парапета и продължих надолу. Знаех само, че мис Стансфийлд лежи в бледата сянка, която хвърляше отвратителната статуя на Хариет Уайт. Само на няколко метра, встрани от статуята, спрялата линейка раздираше нощта с червена светлина. Имаше нещо ужасно в тази фигура, но аз не знаех какво е то, докато не се спънах с тъп звук в нещо, което едва не ме събори отново. Това, в което се спънах, изхвърча надалеч като чантата на младата жена, но не се претърколи, а по-скоро се плъзна. Беше коса, опръскана е кръв, но очевидно руса, посипана с парчета стъкло, и аз разбрах какво е това. При катастрофата тя е била обезглавена. Бях ритнал в канавката нейната глава.

Изпаднал в шок, изтичах до тялото й и го обърнах. Като го погледнах, опитах се да извикам. Може и да съм извикал, но не се чу нищо, не можех да издам нито звук.

Жената още дишаше, разбирате ли, господа? Гръдният й кош се надигаше и спадаше, тя правеше бързи, леки, повърхностни вдишвания. Парчета лед покриваха разкопчаното й палто и подгизналата от кръв рокля. Чух висок, тънък, свирещ звук. Той нарастваше като свистенето на чайник преди да заври. Това беше въздухът, който вдишваше и издишваше през разкъсаната си трахея, слаби звуци, които издаваха гласните й струни, които вече нямаха уста да оформи тоновете.

Исках да избягам, но нямах сили. Паднах на колене до нея, затулил с ръка устата си. След миг разбрах, че под долната част на роклята й струи прясна кръв… и забелязах движение. Изведнъж в това трескаво състояние ми се стори, че мога да спася бебето.

Струва ми се, че когато вдигнах роклята към кръста й, започнах да се смея. Сигурно съм полудял. Помня, че тялото й беше още топло. Помня и как се надигаха гърдите й от дишането. Един от санитарите на линейката дойде, залитайки като пиян, сложил една ръка отстрани на главата си. През пръстите му пръскаше кръв.

Аз още се смеех. Опипом разбрах, че цялата е разкъсана.

Санитарят се взираше в обезглавеното тяло на Сандра Стансфийлд е облещени очи. Не знам дали осъзнаваше, че трупът още дишаше. Може би си мислеше, че това се причинява от нервите, нещо като последно действие на рефлексите. Ако го занимаваха такива мисли, сигурно не е работил много дълго с линейката. Едно пиле може дълго да се мята с отрязана глава, а човек ритне веднъж-дваж… ако може.

— Стига си зяпал, дай ми одеяло — креснах му аз.

Той се отдръпна, но не към линейката. Тръгна към Таймс Скуеър. Просто си отиде в кишавата нощ. Нямам представа какво му стана. Обърнах се пак към мъртвата жена, която сякаш не беше мъртва, поколебах се малко и свалих палтото от гърба си. Сетне вдигнах ханша й, за да го подложа под нея. Още чувах свистенето, когато тя започна да диша като локомотив. Понякога още го чувам, господа. В сънищата си.

Моля ви да разберете — всичко стана за изключително кратко време; на мен то ми се струваше много по-дълго, защото моите възприятия бяха стигнали нивото на треската. От болницата наизскачаха хора да видят какво става. Зад мен една жена изпищя, когато видя откъснатата глава в края на улицата.

Отворих черната си чанта с благодарност към бога, че не съм я изгубил при падането, и извадих къс скалпел. Отворих го, срязах бельото й и отдръпнах ръка. Шофьорът на линейката направи няколко крачки и закова на четири-пет метра от мен. Хвърлих поглед към него, все още ми трябваше одеяло. Видях, че няма смисъл да му го искам. Той се взираше в дишащото тяло, очите му се разшириха така, сякаш всеки миг ще изскочат от орбитите си и ще увиснат на очните си нерви като уродливо човече на конци. После падна на колене и вдигна притиснатите си една към друга длани. Искаше да се помоли, сигурен съм. Санитарят не се сети, че вижда невъзможното, но това момче разбра. След миг той припадна.

Тая вечер, не знам защо, бях сложил форцепса в чантата си. Не бях използвал това нещо цели три години, откакто видях един лекар, няма да спомена името му, който проби темето на новородено дете и стигна до мозъка му с една от тези адски джунджурии. Детето умря мигновено. Тялото се „изгуби“ и в смъртния акт беше вписано „мъртвороден“.

