Отметнах завивките и станах. Отидох в дневната и светнах лампата. Столът продължаваше да подпира вратата. Опитах бравата. Беше здраво залостена.

Преди комунизмът да изпие толкова много от вярата му, руският народ е имал стари традиции в християнския и юдейския мистицизъм. Руснаците обаче не са били известни с минаването си през заключени врати или солидни стени.

Прозорецът на дневната беше три етажа над земята и бе изключено някой да се е заловил за перваза му. Въпреки това проверих добре ли е затворен. Беше.

Макар че нямаше горящ манастир и паяци с главите на пеленачетата в пипалата си, среднощното безпокойство е било сън. Просто сън.

Надвесих се през прозореца и открих източника на пулсиращата светлина, която оживяваше филигранните произведения на мраза по стъклата. Докато съм спял, снегът беше покрил земята с дебел пухен юрган. Три форда бяха паркирани както дойде на алеята. Ауспусите им бълваха облаци от изгорели газове, сигналните им лампи светеха. На всяка кола имаше надпис ШЕРИФ.

И сега няма вятър, но снегът продължаваше да се трупа. През гъстата завеса от ледени конфети на голямо отстояние едно от друго зърнах светлините на шест фенерчета, движени от невидими ръце, които координирано изследваха терена, търсейки нещо на поляната.

Докато успея да сменя слиповете си с термобоксерки, да си сложа дънки и поло, да си обуя скиорските ботуши, да грабна термоякето „Гор-Текс“, да изтичам по стълбите, да прекося фоайето, да бутна тежката дъбова врата и да изляза на двора, се зазори.

Унилата светлина придаваше синкав оттенък на варовиковите колони, които обкръжаваха двора. Тъмнината се беше укрепила здраво под сводовете на балюстрадата, сякаш нощта не даваше пет пари за навъсената утрин и обмисляше възможността да не се оттегля.

Прясно напудрен „Свети Вартоломей“ стоеше насред двора без ботуши, предлагайки замръзнала тиква в протегнатата си ръка.

В източната част на галерията, точно срещу вратата, от която бях изтичал навън, се намираше страничният вход на абатството. Гласове, издигнати в молитва, и тържественият звън на камбаните ме посрещнаха не в църквата, а в пасажа от дясната ми страна.

Четири стъпки и се озовах в каменен коридор с цилиндричен свод дълъг десет метра, който ме отведе в централната галерия. Тук ме чакаше четири пъти по-голям двор от предишния, обграден от още по- впечатляваща колонада.

Четирийсет и шестима братя и петима послушници, напълно облечени, се бяха събрали и гледаха абат Бернар, който ритмично дърпаше с една ръка въжето на камбаната.

Изобразителни беше свършил и към края на Първи час те бяха излезли от църквата за последната молитва и речта на абата.

Молитвата се казва „Ангелус“ и звучи прекрасно, когато много гласове я изричат на латински.

Когато влязох, братята напяваха: „Fiat mihi secundum verbum tuum“. После всичка казаха заедно с абата „Ave Maria“.

Двама полицаи бяха застанали под навеса и чакаха монасите да свършат молитвата. Ченгетата бяха едри мъже, които имаха по-тържествен вид от братята.

Загледаха ме. Беше ясно, че не съм ченге и очевидно, че не съм монах. Неясното ми положение предизвика интереса им.

Погледите им станаха толкова втренчени, че нямаше да се изненадам, ако от очите им беше започнала да излиза пара в студения въздух.

Тъй като съм имал много вземане-даване с полицията, знаех, че е безсмислено да им обяснявам колко по-добре ще е да насочат подозренията си към вечно намръщения руснак, където и да се е притаил в момента. Така само щях да засиля интереса и към себе си.

Въпреки че нетърпеливо очаквах да чуя причината за идването на шерифа, не ги попитах. Те щяха да възприемат невинното ми любопитство като имитация на любопитство и да ме разгледат като още по-подозрителен субект.

Веднъж нарочат ли те ченгетата за потенциален извършител, няма отърваване. Само събития, които не зависят от вас, могат да очистят името ви. Ще помогне например, ако истинският злодей ви прониже с нож, удуши ви или ви застреля.

— Ut digni efficiamur promissionibus Christi — казаха братята и абатът добави: — Oremus, което означава, „Да се помолим“.

„Ангелус“ приключи след по-малко от минута. Обикновено по това време абатът произнася реч, която е кратък коментар върху някакъв свещен текст и приложението му в богонравния живот. После танцува степ с обувки без капачки на токовете и пее „Чай за двама“.

Добре де, последното си го измислих. Абат Бернар прилича на Фред Астер, заради което не мога да си избия от главата тази неуважителна представа.

Вместо обичайната си проповед абатът обяви, че освобождава от Светата литургия онези, които ще трябва да съдействат на полицията за цялостно претърсване на сградите.

Беше шест часът и двайсет и осем минути. Светата литургия започваше в седем часа.

Тези, без които провеждането на свещения ритуал беше невъзможно, щяха да бъдат на разположение на властите след богослужението.

Светата литургия свършва към осем без десет. Закуската започва в осем и се провежда в мълчание.

Абатът извини монасите, които ще са нужни на полицията, за да отговарят на въпроси и да оказват съдействие от всестранен характер и от Трети час — третия от седемте канонични часове, който започва в осем и четирийсет и трае около петнайсет минути. Четвъртият каноничен час се нарича Шести час и започва в единайсет и половина преди обяд.

Повечето миряни правят ужасна гримаса, когато научат колко организирано е ежедневието на монасите и как същата рутина следва ден след ден. Подобен живот им се струва отегчителен, дори непоносимо еднообразен.

Месеците, които прекарах в манастира, ме убедиха тъкмо в противното: молитвеният размисъл зарежда с енергия тези мъже. В часовете за отдих преди вечерня (вечерната молитва) те са пъстро сборище — забавно и интелектуално извисено.

Е, поне повечето са такива, някои са по-затворени. Има и неколцина, които са предоволни от безкористната си саможертва в името на Бога, което ми вдъхва известни съмнения в тяхната безкористност.

Един монах, брат Матей, може така да ви надуе главата с енциклопедичните си знания върху оперетите на Гилбърт и Съливан, че накрая ще ви писне.

Монасите не са задължително святи просто защото са монаси. На първо място те са хора.

Когато абатът свърши с разясненията, много братя се отправиха към полицаите под навеса, нетърпеливи да помогнат с каквото могат.

Забелязах, че един от послушниците крачи из двора из сипещия се сняг. Макар че лицето му беше скрито от качулката, забелязах че ме наблюдава.

Това беше брат Леополд, който беше облякъл одеждите на послушник през октомври, преди повече от два месеца. Той имаше открито лице, обсипано с лунички, и подкупваща усмивка.

От петимата послушници в абатството изпитвам недоверие единствено към него. Причината за тази неприязън ми убягва. Интуиция, нищо повече.

Брат Юмрука дойде при мен, спря се, отръска се като мокро куче и изчисти робата си от полепналите снежинки.

— Брат Тимотей го няма — прошепна тихо той и отметна качулката си.

Брат Тимотей, господарят на механичните системи, които поддържаха манастира и училището годни за живеене, не беше човек, който ще закъснее за утреня, и определено не беше такъв човек, който ще се запилее нанякъде да търси земни удоволствия в нарушение на клетвите си. Най-голямата