В съня аз отворих вратата на моя кабинет и видях в него Сандра Сандсфийлд. Тя носеше кафяви обувки, бяла ленена рокля с кафяви ширити и малко демодирана шапка с формата на камбана. Но шапката беше между гърдите й, защото тя държеше главата си в ръце. Белият лен беше покрит с петна засъхнала кръв. Кръв шуртеше от шията й и се лееше по пода.
Очите й — тези прекрасни лешникови очи — се отвориха и се впиха в моите.
— Прокълната. Аз съм прокълната. Няма спасение без страдание. Евтина магия, само това имаме.
На това място изкрещях и се събудих.
Терминът й — десети декември, дойде и отмина. Прегледах я на седемнайсети декември и предположих, че бебето ще се роди през 1935 година, и то преди Коледа. Мис Стансфийлд прие това е удовлетворение. Изглежда беше отхвърлила сянката, надвиснала над нея през тази есен. Мисис Гибс, сляпата жена, на която четеше и помагаше в домакинството, я беше харесала. Толкова я харесала, че разказала на приятелите си за смелата млада вдовица, която въпреки скорошната тежка загуба и деликатното си положение гледа към бъдещето си толкова сигурно и жизнерадостно. Някои от приятелите на сляпата жена бяха изказали желание да й осигурят работа след раждането на детето.
— Ще обсъдя с тях въпроса — каза ми тя. — Заради бебето. Докато съм още на крака и мога да намеря нещо постоянно. Понякога си мисля: „Най-лошото в случая е, че промених начина, по който гледам хората“. Казвам си: „Как можеш да спиш нощем, като си измамила тази мила старица? Ако тя знаеше истината, щеше да ти покаже вратата като другите.“ Това е лъжа и понякога чувствам тежестта й върху сърцето си. — Преди да си отиде, тя извади от чантата си малко пъстро пакетче и ми го подаде над бюрото. — Весела Коледа, доктор Маккарън!
— Не трябваше… — Аз отворих чекмеджето и извадих едно пакетче от него. — Аз също имам подарък и…
Тя ме погледна изненадано… и двамата се засмяхме.
Тя ми подари сребърна игла за вратовръзка с хермесов жезъл. Аз й подарих албум за снимки на бебето й. Още пазя иглата. Както виждате, господа, нося я и тази вечер. Какво стана с албума, не мога да кажа.
Изпратих я до вратата, тя се обърна, сложи ръце на раменете ми, надигна се на пръсти и ме целуна по устните. Нейните устни бяха хладни и твърди. Целувката й не беше страстна, но не беше и от онези, които получаваш от сестра или леля.
— Още веднъж благодаря, доктор Маккарън — каза тя малко задъхано. Бузите й се зачервиха и лешниковите й очи блестяха. — Толкова съм ви благодарна.
Засмях се от неудобство.
— Говориш така, сякаш никога няма да се видим, Сандра. — За втори път се обърнах към нея с малкото й име.
— О, ние ще се срещнем отново. Не се съмнявам.
И тя беше права, макар че никой от нас не можеше да предвиди ужасните обстоятелства на тази среща.
Родилните болки на Сандра Стансфийлд започнаха на Бъдни вечер, в шест часа вечерта. По това време снегът, който валя през целия ден, се обърна на лапавица. След два часа, когато болките зачестиха, улиците на града, бяха опасно заледени.
Мисис Гибс, сляпата жена, имаше хубав голям апартамент на първия етаж. В шест часа вечерта мис Стансфийлд слязла внимателно по стълбите, почукала, отворили й и тя попитала може ли да се обади по телефона за такси.
— За бебето ли? — развълнувала се мисис Гибс.
— Да, болките едва започнаха, но нямам късмет с времето. Ще трябва да чакам за такси много дълго.
Тя извикала такси и после ми се обади. По това време — седем без двайсет, контракциите идваха на около двайсет и пет минути. Тя ми повтори, че започнала всичко отрано заради лошото време.
— Не ми се ще да родя в таксито — каза тя. Гласът й звучеше изключително спокойно.
