— Какво се е случило с милия брат Тимотей?

— Нищо добро. Толкова знам. Нищо добро.

— В едно можем да сме сигурни — не е отпрашил към Рино за малко от двете Р-та. Трябва да разгледаме изчезването му във връзка с онова, което коментирахме снощи. Събитието, от което бодасите са дошли да се захранят.

— Да, мадам, каквото и да е то. Току-що видях седем от тях в детския кът.

— Седем. — Миловидните й черти на любима баба застинаха в маска на желязна решителност. — Кризата предстои ли?

— Не и със седем бодака. Видя ли трийсет-четирийсет, ще знам, че сме на ръба. Все още има време, но часовникът тиктака.

— Разговарях с брат Бернар за снощната ни дискусия. Чудим се дали не е по-безопасно да преместим децата, щом като брат Тимотей е изчезнал.

— Къде? Къде да ги преместите?

— Бихме могли да ги заведем в града.

— Осемнайсет километра в това време?

— В гаража държим два грамадни джипа, модел с висока проходимост. Всеки джип е снабден със снегорин, рампа за инвалидните колички и вериги на гумите. Можем сами да си проправим път.

Местенето на децата не беше добра идея, но определено ми се щеше да видя как монахините в чудовищните машини си проправят път през страховитата фъртуна.

— С всеки ван можем да превозим между осем и десет деца наведнъж — продължи тя. — Може да са нужни четири рейса, за да преместим всичките деца и половината сестри, но ако започнем незабавно, ще свършим няколко часа преди свечеряване.

Сестра Анджела е човек на действието. Обича да се размърдва в буквален и преносен смисъл, непрекъснато започва и довършва проекти, постига цели.

Борбеният й дух изисква умиление. В този момент тя приличаше на онази незнайна жена, баба на Джордж Патън, от която той е наследил гените, направили го велик генерал.

Беше ми жал, че трябва да изпусна въздуха на плановете й, след като тя така хубаво ги беше напомпала.

— Сестро, не знаем със сигурност, че когато бедата настане, ще настане в училището.

— Но нали се започна. — Сестра Анджела изглеждаше объркана. — С брат Тимотей, Господ да дари покой на душата му.

— Мислим, че е започнало с брат Тим, но нямаме труп.

Тя потрепери при думата труп.

— Не сме намерили тялото му — поправих се аз — и не знаем какво точно е станало. Знаем само, че бодасите са привлечени от децата.

— А децата са тук.

— Ами я си представете, че ги преместите в града, да кажем в болница, в училище или църква, и бодасите се покажат там, защото там е предречено да удари злото, а не тук в „Свети Вартоломей“.

Също като хипотетичната баба на Патън, и сестра Анджела беше брилянтен тактически и стратегически анализатор.

— Значи ще се поставим в услуга на силите на мрака, мислейки си, че им се противопоставяме.

— Да, мадам. Възможно е.

Тя се вгледа толкова настоятелно в мен, че си въобразих как усещам миртовата синева да ровичка в съдържанието на мозъка ми, сякаш той беше обикновено чекмедже между ушите ми.

— Толкова ми е мъчно за теб, Оди — промърмори тя.

Смих рамене.

— Когато стане напечено, нещата ми се изясняват.

— Но едва в последния момент, само тогава?

— Да, мадам. Само тогава.

— Значи в решителния момент, когато е напечено, неизбежно се гмурваш в хаоса.

— Е, мадам, поне не мога да се оплача от скука.

Сестра Анджела докосна с дясната си ръка кръста, който висеше на гърдите й. Погледът й пробяга по плакатите на стените. За момент се поколебах.

— Ще поседя с децата, за да видя няма ли да усетя по-добре каквото се задава. Ако това ви устройва.

— Да. Разбира се.

Надигнах се от стола:

— Сестро Анджела, има нещо, което бих искал да направите, но много ви моля — не ме питайте защо.

— Какво?

— Залостете всички врати, затворете всички прозорци. И наредете на сестрите да не излизат навън.

Предпочитах да не й разказвам за създанието, което видях във виелицата. Едно, че онзи ден в кабинета й нямах думите, с които да опиша привидението, друго, че когато нервите ми са опънати, това пречи на ясната мисъл, а сестра Анджела трябваше да е готова за опасността, без да е изправена на нокти.

И най-важното, не исках тя да се притеснява, че се е съюзила с някого, който е не просто готвач на аламинути с шесто чувство, а напълно превъртял готвач на аламинути с шесто чувство.

— Добре — каза тя. — Ще затворим здраво, пък и без друго няма причина да излизаме в бурята.

— Бихте ли помолили брат Бернар да направи същото? През оставащите часове от Божествената служба братята не бива да излизат, за да влязат в църквата през голямата галерия. Кажете им да използват вътрешната врата.

При такова сериозно положение сестра Анджела беше лишена от най-ефикасния си инструмент за разпит: онази прекрасна усмивка, отправена търпеливо към теб в плашещата тишина.

Фъртуната привлече вниманието й. Прокобни като пепел от разтурено огнище, снежните облаци мрачно се трупаха над прозорците. Тя отново ме погледна.

— Кой е там, Оди?

— Още не знам — отвърнах, което беше вярно, доколкото не можех да назова онова, което видях. — Но ни мисли злото.

Представих си, че съм куче с нашийник, и се оставих на интуицията да ме води за каишката. С криволичене и заобикаляне минах през стаите и коридорите на приземния етаж, за да стигна до едно стълбище до втория етаж, където коледните украси не ми вдъхнаха празнично настроение.

Когато спрях пред отворената врата на стая трийсет и две, усъмних се, че съм се заблудил. В края на краищата не се бях отдал на интуицията си, а ме е водело подсъзнателното желание да повторя преживяването от изминалата нощ, когато Сторми сякаш ми беше проговорила чрез спящата Анамари посредством нямата Джъстин.

Тогава, колкото и да не исках, отблъснах контакта. Постъпих правилно.

Сторми е моето минало и ще бъде моето бъдеще докато земният ми живот приключи, когато времето свърши и вечността започне. От мен се изискват търпение и постоянство. Единственият път назад е пътят напред.

Казах си, че трябва да се обърна, да продължа нататък по втория етаж. Вместо това пресякох прага и се озовах в стаята.

Давено от баща си на четири годинки, зарязано като мъртво, но все още живо осем години по-късно, момичето със сияйна хубост седеше в леглото, подпряно на възглавниците. Очите му бяха затворени.

Ръцете му лежаха в скута с обърнати нагоре длани, сякаш се готвеше да получи подарък.

Макар и заглушени, гласовете на вятъра бяха цял легион: пеещи, ръмжащи, съскащи в единствения