Глътнах двата аспирина с колата.

— Намерих един от братята, прострян по лице до ъгъла на библиотеката. Отначало не го видях заради черната одежда и едва не се спънах в него.

— Кой?

— Не знам. Беше тежък. Обърнах го по гръб, но не успях да различа чертите му в мрака. И тогава някой се опита да ми свети маслото.

— Това съвсем не е в духа на някой уважаващ себе си монах от нашия орден! — Късата четина на брат Юмрука настръхна от възмущение.

— Тоягата, или каквото беше там, ме забърса по главата, но най-зле го отнесе рамото ми.

— С такива лоши работи като едното нищо можехме и да сме в Джърси.

— Никога не съм бил в Ню Джърси.

— Ще ти хареса. Дори от скапаната си страна Джърси е готин. Всичко в него е истинско.

— Знам, че там се намира едно от най-големите депа за употребявани гуми в света. Сигурно сте го виждали.

— Не. Не е ли тъжно? Когато живееш много дълго на едно място, започваш да го приемаш за даденост.

— Да разбирам ли, че дори не сте знаели за депото, сър?

— Има кореняци нюйоркчани, които цял живот не са се качвали на „Емпайър Стейт Билдинг“. Добре ли си, синко? Читаво ли е рамото ти?

— И по-зле съм бил.

— Май трябва да идеш в лечебницата и да се обадиш на брат Григорий, за да те прегледа.

Брат Григорий е фелдшерът. Той има полувисше медицинско образование.

Монашеската общност не е толкова голяма, че да си позволи щатен лекар, особено откакто сестрите имат лекар за нуждите на метоха и училището. Ето защо брат Григорий се занимава и с пералнята по съвместителство с брат Норберт.

— Ще се оправя, сър — заявих убедително.

— И така, кой се опита да ти пръсне черепа?

— Не успях да го зърна. — Обясних как се претърколих и побягнах, мислейки си, е похитителят е по петите ми, и как, когато се върнах, открих, че монахът го няма.

— Значи не знаем — обобщи Юмрука — дали сам се е вдигнал на крака, или някой го е отнесъл.

— Също така не знаем дали е бил мъртъв или само в безсъзнание.

— Не си падам по мъртвите. — Брат Юмрука се намуси. — Както и да е, цялата тази работа намирисва. Та кой би убил монах?

— Да, сър, но кой би повалил човек в безсъзнание?

Юмрука мрачно се замисли.

— Някога този мискинин очисти един лутерански проповедник, но без да иска.

— Не мисля, че е редно да го споделяте с мен, сър.

Той пренебрежително махна с ръка. Целите му ръце бяха мазоли и кокалчета, сякаш нямаше пръсти и длани, а само юмруци. Оттук беше и прякорът му.

— Не казвам, че съм бил аз. Вече съм ти обяснил, че никога не съм извършвал най-тежкия грях. Този въпрос сме го изяснили. Нали ми вярваш, синко?

— Да, сър. Но нали ми казахте, че е било нещастен случай?

— Нещастни, щастливо — не съм душегубец.

— Ами добре тогава.

Брат Юмрука, известен като Салваторе Джанкомо, е бил добре платен бияч, преди господ да преобрази живота му.

— Разбивал съм мутри, чупил съм крака, но никога не съм свестявал нечие масло.

На четирийсет години Юмрука започнал да се чуди що за житейски път си е избрал. Чувствал се „опразнен, като лодка, която се носи по вълните без пътници“.

По време на тази душевна криза шефът на брат Юмрука — Тони Мартинели-Ташака — получил смъртна заплаха и го повикал заедно с още няколко момчета да нощуват в дома му. Това не било приятелско приспиване с пижами и уиски, а гостуване от малко по-особен вид, където поканените са длъжни да носят двете си най-любими автоматични оръжия. Както и да е, случило се така, че една вечер Юмрука трябвало да прочете приказка на шестгодишната дъщеричка на Ташака. В нея се разказвало за един порцеланов заек, който се гордеел с външността си и бил абсолютно самодоволен тип. Но тогава заекът преживял редица злополучни събития, които го поочукали и смирението дошло и съчувствието към чуждото страдание.

Момиченцето заспало по средата на приказката. Юмрука отчаяно искал да разбере какво ще стане със заека, но не желаел другарчетата му по професия да разберат за интереса му към някаква си детска книжка5.

След няколко дни, когато Ташака се отървал от надвисналата заплаха, Юмрука отишъл в книжарницата и си купил книжката с приказката за заека. Прочел я отначало докрай и когато свършил — след дълги перипетии заекът се завърнал при момиченцето, което го обичало — рухнали и заплакал.

За пръв път в живота си проливал сълзи. Онзи следобед, в къщата си, където живеел сам, Юмрука ридал като дете.

В онези дни никой, който познавал Салваторе Джанкомо — Юмрука, дори собствената му майка, не би казал, че той е интроспективен по природа. Въпреки това той осъзнавал, че плаче само заради зайчето, което най-накрая се прибрало у дома. Да, без съмнение плачел заради него, но и за нещо друго. Известно време нямал представа какво може да е това друго. Седял край кухненската маса и пиел чаша след чаша кафе, ядял купчини от майчините пицели и възвръщал самообладанието си, след това се сривал и отново избухвал в рев.

В крайна сметка осъзнал, че плаче заради себе си. Срамувал се от мъжа, в който се бил превърнал, оплаквал мъжа, който искал да стане.

Тази равносметка го изправила пред конфликт. Все още искал да бъде корав пич, гордеел се със силата и стоицизма си. Но, от друга страна, му се струвало, че е станал мекушав и емоционален.

През следващия месец четял и препрочитал приказката за заека Едуард. Започнал да проумява, че когато главният герой открива смирението и се научава да съчувства на другите, това не го прави по-слаб, а напротив, по-силен.

Юмрука си купил друга книга от същата авторка. Тя разказвала за приключенията на едно дългоухо мишле, което рицарски спасила принцесата, в която било влюбено.

Мишлето му оказало по-слабо влияние от зайчето, о, о!, колко много му харесала неговата история. Харесали му куражът на животинчето и готовността му да се пожертва в името на любовта.

Три месеца след като за пръв път прочел историята на заека, Юмрука се уредил среща с ФБР. Предложил да свидетелства срещу боса си и куп други мутри.

Вярно, издал доскорошните си приятелчета, защото искал да се откупи, но не по-малко желаел да спаси момиченцето, на което чел приказката. Надявал се да му спести осакатяващото битие като дъщеря на мафиотски бос и да го измъкне от обръча на този порочен живот, който щял да се затяга все повече и повече около него като бетон.

Впоследствие Юмрука бил преместен във Върмонт съгласно програмата за защита на свидетели. Новото му име било Боб Лаудърмилк.

Върмонт се оказал огромен културен шок. Хипарските чехли, фланелените ризи и петдесетгодишните мъже с конски опашки го изнервяли.

Опитал се да устои на най-страшните изкушения с нарастваща библиотека от детски книжки. Открил, че някои писатели тайно ценят начина на поведение и ценностите, от които бил избягал, и това го плашело. Не можел да намери достатъчно герои като грижливия порцеланов заек и смелото дългоухо мишле.

Когато вечерял в някакъв италиански ресторант и копнеел по Джърси, внезапно го осенило прозрението, че го влече към монашеския живот. Това се случило скоро след като келнерът поставил пред него чиния с ужасни кнедли, които се лепели по зъбите му като карамел, но това е друга история.

Като послушник, докато вървял по пътеката от осъзнаване на грешките през разкаяние за стореното към