— Не, сър. Доста застрашителен.

— Да не би да сте от онези, които говорят, защото се опиват от звука на думите, а не от смисъла им? Наясно ли сте какво означава думата „безобиден“?

— Означава „безвреден“, сър.

— Така. А вие съвсем не сте безобиден.

— О, това е заради черните скиорски обувки, сър. С тях всеки прилича на рокер, готов да раздава ритници.

— Изглеждате ми прозрачен, прям, дори простодушен.

— Благодаря, сър.

— Но подозирам, че сте нееднозначен, многостранен, дори сложен.

— Каквото е на сърцето, то е и на небето — уверих го. — Аз съм един прост готвач на аламинути.

— Да, невероятно пухкавите ви палачинки придават правдоподобност на тази версия. Аз съм библиотекар от Индианаполис.

— Какви четива обичате? — попитах, сочейки книгата, която той държеше така, че да не виждам заглавието й.

— Това е за отровите и великите отровители в историята.

— В една манастирска библиотека човек би очаквал да намери нещо по-духовно.

— Отровителството е важен аспект от историята на църквата — поясни Романович. — През вековете представителите на духовенството са били трън в очите на крале и политици. Катерина Медичи убила кардинал Дьо Лорен с пари, намазани с отрова. Токсинът проникнал през кожата и кардиналът бил мъртъв след пет минути.

— Слава богу, че сме се запътили към икономика на безкасовото плащане.

— Защо му е на някакъв си „прост готвач на аламинути“ да живее шест месеца в манастир?

— Никакъв наем. Изтощение от скарата и грила. Преумора на китката от неправилна техника с шпатулата. Нужда от духовно пречистване.

— Разпространена ли е нуждата от духовно пречистване сред гилдията на готвачите в закусвални?

— Може би това е ключова характеристика на професията, сър. На Поук Барнет всяка година му се налага да ходи два пъти до една съборетина в пустинята, за да се отдава на размисъл.

— Поук Барнет ли? — Романович добави и кръвнишки поглед към намръщената ми физиономия.

— Той е другият готвач на аламинути в закусвалнята, където работех. Поук си купуваше двеста кутийки с патрони за пистолета си, отправяше се към едно място в Мохаве, където в радиус от деветдесет километра няма жива душа, и няколко дена правеше на пюре кактусите.

— Стрелял е по кактуси?

— Поук е надарен с много прекрасни качества, сър, но грижата за околната среда не му е силна страна.

— Казахте, че ходел в пустинята, за да се отдава на размисъл?

— Докато превръщал кактусите в пихтия, Поук размишлявал за смисъла на живота.

Руснакът се втренчи в мен.

Това беше най-непроницаемият поглед, който бях виждал. От него можех да науча толкова, колкото чехълчето, взряно в лещата на микроскопа, можеше да научи за мнението на учения, който го изследва.

След кратко мълчание Родион Романович смени темата:

— Какво книга търсите, господин Томас?

— Всяка, в която става въпрос за порцеланови зайчета на вълшебни пътешествия или мишоци, които спасяват принцеси, ми върши работа.

— Съмнявам се, че ще откриете такъв род книги в тази секция.

— Вероятно сте прав. Мишките и зайчетата, общо взето, не скитат насам-натам, тровейки хората.

Руснакът посрещна изявлението ми с ново мълчание. Не ми се вярва да е притеглял собственото си мнение относно човеконенавистничеството на зайчетата и мишките. Струва ми се, че се мъчеше да прецени дали думите ми не съдържат завоалирано подозрение.

— Вие сте много особен млад мъж, господин Томас.

— Не по моя вина, сър.

— И комичен, бих добавил.

Изразих плаха надежда, че не съм гротескно комичен.

— Не. Не гротескно. Само комичен.

Той ми обърна гръб и се отдалечи с книгата, която беше за отровите и световноизвестните отровители. Или не беше.

В другия край на пътеката изникна Елвис, облечен като танцьор на фламенко. Той се прегърби и започна да имитира тромавата, тролска, тътреща се походка на руснака, който се изтегляше, и се намръщи страшно, когато мъжът мина покрай него.

Родион Романович спря малко преди да се скрие зад следващия рафт с книги, обърна се и каза:

— Не те съдя по името ти, Чудако Томас. И ти не ме съди по моето.

Зави зад ъгъла и ме остави да се чудя над думите му. В крайна сметка не беше кръстен на масовия убиец Йосиф Сталин.

Когато Елвис стигна до мен, лицето му се беше изкривило в смешно подобие на намръщената физиономия на руснака. Докато наблюдавах как Краля ми се плези, осъзнах колко е странно, че нито аз, нито Романович отворихме дума за изчезналия брат Тимотей или за ченгетата, които го търсеха навсякъде. В затворена общност като манастир, където отклоненията от установения дневен ритъм са рядкост, тревожните тазсутрешни събития би трябвало да са първата ни тема за разговор.

Пропускът ни дори мимоходом да споменем за брат Тимотей, изглежда, предполагаше идентично възприемане на ставащото или поне сходно отношение спрямо развиващите се събития, което в известна степен ни поставяше на една плоскост. Нямах представа какво точно значи това, но интуитивно долавях, че е вярно.

Понеже Елвис не успя да изтръгне от мен усмивка с окарикатуряването на намусения руснак, той заби докрай пръст в лявата си ноздра, преструвайки се, че чопли засъхнали сополи.

Смъртта не го беше освободила от желанието да пее или да разказва вицове. Понякога се кълчеше, изпълнявайки прости стъпки от филмите си или от шоупрограмата си в Лас Вегас, но беше толкова танцьор, колкото абат Бернар — Фред Астер. За жалост в отчаянието си понякога Краля прибягваше до инфантилен хумор, който никак не му отиваше.

Той издърпа пръста си, правейки се, че е извадил секрет; после се оказа, че въображаемият сопол е изключително дълъг и Елвис трябваше да използва двете си ръце, за да го измъква метър след метър.

Потърсих справочния отдел и на крак прочетох кратко резюме за Индианаполис. Елвис ме погледна иззад отворената книга и продължи с представлението, но аз бях престанал да му обръщам внимание.

В Индианаполис има осем университета и огромна мрежа от библиотеки и читалища.

Когато Краля почука леко с пръст по главата ми, въздъхнах примирено и вдигнах поглед от книгата.

Показалецът му беше потънал докрай в дясната ноздра, само че този път крайчецът на пръста му се подаваше от лявото ухо. Елвис го завъртя.

Не можах да сдържа усмивката си. Той толкова искаше да ме развесели.

Доволен, че най-сетне съм се поддал на маймунджилъците му, той измъкна показалеца от носа си и избърса двете си ръце в якето ми, правейки се, че те са изцапани със сополи.

— Ходи, че вярвай — казах аз, — че ти си същият човек, който е изпял „Обичай ме нежно“.

Той се престори, че зализва косата си с останалия секрет.

— Смешен си — казах му. — Гротескно.

Присъдата ми го удовлетвори. Ухили се и изпълни серия от поклони, все едно се намираше пред публика, оформяйки с уста думите „Благодаря, благодаря, много ви благодаря“.

Седнах край една маса и прочетох, че през Индианаполис минават повече магистрали и шосета, отколкото през което и да е населено място в щатите. Някога градът е бил процъфтяващ център на гумената индустрия, но вече не е.

Елвис седеше край прозореца и наблюдаваше валящия сняг. Ръцете му ритмично почукваха по перваза,