметнах аз, докато тя атакуваше чинията с гъбата.

— За вечерния — поправи ме тя. — Толкова апетитно миришат, чак упадъчно.

— Руснакът не ми прилича на човек, който се занимава със сладкиши в свободното си време.

— Може би не ти прилича — съгласи се тя, — но обича да се занимава със сладкарство. Невероятно му се удава.

— Значи сте яли десертите му и преди?

— Многократно, както и ти.

— О, не съм убеден.

— Кейкът с лимонов сироп и кокосовата глазура миналата седмица. Шедьовър на господин Романович. А по-миналата седмица — кейкът от овесени ядки с бадеми и шамфъстък.

— О!

— Не може да не си спомняш и банановия кейк с глазура от сока на зелени лимони.

— О, да — кимнах. — Помня. Беше много вкусен.

Внезапно старото абатство се разтресе от мощен камбанен звън, сякаш Родион Романович беше поръчал цялата тази медногласна дандания, за да се подиграе на лековерието ми.

В новото абатство камбаните биеха за много и различни служби, но тук рядко и никога в този час.

Сестра Реджина мари се намръщи и първо погледна към тавана, а после към църквата и камбанарията.

— Ох, миличък. Мислиш ли, че това е пак брат Константин?

Брат Константин беше мъртвият монах, мерзкият самоубиец, който се е запънал в този свят като магаре на мост.

— Извинете ме, сестро — сбогувах се аз и припряно излязох от кухнята, бъркайки в джоба си за универсалния ключ.

След вдигането на новия манастир черквата на старото абатство не била затворена.

Два пъти дневно от хълма слизал свещеник, за да отслужи Светата литургия; половината сестри посещавали първата служба, другата половина — втората.

Покойният брат Константин шумно се подвизаваше в новото абатство и новата църква, въпреки че беше направил и две запомнящи се появявания без камбанни ефекти в училището. Беше се обесил на новата камбанария и неспокойният му дух вдигаше шум до небесата на същото това място.

Вслушах се в собственото си предупреждение към сестра Анджела и не излязох във виелицата, а минах по коридора на първия етаж до старото кило на послушниците и влязох в сакристията през задния вход.

Ако преди камбаните ми се струваха оглушителни, сега ми се сториха още по-оглушителни. Дъгообразните сводове отекваха не с веселото биене на камбани, не с коледни звуци на прослава, не с радостен сватбен звън. Това беше сърдитото буйство на бронзови езици, гневно дрънчене, адски тътен.

Минах покрай олтара и местата на хористите на мрачната светлина, която проникваше през цветните стъкла. Влязох през портата на светилището и избързах, плъзвайки се леко, защото бях по чорапи, по централната пътека на нефа8.

Бързината ми не означаваше, че очакваме с радостно нетърпение поредната среща с духа на брат Константин. Стълкновенията ми с него са приятни колкото трън в петата.

Тъй като изнасяше шумния си концерт тук, а не в църквата, където се беше самоубил, не беше изключено появата му да е свързана по някакъв начин със заплахата, надвиснала над децата от „Свети Вартоломей“. Досега практически нищо не бях научил за предстоящата беда и се надявах, че брат Константин може да ми даде един-два отговора.

Натиснах електрическия ключ в нартика и се озовах пред вратата на камбанарията, която монасите държаха заключена от страх, че някое от физически по-здравите деца може да се изплъзне от надзор и да стигне чак до тук. Изкачеше ли се догоре, можеше да падне от върха на кулата или да се плъзне по стълбите.

Когато превъртях ключа, внимателно си напомних, че съм по-защитен от едно дете. Нямах нищо против да умра — и да се събера със Сторми, било то в рая или във великото незнайно приключение, което тя нарича „служене“ — но не и преди заплахата за децата да е определена и неутрализирана.

Ако не успеех и този път, ако някои бъдеха пощадени, а други — не, както при огнестрелния купон в търговския център, вече нямаше как да се скрия в планински манастир в търсене на самота и