— Че какво му е лошото на едно хубаво течение! — засмя се тя сърдечно. — Топло или студено, то е само въздухът, който циркулира и който е толкова полезно да дишаме!
Оставих я да попива локвичката киша.
Ако нещо страховито нахлуеше през пукнатото стъкло, сестра Клеър Мари, която размахваше парцала като овчарска гега, вероятно имаше необходимия хъс да му разкаже играта.
Седемнайсета глава
На път към кабинета на игуменката подминах големия детски кът, където десетина сестри надзираваха играещите деца.
Някои деца страдат от сериозни физически увреждания, съчетани с лека умствена изостаналост. Те обичат игри на табла, карти, кукли, войници. Помагат при приготвянето на глазурата за миникексчетата и сами ги украсяват, забавляват се в часовете по труд и творчество. Обичат да слушат приказки, искат да се научат да четат и повечето от тях здраво са се заели с буквара.
Други деца пък страдат било от леки, било от сериозни физически увреждания, но съчетани с по-тежка умствена изостаналост в сравнение с първата група. Някои от тях, като Джъстин от стая трийсет и две, сякаш не са на този свят, въпреки че повечето имат вътрешен живот, който се проявява, когато най-малко го очакваш.
Останалите — тези, които нито са отнесени като Джъстин, нито са активни като децата от първата група — обичат да оформят фигурки от глина, да майсторят бижута от мъниста, да си играят с препарирани животни и да изпълняват дребните поръчки на сестрите. Те също са подвластни на магията на приказките, макар че се налага сестрите да им ги разказват по-простичко.
Това, което всички тези деца обичат независимо от ограниченията си, е да получават внимание. Докосване, прегръдка, целувка по бузата; те грейват при всеки знак, че ги цените, зачитате, вярвате в тях.
По-късно през деня в една от двете рехабилитационни зали някои ще минат физиотерапия, за да заякнат и да подобрят координацията на движенията си. Тези, които имат проблеми с общуването, ги чака речева терапия. За някои рехабилитацията се изразява в усвояването на елементарни познания: как да се обличат, да познават часовника, да боравят с пари, да се хранят самостоятелно.
За някои „Свети Вартоломей“ ще е само преходна спирка: за тях ще се намери приемно семейство или куче-водач, ще ги приемат със стипендия в някой университет, когато пораснат. Но тъй като много от децата тук са с много сериозни увреждания, светът никога няма да ги приеме с разтворени обятия и това място ще бъде техен дом за цял живот.
Много малко от питомците са младежи. Съдбата е нанесла ужасни удари на тези деца. Много от тях са пострадали още в майчината утроба, а други са станали жертва на насилие, преди да навършат три годинки. Те са крехки. Двайсет години за тях са цяла вечност.
Може би си мислите, че като ги гледам как се борят с различни видове рехабилитация, сърцето ми се мъчи, особено щом повечето са обречени да умрат деца. Но тук няма тъга. Дребните им победи са вълнуващи колкото победата на олимпийското бягане по маратон. Те преживяват моменти на непомрачавана от нищо радост, познали са чудото на надеждата. Духът им не е пречупен. В месеците, прекарани сред тях, нито едно дете не съм чул да се оплаче.
С напредъка на медицината в институции като Свети Вартоломей постъпват все по-малко деца с церебрална парализа, токсоплазмоза, наследствени хромозомни дефекти. Леглата им са заети от потомците на жени, предпочели да не прекъсват кокаина, екстазито или халюциногените за девет дълги отегчителни месеца. Други деца са дошли тук с увредени мозъци в резултат на побой, нанесен им от пияните им бащи или от надрусаните приятели на майките им.
В ада сигурно кипят усилени дейности за посрещане на жилищната нужда.
Някои ще ме обвинят в мнителност. Мерси. Карате ме да се гордея. Като сте съсипали един детски живот, сърбайте си попарата.
Има доктори, които смятат, че такива деца трябва да бъдат убивани при раждането със смъртоносна инжекция. Има и такива, които ще ги оставят да умрат по-късно, като откажат да лекуват инфекциите им, позволявайки на простите болести да се превърнат в катастрофални.
Жилищната нужда расте.
Може би липсата ми на съчувствие към тези детеубийци — а и наличието на други мои недостатъци — означава, че няма да видя Сторми от Другата страна, че ще ме обгърнат пламъците не на пречистващия, а на поглъщащия огън. Но поне ако свърша в онази пулсираща тъмнина, където липсата на кабелна телевизия е най-малкото неудобство, ще ми остане удоволствието да ви намеря, ако сте от онези, които са пребивали дечица. Много добре знам какво да правя с вас и ще го правя цяла вечност.
В онази снежна утрин, когато може адът беше от нас на една ръка разстояние, децата се смееха, говореха и се забавляваха на щуротиите си.
Едно десетгодишно момченце на име Уолтър седеше на пианото в ъгъла. То беше продукт на черепно- мозъчна травма, надрусан приятел, истеризирала майка-наркоманка и Бог знае какво още. Уолтър не може да говори и рядко установяваше визуален контакт. Не можеше да се научи да се облича сам. Чуеше ли някаква мелодия само веднъж, можеше да я изсвири до последната нота със страст. Въпреки всичко талантът му беше оцелял.
Той свиреше нежно и красиво, понесен от вълните на музиката. Мисля, че пиесата беше от Моцарт. Класическата музика не му е силата.
Докато Уолтър музицираше, докато децата играеха и се смееха, бодасите пъплеха из помещение. Снощи бяха три — днес седем.
Осемнайсета глава
Сестра Анджела, игуменката, управляваше метоха и училището от малък кабинет, врата до врата с лечебницата. Бюрото, двата стола за посетители и картотеката бяха семпли, но предразполагащи.
Зад бюрото висеше разпятие, а на останалите три стени бяха закачени три плаката с образите на Джордж Вашингтон, Харпър Ли, авторката на
Сестра Анджела се възхищава на тези хора по много причини, но най-вече на едно качество, което е общо за всички тях. Тя не желае да го назове. Иска й се да се помъчите над главоблъсканицата и сами да намерите отговора.
Застанах на прага и се прокашлях.
— Извинявам се за краката си, мадам.
Тя вдигна поглед от папката, която преглеждаше.
— Ако имат ухание на стари чорапи, то не е чак толкова силно, че да подуша идването ти.
— Не, мадам. Съжалявам, че съм по чорапи. Сестра Клеър Мари ми взе ботушите.
— Сигурна съм, че ще ти ги върне, Оди. Засега сестра Клеър Мари не е проявявала склонност да краде ботуши. Заповядай, седни.
Наместих се на един от столовете пред бюрото и посочих плакатите:
— Всички те са южняци.
— Южняците имат много прекрасни качества, сред които чар и вежливост, но точно тези лица ме вдъхновяват с нещо друго.
— Слава — предположих.
— Сега умишлено се правиш на тъп.
— Не, мадам, неумишлено.
— Ако се възхищавах на славата у тези личности, много по-лесно щях да си намеря плакати на Ал Капоне, Барт Симпсън и Тупак Шакур.
— Е, това вече ще е нещо.
Сестра Анджела се наведе към мен и понижи глас: