достатъчни, за да се отдам на това странно явление.
Първоначално задържах образа на брат Тимотей в съзнанието си: топлите му очи, прочутото му изчервяване. Сега, когато полицаите вече ги нямаше, не рискувах да ме задържат в най-близкия полицейски участък, в случай че намерех трупа на изчезналия монах.
Издирването на мястото, където убиецът е скрил жертвата си, не е голям купон като откриването на великденски яйца, макар че ако пропуснете някое яйце и го откриете след месец, миризмата няма да е много по-различна. Понеже състоянието на трупа може да бъде източник на важни улики за личността на убиеца, може дори да е показател за крайните му намерения, частта с издирването е много важна.
Слава богу, бях пропуснал закуската.
Когато интуицията три пъти ме отведе пред три различни външни врати, спрях да се съпротивлявам на натрапчивия импулс да пренеса търсенето навън, в снежната виелица. Дръпнах нагоре ципа на якето, нахлузих си качулката, завързах я около врата си и си сложих ръкавиците, които бяха пъхнати в единия джоб на якето.
Първите снежинки, които снощи бях приветствал с уста, отворена като човката на птица, бяха жалка работа в сравнение с фантастичната феерия на снега, който сега покриваше планината; широкоекранна фъртуна, натъпкана със стероиди и анаболи от режисьора Питър Джаксън.
Вятърът влезе в стълкновение със себе си, като първо ме връхлетя от запад, после от север, после от двете посоки едновременно, сякаш искаше да се пребори сам със себе си и да загине от собствения си гняв. Този шизофреничен вятър яростно повдигаше-завихряше-запращаше снежинките в ослепителни платна, огромни фунии, ледени камшици; гледка, която някакъв поет веднъж беше описал като „веселяшката архитектура на снега“, но в този миг веселяшкото се изчерпваше със залповете на вятъра, който бучеше като минохвъргачка, и снежните парцали, които свистяха като шрапнели.
Особената ми интуиция първо ме отведе на север към предната част на абатството, после на изток, после на юг… след малко осъзнах, че няколкократно съм се въртял в кръг.
Може би психическият магнетизъм не действаше добре в такава влудяваща обстановка: бялото вълнение на бурята, студът, който щипеше лицето ми, който изтръгваше сълзи от очите ми и ги превръщаше в ледени перли по бузите ми.
Като момче, израсло в пустинята, бях свикнал с жестоката жега, която не влудява, а или омаломощава, или закалява мускулите на съзнанието и фокуса на мисълта. Чувствах се не на място в този студен, бушуващ хаос и не съвсем на себе си.
Оставих брат Тимотей на мира и поднових търсенето си, като пробвах да се съсредоточа върху бодасите и предстоящата беда; общо взето, се отдадох на безпокойствата, породени от неопределимата заплаха с надеждата, че шестото чувство ще ме отведе при човек или място, свързани по някакъв незнаен засега начин с насилието, което се задаваше.
В спектъра на детективската гама този план беше на удивително разстояние от методите на Шерлок и значително по-близо до гадаенето по чаени листа, за което се бях изказал с такова пренебрежение.
Въпреки това в един момент открих, че вече не се скитам безцелно, а целеустремено газя през двайсет и пет сантиметрова снежна покривка на изток към метоха и училището.
Насред поляната ме обзе паника и аз се наведох, обърнах се, потреперих; сигурен, че ще ми бъде нанесен удар.
Бях сам.
Въпреки че очите ми твърдяха противното, не се
Във фъртуната, но не от фъртуната, се носеше звук; протяжен вой, различен от скръбното фучене на вихъра, чу се наблизо и заглъхна, пак се чу и пак заглъхна.
На запад абатството едва се виждаше през танца на хилядите снежни воали. Снежни преспи затрупваха основите му, белотата поглъщаше огромни късове от каменните стени. Камбанарията се губеше на фона на буреносното небе, островърхата й кула и кръст въобще не се виждаха.
Надолу по хълма, на изток, училището изглеждаше като призрачен кораб, попаднал в мъгливо безветрие, въображението ми допълваше очертанията му, светъл контур в смътните предели на виелицата.
