едно чудо на чудесата, притисна го здраво с една ръка, оправи стърчащите краища, постави го в чиния, добави туршия и ми го поднесе за времето, което ми трябваше, за да се измия на чешмата.

Тук-там из кухнята до барплотовете има табуретки, на които можеш да изпиеш чаша кафе или да похапнеш, без да се пречкаш на готвачките. Отправих се към едно такова място — и се натъкнах на Родион Романович.

Руският мечок се трудеше над един дълъг плот, на който бяха наредени десет продълговати форми с кейкове. Той ги покриваше с глазура; близо до него на гранитния плот лежеше томчето за отровите и прочутите отровители в историята. Забелязах разделител, пъхнат към петдесетата страница.

Когато ме видя, той се намръщи и посочи една табуретка до себе си.

Понеже съм симпатяга и мразя да обиждам когото и да е, трудно ми е да отклоня покана, дори когато може би идва от руснак със смъртоносни намерения, който проявява нездраво любопитство относно причините, довели ме в абатството.

— Как върви духовното пречистване? — попита ме Романович.

— Бавно, но сигурно.

— По какво ще стреляте, господин Томас, след като нямаме кактуси тук, в Сиера?

— Не всички готвачи на аламинути размишляват на фона на полеви огън, сър. — Отхапах от сандвича си. Превъзходно. — Някои предпочитат ласката на сопата.

— Аз лично намирам, че печенето успокоява ума и благоприятства духовния размисъл. — Вниманието му си оставаше приковано към разпределянето на глазурата върху първия от десетте кейка-.

— Значи сте приготвили не само глазурата, но и кейковете.

— Правилно. Най-добрата ми рецепта… бадемов кейк с портокали и глазура от натурален шоколад.

— Звучи вкусно. Колко души сте убили с него към днешна дата?

— Отдавна им загубих бройката, господин Томас. Но всички умряха щастливи.

Сестра Реджина Мари ми донесе чаша кока-кола и аз й благодарих, при което тя обясни, че е добавила в напитката две капки ванилова есенция, защото знаела, че я предпочитам така.

— Навсякъде ви харесват — отбеляза Романович, когато сестрата си отиде.

— Не, сър, не и наистина. Те са монахини. Тяхно задължение е да бъдат любезни с всички.

В челото на Романович изглежда беше имплантиран хидравличен механизъм, който притискаше веждите му надолу, съвсем ниско над хлътналите му очи, при най-малкото понижаване на настроението.

— Обикновено съм подозрителен към хората, които навсякъде са харесвани.

— Освен че сте опасен — казах аз, — сте изненадващо сериозен за хузи.

— Руснак съм по рождение. Такива сме понякога руснаците.

— Все забравям за руския ви произход. Дотолкова сте загубили акцента си, че може да сте и ямайски марон.

— Сигурно ще се изненадате да научите, че никога не са ме вземали за такъв.

Той свърши с първия кейк, плъзна о настрана и придърпа втората форма пред себе си.

— Нали знаете какво е хузи? — попитах между другото.

— Хузи е всеки коренен жител на Индиана, както и всички, които пребивават постоянно на територията на този щат.

Той не каза нищо. Просто замръзна.

— След като сте потомствен руснак и понастоящем пребивавате постоянно на територията на Индиана, значи в момента сте хузи.

— Аз съм експатриран хузи, господин Томас. Когато след време се завърна в Индианаполис, отново ще бъда пълнокръвен хузи.

— Веднъж хузи, цял живот хузи.

— Да, така е.

Туршията беше страхотна. Чудно ми беше дали Романович не беше капнал нещо смъртоносно в буркана със саламурата. И да беше, все тая. Отново отхапах от сандвича.

— Индианаполис — вметнах аз — има доста добре развита система от библиотеки и читалища.

— Да, вярно.

— А също и осем университета със собствени библиотеки.

— По чорапи сте, господин Томас — изрече той, без да вдига поглед от кейка.

— За да издебвам по-добре хората. Сигурно библиотекарите в Индианаполис не страдат от липса на заетост с толкова много библиотеки.

— Конкуренцията за услугите ни е буквално жестока. Ако носите гумени ботуши с цип и влизате през задния вход, ще създавате по-малко главоболия на сестрите.

— Почувствах същинско унижение заради кашата, която забърках, сър. Боя се, че ми липсва предвидливост да си донеса гумени ботуши с цип.

— Колко нестандартно. Правите ми впечатление на младеж, който обикновено е подготвен за всичко.

— Не и в действителност, сър. Най-често се оправям както дойде. Та значи в коя от толкова многото индианаполски библиотеки работехте?

— В Щатската библиотека на Индиана срещу Капитола, на Четирийсет и първо северносенатско Авеню, където се съхраняват над трийсет и четири хиляди тома за Индиана или от местни писатели. Библиотеката и читалнята по генеалогия са отворени от понеделник до петък, работно време от осем до шестнайсет и трийсет, осем и трийсет до шестнайсет в съботите. Затворено е в неделя, както и в националните празници. Обиколките са с предварително записване.

— Точно така, сър.

— Разбира се.

— Третата събота на май — подхвърлих аз, — панаира в щатската палата на окръг Шелби. Струва ми се, че това е най-вълнуващото време през годината в Индианаполис. Не сте ли съгласен, сър?

— Не, не съм съгласен. През третата събота на май в окръг Шелби се провежда фестивалът „Дюлсимерите на Синята река“. Ако ви се струва, че концертите и ателиетата на местните и чуждите цимбалисти са вълнуващи, значи сте още по-нестандартен младеж, отколкото си мислех.

Млъкнах колкото да си довърша сандвича. Тъкмо си облизвах пръстите, когато Родион Романович каза:

— Нали знаете какво е дюлсимер, господин Томас?

— Дюлсимерът е старинен музикален инструмент от рода на псалтира, френският предшественик на цимбала, който в сегашния си вид е струнен музикален инструмент от дървен резонатор в правоъгълна или трапецовидна форма, с опънати тройни или четворни струни, върху които се удря с дървени палки или чукчета.

Въпреки навъсеното си изражение Романович сякаш се забавляваше.

— Обзалагам се, че дефиницията е взета дословно от речника.

Не отговорих нищо и си дооблизвах пръстите.

— Господин Томас, знаете ли, че при експерименти със субатомните частици се оказва, че поведението им зависи от отношението на наблюдателя?

— Да. Всеки го знае.

— Всеки казвате? — Той свъси рунтавите си вежди. — Виж ти, значи знаете какво означава това.

— Поне на субатомно ниво ние можем да моделираме реалността.

Романович ме изгледа така, че ми се дощя да увековеча погледа му на снимка.

— Но какво общо има това с кейка ви? — не издържах аз.

— Квантовата теория, господин Томас, твърди, че между всички точки на вселената има пряка връзка, без значение от разстоянието помежду им. По някакъв мистериозен начин която и да е точка от една планета в далечна галактика е толкова близо до мен, колкото сте и вие в момента.

— Не се засягайте, но аз наистина не се чувствам толкова близък с вас, сър.

— Което означава, че е възможно информацията, обектите или дори хората да се придвижват незабавно от тук до Ню Йорк, или дори от тук до онази далечна планета.

— А от тук до Индианаполис?

— Също.