Таксито закъсня, а всичко се разви по-бързо, отколкото предвиждах, но както вече казах, ражданията не си приличат в подробностите. Като видял, че жената скоро ще роди, шофьорът й помогнал да слезе по хлъзгавите стъпала и все й повтарял „внимавайте, госпожо“. Мис Стансфийлд само кимала, заета с нейното дълбоко вдишване-издишване, когато започвали нови контракции. Снеговалежът скрил уличните светлини, снегът падал на огромни величествени парцали върху светещите знаци по покривите на такситата. По-късно мисия Гибс ми каза, че младият шофьор на такси бил по-неспокоен от нейната „бедна скъпа Сандра“ и това вероятно е било една от причините за катастрофата.
Другата със сигурност беше Начинът на дишане.
Шофьорът карал бавно колата по хлъзгавите улици и пълзял на задръстените кръстовища, така те малко по малко се приближавали до болницата. Той не пострада сериозно при катастрофата и аз поговорих с него в болницата. Каза, че звукът от дълбокото дишане, идващ от задната седалка, го изнервял; все гледал в огледалото да види дали вдишва или издишва. Каза, че щял да се чувства по-спокоен, ако беше изкрещяла няколко пъти, както подобава на бременна жена. Един-два пъти я попитал добре ли се чувства и тя само кимнала, като продължила да вдишва дълбоко и да издишва.
На две или три преки от болницата тя трябва да е усетила, че наближава раждането. От качването й в таксито минал цял час, движението били много бавно, ала раждането — много бързо за жена с първа бременност. Шофьорът забелязал промяната в начина й на дишане. „Започна да пуфти като куче в жега“, каза ми той. Разбрах, че е пуснала „локомотива“.
В това време шофьорът видял свободен коридор в автомобилния поток и поел по него. Сега пътят към болницата бил отворен. Оставало съвсем малко. „Видях статуята отпред“, каза той. В желанието си да се отърве от пуфтящата бременна пътничка той настъпил педала на газта, колата се метнала напред и колелата забуксували върху леда.
Аз тръгнах към болницата и моето пристигане съвпадна с пристигането на таксито само защото подцених влошаването на пътната обстановка. Надявах се да я намеря горе като законно приета пациентка с подписани документи и с необходимите процедури от предварителната подготовка. Вече се качвах по стъпалата, когато видях ярката светлина на две двойки фарове, отразена от леда, върху който още не бяха хвърлили сгурия. Обърнах се да видя какво става.
Линейката излизаше от прохода в крилото на Бърза помощ, когато таксито на мис Стансфийлд се насочи към болницата. Таксито се движеше с голяма скорост и не можеше да спре. Шофьорът се паникьоса и натисна рязко педала на спирачката, вместо да го включи плавно, на няколко пъти. Таксито се плъзна и се завъртя странично. Мигащата светлина на линейката хвърли кървавочервени ивици и петна върху улицата. Странно, едно от тях освети лицето на Сандра Стансфийлд. За миг видях лицето от моя кошмар, същото окървавено лице с широко отворени очи — лицето на обречената Сандра.
Извиках името й, слязох две стъпала, подхлъзнах се и се преметнах презглава. Усетих парализираща болка в лакътя, но някак си успях да задържа черната си чанта. Видях останалото от мястото, където лежах с бучаща глава и остра болка в лакътя.
Линейката удари спирачки и също се плъзна. Задницата и се блъсна във фундамента на статуята. Задните врати се отвориха. Носилката, за щастие празна, падна на улицата с колелата надолу. На тротоара една млада жена извика и се опита да избяга от приближаващите се коли. След две крачки кракът й се плъзна и тя падна по корем. Чантата й изхвърча и падна на заледения тротоар като огромен товар.
Таксито се завъртя и в тоя момент тръгна със задницата напред. Видях съвсем ясно шофьора. Той бясно въртеше волана, като дете в Лунапарк. Линейката отскочи под ъгъл от статуята на Хариет Уайт… и удари напречно таксито. То се завъртя веднъж и се блъсна в пиедестала със страшна сила. Жълтата му светлина и буквите „РАДИО ПОВИКВАНЕ“ избухнаха като бомба. Лявата страна на таксито се смачка като цигарена хартия. Миг по-късно видях, че не е само лявата страна; таксито се удари в ръба на пиедестала толкова силно, че можеше да го събори. Парчета стъкла се разсипаха като диаманти върху гладкия лед. Моята пациентка изхвърча от задната седалка като парцалена кукла.
Скочих машинално на крака. Затичах по заледените стъпала, подхлъзнах се отново, хванах се за
