ме видят по-добре. Устните й се разтвориха. Те произнесоха четири думи:
— Честито, мис Стансфийлд — казах. — Имате момче. Устните й трепнаха и зад мен се понесе слаб призрачен звук:
Очите й вече не бяха на фокус и изгубиха своята решителност, като че гледаха нещо над мен в това черно кишаво небе. Сетне се затвориха. Тя пак задиша като локомотив… след това просто спря. Всичко отмина. Сестрата видя част от станалото, шофьорът на линейката може би е видял друга част преди да припадне, а някои от зяпачите навярно подозираха нещо. Всичко свърши, беше съвсем сигурно. Имаше само останки от ужасната катастрофа… и едно бебе в болницата.
Вдигнах очи към статуята на Хариет Уайт. Тя още стоеше и гледаше е каменно лице през пътя към Градината, сякаш не беше станало нищо особено, сякаш такава жестоко и безсмислена обреченост не значеше нищо… или, което е още по-лошо, че това е единственото нещо, което изразява всичко, единственото нещо, което изобщо се различава.
Доколкото помня, паднах на колене в лапавицата пред откъснатата й глава и заплаках. Аз още плачех, когато един лекар и две сестри ме вдигнаха на крака и ме поведоха към болницата.
Лулата на Маккарън угасна.
Той я запали със запалката, а ние седяхме без дъх в пълно мълчание. Вън вятърът виеше и стенеше. Маккарън затвори с щракване запалката и ни погледна. Изглеждаше доста изненадан, че още сме тук.
— Това е всичко — каза той. — Това е краят! Какво чакате? Огнената колесница? — изсумта той, после като че се поколеба за момент. — Платих разходите за раждането от моя джоб, тя нямаше никой друг, нали разбирате?
Той се усмихна едва забележимо.
— Е… намеси се Ела Дейвидсън, моята медицинска сестра. Тя настоя да даде своята лепта от двайсет и пет долара, което едва можеше да си позволи. Но когато Дейвидсън настоява за нещо… — Той сви рамене и тихо се засмя.
— Сигурен ли си, че това не беше рефлекс? — чух се да питам. — Сигурен ли си…
— Сигурен съм — каза непоколебимо Маккарън. — Първата контракция можеше да е рефлекс. Но цялото раждане продължи минути. Понякога си мисля, че можеше да издържи и по-дълго, ако трябваше. Благодаря на бога, нямаше нужда.
— Какво стана с бебето? — попита Йохансен.
Маккарън пусна кълбо дим.
— Осиновиха го. Сигурно разбирате, че даже през онези дни тайната се пазеше много строго.
— Да, но какво стана с бебето? — пак попита Йохансен и Маккарън се засмя накриво.
— Не можеш да избягаш от нещата, нали? — попита той.
Йохансен тръсна глава.
— За нещастие някои хора научават. Какво стана с бебето?
— Добре, ако искате да отидем толкова далеч, сигурно разбирате, че се интересувах от съдбата на това дете. Познавах млад мъж и жена му, фамилията им звучеше като Харисън. Живееха в Мейн, бяха бездетни. Те осиновиха детето и го нарекоха Джон, така добре ли е? Джон ще бъде като вас, нали?
Той засмука лулата си, но тя беше угаснала. Усещах, че Стивънс се върти зад мен и знаех, че нашите палта вече са готови. Скоро ние ще ги облечем… и ще се върнем в собствения си живот. Както каза Маккарън, приказките са за друга година.
— Детето, което се роди през оная нощ, сега ръководи английския отдел в един от най-известните частни колежи в страната — каза Маккарън. — Млад мъж, няма още четирийсет и пет. Още е рано, но някой ден ще стане президент на колежа, никак не се съмнявам. Той е хубав, интелигентен и очарователен. Веднъж, под някакъв предлог, вечерях е него в клуба на частния факултет. Бяхме четирима. Говорех малко и можех да го наблюдавам. Той имаше целеустремеността на майка си, господа…
… и нейните лешникови очи.
III. КЛУБЪТ
Стивънс ни забеляза както винаги, когато подаваше палтата, пожелаваше на хората най-щастливата от щастливите Коледи и им благодареше за тяхната щедрост. Направих така, че да остана последен и Стивънс ме погледна без учудване, когато казах:
— Бих искал да ти задам един въпрос, ако не възразяваш.
Той се усмихна едва забележимо.
— Така предполагам — рече. — Коледа е хубаво време за въпроси.
В една стая от лявата страна на коридора, в която никога не съм влизал, тиктакаше мелодично старинен часовник; така звучеше отминаващото време. Долавях мириса на стара кожа, насмолено дърво и много по слабо — на одеколона на Стивънс.
— Но трябва да ви предупредя — добави Стивънс, когато навън се надигна нов порив на вятъра, — по- добре да не питате много. Ако държите да идвате тук.
— Затръшва ли се вратата за тези, които питат много? — Затръшване на вратата не беше изразът, който исках да употребя, но беше най-близо до него.
— Не — каза Стивънс тихо и вежливо както винаги. — Те просто не си отиват.
Отвърнах на погледа му и усетих как ледена тръпка полази по гърба ми. Като че огромна, студена, невидима ръка мина по гръбнака ми. Неволно си спомних за онези странни неясни удари, които чух една вечер от горния етаж и много пъти съм се чудил колко ли стаи
— Ако имате още въпроси, мистър Адли, може би е по-добре да питате. Събирането свърши…
— И ви предстои дълго пътуване с влак? — попитах, а Стивънс само ме погледна невъзмутимо. — Добре — рекох. — В тази библиотека има книги, които не мога да намеря никъде — нито в нюйоркската публична библиотека, нито в каталозите на антикварните търговци, които прегледах, нито сред новите книги. Билярдната маса в малката зала е на „Норд“. Никога не съм чувал за такъв клон, затова се обадих на „Интърнейшънъл Трейдмарк Къмишън“. Има две компании „Норд“: едната произвежда ски, другата — дървено кухненско обзавеждане. Музикалният автомат в голямата зала е „Сийфронт“, а в ИТК е регистрирана
— И какъв е въпросът ви, мистър Адли?
Гласът му беше все така мек, но в очите му имаше нещо ужасно. Не, ако трябва да бъда точен, то беше не само в очите му, ужасът, който изпитах, се просмукваше във въздуха около мен. Настойчивото тиктакане, което идеше от стаята вляво, вече не беше движение на махалото на старинен часовник. Това бяха трополящите стъпки на екзекутора, който се взира в поведения към ешафода осъден. Мирисът на кожа и смола стана по-остър, по-заплашителен, и когато се надигна нов див порив на вятъра, за миг си помислих, че външната врата ще се отвори и пред мен ще се открие не Трийсет и пета улица а мрачният пейзаж на Кларк Аштън Смит, където резките силуети на пречупени дървета изпъкват на безжизнения хоризонт, под който двойното слънце залязва в страховит червен блясък.
Той знаеше какво искам да питам, прочетох го в сивите му очи.
Той очакваше въпроса ми.
Отворих уста и въпросът, който излезе от нея, беше:
— Има ли много стаи горе?
— Да, сър — каза той и очите му не изпускаха моите. — Твърде много. Човек може да се изгуби. Всъщност хората се изгубват. Понякога ми се струва, че вървят е километри през стаи и коридори.
— А има ли входове и изходи?
Веждите му леко се повдигнаха.