В тези атмосферни условия никой не можеше да ме види от прозорците на някоя от двете сгради. Вятърът нямаше да довее писъците ми.
Протяжният вой отново се надигна, изпълнен с нужда и възбуда. Завъртях се в кръг, търсейки източника му. Бледата светлина мамеше окото, почти нищо не се виждаше от ревящата фъртуна, която вдигаше облаци снежен прах от земята.
Въпреки че само се завъртях на място, училището и долната част от поляната напълно се бяха скрили от полезрението ми. Кацналото върху възвишението абатство блещукаше като мираж и се нагъваше като картина, изрисувана с маслени бои върху копринено платно.
Заради живота ми с мъртвите така съм привикнал с всякакви страхотии, че рядко се плаша. Този звук обаче, отчасти писък, отчасти хленч, отчасти жужене, беше толкова призрачен и неестествен, че не успях да извикам във въображението си образа на животното, което би могло да го издава; костният ми мозък се сви, както живакът в барометъра се свива зимно време.
Направих крачка напред в посоката, където би трябвало да е училището, но се поколебах и отстъпих назад. Обърнах се с лице към хълма, но не посмях да се запътя към абатството. Изглежда, нещо невидимо, което използваше фъртуната за камуфлаж, нещо с извънземен глас, пълен с нужда и гняв, ме чакаше, без значение накъде ще тръгна.
Четиринайсета глава
Разкопчах качулката и я отметнах назад; вдигнах глава, обърна глава, наклоних глава, мъчейки се да определя от коя посока дойде викът.
Леденият вятър развя косата ми и я обсипа със скреж, ушите ми пламнаха от плесниците му.
Фъртуната си загуби целия си магически ореол. Изящният валс на снежинките се беше превърнал в кипящ водовъртеж от грозни снежни парцали, всепомитащ и унищожителен като човешкия гняв.
Не ми е по силите да обясня странното усещане, което ме връхлетя: че реалността се е свила до десет на минус десета част от размерите на протона, че нищо не е както преди и всичко е с главата надолу.
Дори със свалена качулка не можах да локализирам източника на зловещия протяжен вой. Може би вихърът изопачаваше природата и мястото на звука, а може би ми се струваше, че воят ме връхлита отвсякъде, защото не една и две пищящи ужасии дебнеха в ослепителното утро.
Разумът твърдеше, че каквото и да ме дебне, то е от Сиера, но не мислех, че съм чул рев на вълци или пуми. Мечките пък се бяха изпокрили по пещерите, унесени в сънища за плодове и медец.
Не съм момче, което обича да се мотае с оръжие. Привързаността на мама към пистолета й — плюс непрестанните заплахи за самоубийство, с които ме контролираше като малък — ме насочиха към други форми на самозащита.
През годините съм се измъквал — често едва-едва — от много ситуации, в които работата ми е била спукана, благодарение на ефективната употреба на оръжия като юмруци, стъпала, колена, лакти, бейзболна бухалка, лопата, нож, гумена змия, истинска змия, три скъпи антични порцеланови вази, около сто галона разтопен катран, ведро, гаечен ключ, вбесен кривоглед пор, метла, тиган, масло, пожарогасител и една огромна наденица.
Колкото и безразсъдна да ви изглежда такава стратегия, предпочитам да се осланям на ума си, отколкото на персонално снаряжение. За съжаление в онзи момент на поляната умът ми беше толкова пресъхнал, че най-доброто, което изцедих, беше да направя снежни топки.
Тъй като доста се съмнявах, че незнайните, протяжно виещи същества, плъзнали по петите ми, са пакостливи десетгодишни момченца, се отказах от защита със снежни топки. Придърпах качулката над замръзналата си глава и я затегнах здраво под брадичката.
Тези стенания не бяха случайни, но независимо колко се различаваха от фученето на фъртуната, която непрекъснато се изменяше по сила и посока, може би все пак бяха продукт на вятъра.
Когато умът ми откаже, прибягвам до самозаблуда.
