му слабост бяха блокчетата „Кит-Кат“.

— Значи в него за малко не се препънах до библиотеката. Трябва да говоря с полицаите.

— Не още. Ела да се поразходим до някое местенце, където няма да ни подслушват.

Погледнах към двора. Брат Леополд беше изчезнал.

Със здравия си младежки вид и типичната за Средния Запад прямота Леополд в никакъв случай не изглеждаше пресметлив или лукав, потаен или неискрен.

Все пак той имаше дразнещия навик да изниква и да изчезва, където най-малко го очакваш с внезапност, която напомняше за материализацията и дематериализацията на призрак. Тук е, после го няма. Няма го, после е тук.

С Юмрука напуснахме голямата галерия. Каменният коридор ни отведе до малкия двор, където бутнахме врата и влязохме в централното фоайе на крилото за гости.

Отидохме до камината в северния ъгъл на помещението, макар че в нея не гореше огън, и седнахме един срещу друг.

— След като говорехме — започна Юмрука, — направих проверка по леглата. Нямам такива пълномощия. Чувствах се доста кофти, но нямах друг избор.

— Действали сте на своя глава.

— Точно така. Дори във времената, когато бях тъпа маса мускули и душата ми беше изгубена за Бога, действах на своя глава. Праща ме босът при някакво пичлеме да му строша краката, но след първия крак на пичлемето му увира акълът и не чупя втория. Такива ми ти работи.

— Сър, от чисто любопитство… Когато помолихте братята от манастира да ви приемат като послушник, колко продължи първата ви изповед?

— Според отец Райнхарт два часа и десет минути, но на мен те ми се сториха като месец и половина.

— Определено ви разбирам.

— Както и да е, някои от братята оставят вратите си открехнати, други — не, но няма заключени стаи. На бърза ръка осветявах леглата с фенерче, за да видя не липсва ли някой. Всички бяха налице.

— Имаше ли будни?

— Брат Йеремия страда от безсъние. Брат Йоан Антоний имаше киселини от снощната вечеря.

— Чили реленьос.

— Казах им, че ми е замирисало на изгоряло и проверявам за всеки случай.

— Излъгали сте, сър — казах просто за да го докача.

— Не е лъжа, заради която да ме хвърлят в един кюп с Ал Капоне, но е крачка надолу към падението.

Ръката му — абсолютно брутална на вид — толкова нежно изписа кръст, че се сетих за химна „Удивителна благодат“.

Братята стават в пет часа. Мият се, обличат се и в пет и четирийсет са строени в двора на голямата галерия, за да влязат заедно в църквата за утринната молитва. Това означава, че в два часа през нощта те нито четат, нито играят на Гейм Бой, а са по леглата.

— Наминахте ли в спалните на послушниците?

— Не. Нали каза, че падналият брат е бил в черно расо и едва не си се спънал в него.

В някои ордени послушниците носят одежди подобни или еднакви с тези на братята, които са положели обет за монашество, но в „Свети Вартоломей“ униформата на послушниците е сива, не черна.

Юмрука отново взе думата:

— Реших, че простряният в безсъзнание брат може би се е свестил, станал е и си е легнал — или че си се натъкнал на абата.

— Проверихте ли абата?

— Синко, няма да му изляза на абата с врели-некипели как ми било миришело на изгоряло, и то в покоите му. Той има ум за трима. Освен това мъжът на двора е бил тежък, нали? Тежък, спомни си, че така ми каза.

— Фред Астер.

Юмрука потрепери и щипна бучката на месестия си нос.

— Ще ми се да не бях чувал от теб как ужким пеел „Чай за двама“. Не мога да се съсредоточавам върху сутрешната проповед, защото все чакам да затанцува степ.

— Кога е станало ясно, че брат Тимотей го няма?

— Забелязах, че не е на линия за изобразителни. Измъкнах се от църквата, за да видя какво става с него, след като не се появи и през Първи час. Влязох в стаята му. Той е просто няколко възглавници.

— Възглавници?

— Онова, което на светлината на фенерчето изглеждаше на брат Тимотей, сгушен под завивките, се оказа просто възглавници.

— Но защо му е да прави това? Няма проверка по леглата. Няма вечерен час.

— Може би не е бил Тим. Може би някой друг е стъкмил това чучело, за да спечели време, за да не разберем веднага, че Тим го няма.

— Време за какво?

— Не знам. Но ако снощи бях разбрал, че го няма, щях да се досетя, че на него си налетял в двора, и да събудя абата.

— Вярно, че е малко тежичък — добавих аз.

— Шкембенцето от „Кит-Кат“. Ако някой брат липсваше, когато проверявах леглата, ченгетата щяха да са тук часове преди снегът да затрупа всичко.

— А сега търсенето е затруднено. Той… мъртъв е, нали?

Юмрука погледна към камината без топливо.

— Ако искаш професионалното ми мнение, по-скоро да.

До гуша ми беше дошло от смъртта. Бях се скрил от нея в този сигурен пристан и, разбира се, бягайки от нея, връхлетях право в обятията й.

Можеш да се изплъзнеш от живота.

От смъртта — не.

Жертвеният агнец на зората се превърна в свиреп лъв, който разкъса с вик утрото и заби острите си зъби в прозорците във фоайето, които се разтресоха. Обикновената виелица се беше превърнала в люта стихия от сняг и мраз.

— Харесвах брат Тимотей — казах аз.

— Сладур беше — съгласи се Юмрука. — Как се червеше само.

Спомних си сиянието, което озаряваше брат Тимотей и което беше признак за вътрешната светлина у един монах.

— Някой е сложил възглавници под одеялата на Тим, за да не открием отсъствието му, преди снегът да е усложнил нещата. Убиецът е откупил време, за да довърши пъкления си замисъл.

— Кой е той?

— Обясних ви, сър, не съм медиум.

— Не казвам, че си медиум. Помислих, че си подразбрал нещо.

— И Шерлок Холмс не съм. По-добре да говоря с полицаите.

— Може би трябва да помислиш, преди да говориш с тях.

— Но само аз ще им разкажа какво се е случило.

— Ще им разправиш ли за бодасите?

Уайът Портър, началникът на полицията в Пико Мундо, ми беше като баща. Откакто навърших петнайсет, той знаеше за дарбата ми.

Мисълта да седна пред местния шериф и да му заобяснявам как виждам мъртъвци, а също и демони — бързи и грациозни като вълци — не ме изпълваше с възторг.

— Началникът Потър може да се обади на шерифа и да гарантира за мен.