По някаква причина бях го взел тази вечер.

Тялото на мис Стансфийлд се напрегна, коремът й се стегна, от плът се превърна в камък. Детето подаде глава. Зърнах за миг темето му, окървавено и пулсиращо. Пулсиращо. Детето беше живо. Наистина живо.

Плътта отново стана камък. Главичката се скри от погледа ми. Един глас зад мен попита:

— Мога ли да направя нещо, докторе?

Беше сестра на средна възраст, от онези жени, които са гръбнакът на нашата професия. Лицето й беше пребледняло като мляко и тъй като по него се четеше ужас и суеверно благоговение, докато гледаше към това свръхестествено дишащо тяло, не забелязах оня шок, който би я направил опасна при работа.

— Можете да ми донесете одеяло, сестра — казах отсечено. — Още имаме шанс, струва ми се.

Зад нея видях на стълбите поне двайсетина души от болницата, които не искаха да се приближат. Какво виждаха те? Нямах възможност да разбера. Зная само, че през следващите дни ме избягваха, а някои от тях започнаха да странят от мен завинаги, и никой, включително и тази сестра, не ми проговори.

Тя се обърна и тръгна към болницата.

— Сестра! — извиках й. — Няма време. Вземете от линейката. Бебето ще се роди всеки момент.

Тя смени посоката, като се подхлъзваше върху белите си обувки с подметки от суров каучук. Обърнах се пак към мис Стансфийлд.

Вместо да се забави, локомотивното дишане зачести… тялото й отново се втвърди, опъна се и се напрегна. Детето се показа пак. Исках да го върна обратно, но не успях, то просто излизаше. Нямаше никаква нужда от форцепс. Бебето просто изскочи в ръцете ми. Видях как мокрия сняг покрива голото й окървавено тяло. Ала се роди момче, нямаше грешка. Видях как от него се вдига пара, докато черната ледена нощ отнася последната топлинка на неговата майка. Малките окървавени юмручета се размахаха, бебето нададе тъничък виещ писък.

— Сестра! — изкрещях. — Размърдай си задника, кучко!

Изрекох непростими думи, ала за миг се пренесох във Франция и очаквах скоро над главите ни да засвистят снаряди с вой, който напомня за засилващия се вятър; картечниците ще започнат адския си трясък; немците ще се появят от мрака, ще бягат, ще се подхлъзват, ще псуват и ще мрат в кал и дим. Евтина магия, помислих си и видях как телата се гърчат, обръщат и падат. Но ти си права, Сандра, само това ни остава. Бях съвсем близо да загубя разсъдъка си, господа.

— ЗА БОГА, СЕСТРА!

Бебето изпищя отново — чу се слаб, изгубен звук — и след това замлъкна. Парата се вдигаше от кожата му на тънки струйки. Докоснах с уста лицето му и долових сладникавия влажен мирис на плацента. Вдъхнах въздух в устата му и чух отривистия шум от неговото дишане. Появи се сестрата с одеялото. Протегнах ръка.

Тя понечи да ми го подаде, после го придърпа към себе си.

— Докторе, ами ако… ако е чудовище? Някакъв изрод?

— Дай ми това одеяло казах. — Дай ми го веднага, сестра, преди да съм ти сритал задника.

— Да, докторе — рече тя изключително спокойно (да благословим жените, които разбират, без изобщо да си дават зор, господа!) и ми даде одеялото. Завих бебето и й го подадох.

— Ако го изтървеш, сестра, ще изядеш тези остатъци.

— Да, докторе.

— Може да е евтина шибана магия, но господ ни оставя само това.

— Да, докторе. Видях я как подтичва с бебето към болницата, погледнах и тълпата на стълбите. После станах и се отдръпнах от тялото. Неговото дишане, също като на бебето, начена и се задави… спря… начена отново… спря…

Заотстъпвах от тялото. Кракът ми се удари о нещо. Обърнах се. Беше главата й. Подчиних се на някаква заповед извън мен, клекнах на едно от колената си и обърнах главата. Очите й бяха отворени — онези открити лешникови очи, пълни с толкова живот и решителност. Те още бяха пълни с решителност. Тя ме гледаше, господа!

Зъбите й бяха стиснати, устните полуотворени. Чух въздуха, който минаваше през устните и зъбите й, докато тя дишаше като локомотив. Очите й се помръднаха, завъртяха се наляво в очните ями, сякаш за да