изскочи от страх.

Протяжния вой не се надигна във виелицата. Само вятърът сърдито фучеше и свиреше през ключалката на вратата.

Дори за човек, привикнал със свръхестественото, подобно неправдоподобно събитие би предизвикало в равна мярка учудване и съмнение. Страхът, от който се свивате при мисълта за други такива преживявания, е уравновесяван от непреодолим импулс да видите още, за да разберете.

Нещо ме заставяше да отключа вратата и да я отворя. Потуших този подтик, не повдигнах крак, не помръднах ръка, просто си стоях с ръце, увити около тялото, и дишах треперливо, докато не пристигна сестра Клеър Мари, която учтиво, но твърдо настоя да събуя скиорските си ботуши.

Докато зяпах в прозореца и се опитвах да разбера какво бях видял, поздравявайки се за факта, че бельото ми все още е чисто, бях пропуснал да забележа, че сестра Клеър Мари е влязла във фоайето. Тя дойде отзад и ме заобиколи в кръг, заставайки между мен и прозореца, бледа и мълчалива като луна, кръжаща в орбита.

С одеждите си, нежно розовото си лице, топчест нос и обратна захапка, на нея й трябваха две дълги пухкави уши, за да прилича на заек и да отиде на маскен бал.

— Чедо — рече ми тя, — гледаш, сякаш си видяло призрак.

— Да, сестро.

— Добре ли си?

— Не, сестро.

Тя присви нос, сякаш беше надушила миризма — знак за тревога — и отново ме заговори:

— Чедо?

Не знам защо все ме нарича „чедо“. Никога не съм я чул да се обръща към друг човек по този начин, дори и към децата в училището.

Тъй като сестра Клеър Мари е сладък и нежен човек, не исках да я безпокоя, особено като се имат предвид две неща: че поне за момента заплахата беше отминала и че тя в качеството си на монахиня не носеше ръчните гранати, от които имах нужда, за да изляза отново навън.

— От снега е — успокоих я аз.

— Снега?

— Вятърът, студът и снегът. Аз съм момче, израснало в пустинята, мадам. Не съм свикнал с такова време. Навън е отвратително.

— Времето не е отвратително — увери ме тя с усмивка. — Навън е славно. Светът е красив и славен. Човешкият род може да бъде отвратителен и да се отвърне от доброто. Но времето е дар божи.

— Добре — отвърнах.

Усещайки, че не е била убедителна, тя продължи:

— Снегът облича земята в чиста премяна, гръмотевиците и светкавиците са призрачна музика, вятърът издухва застоялото, дори наводненията оставят след себе си всичко в зеленина. За студеното си има горещо. За сухото — мокро. За вятъра — затишие. За нощта — ден. Смисълът на времето е в този кръговрат, макар че на теб може да ти се струва другояче. Прегърни времето, чедо, и сърцето ти ще се отвори за природното равновесие.

На двайсет и една години съм, знам какво е да имаш безразличен баща и враждебна майка, острият нож на загубата е клъцнал част от сърцето ми, убивал съм при самозащита и за да спася живота на невинни хора, и в Пико Мундо съм оставил всичките си приятели, които горещо обичам. Вярвам, че съм изписана от миналото страница, която всеки може да прочете. Въпреки това сестра Клеър мари намира за уместно да ме нарича — само и единствено мен — чедо. Понякога се надявам, но по-често подозирам, че тя е толкова наивна, колкото е сладка, и че въобще не ме познава.

— Прегърни времето — повтори тя, — но, моля те, не каляй пода.

Този упрек изглеждаше по-подходящ за Бу, отколкото за мен, но тогава осъзнах, че по ботушите ми е полепнал сняг, който се топи.

— О! Извинявайте, сестро.

Когато свалих якето си, тя го постави на закачалката, а когато изух ботушите си, тя ги вдигна с намерението да ги сложи на гумената постелка до вратата. Докато се отдалечаваше с тях, аз хванах краищата на пуловера си и го измъкнах през главата, използвайки го като хавлия, с която да подсуша мократа си коса и влажното си лице.

Чух отварянето на вратата и свистенето на вятъра.

Паникьосах се и дръпнах надолу пуловера. Видях как сестра Клеър Мари стои на прага като кораб с издути платна, който плава през Арктическите проливи и енергично удря ботушите ми един в друг, за да ги почисти от снега.

Виелицата навън не даваше вид, че желае да бъде прегръщана, не и тази буря на бурите. По-скоро имаше намерение да издуха училището, абатството и гората, да заличи от лицето на земята всичко, което е дръзнало да не й се преклони, да погребе света под покрова си и веднъж завинаги да приключи с човечеството и цивилизацията.

Преди да надвия фученето на вихъра с предупреждение и да се втурна да я спасявам, сестра Клеър Мари влезе вътре.

Когато затварях вратата, на прага не се възправяше нито демон, нито търговски пътник. Завъртях два пъти секретния ключ и извиках на сестра Клеър Мари, която тъкмо поставяше ботушите ми върху гумената постелка:

— Чакайте, ще взема парцал, не отваряйте, ще взема парцал и ще изчистя.

Думите излязоха накъсано, сякаш някога са ме били с парцал и сега трябваше да събера целия си кураж, за да посегна към тази вещ.

Монахинята сякаш не забеляза треперенето на гласа ми и се обърна към мен със слънчева усмивка:

— Нищо подобно. Тук ти си гост. Да те оставя да свършиш моите задължения не е богоугодно.

Посочих локвичката на пода и възразих:

— Но аз забърках тази каша.

— Това не е каша, чедо.

— На мен ми прилича на каша.

— Това е киша! Почистването й е мое задължение. И освен това игуменката иска да говори с теб. Тя се обади в абатството и оттам й казаха, че са те видели да излизаш, може би си идвал към нас, и ей те на. Тя е в кабинета си.

Видях как сестра Клеър Мари донесе парцал от килера до входната врата. Когато се обърна и видя, че не съм си тръгнал, те ме подкани:

— Къш! Върви де, виж какво иска игуменката.

— Нали няма да отваряте вратата, за да изцедите парцала навън, сестро?

— О, няма какво да му изцеждам. Това е незначителна локвичка, която е била донесена отвън.

— Нали няма да отваряте вратата да се възхищавате на славното време? — настоях аз.

— Денят е фантастичен, а?

— Фантастичен — отвърнах без капчица ентусиазъм.

— Ако си върша работата преди Девети час, тогава може и да се порадвам на времето.

Девети час беше следобедната молитва, която започваше в четири и двайсет минути. До нея оставаха повече от шест часа и половина, смятано от настоящия момент.

— Отлично! Не сега, а точно преди Девети час ще бъде идеалното време да се нагледате на фъртуната. Сега е вяла работа.

— Мога да си приготвя чаша горещо какао, да седна до прозореца и да се наслаждавам на славната виелица от уютното си ъгълче в кухнята.

— Но не сядайте твърде близо до прозореца — предупредих я аз.

— Защо не, чедо? — руменото й чело се намръщи.

— Заради теченията. Не е полезно да се седи на течение.