— Решителна? Не зная, докторе. Но тая, тя си е с акъла. Сигурно.

Мина месец и мис Стансфийлд дойде точно в определения час, появи се от онази огромна, смайваща човешка река, каквато беше някога и си остава Ню Йорк. Носеше нова синя рокля, на която се опитваше да придаде оригинален вид, въпреки че очевидно беше избрана сред десетки подобни на нея. Не беше обута подходящо, на краката си носеше същите кафяви обувки, с които се появи миналия път.

Прегледах я внимателно и се убедих, че всичко е нормално. Казах й го и тя остана доволна.

— Намерих предродилни витамини, доктор Маккарън.

— Така ли? Много добре.

Очите й блеснаха палаво.

— Аптекарят ме посъветва да не ги вземам.

— Пази боже от хора с хаванчета — казах аз и тя се закиска в шепата си. Това беше детинско поведение, подкупващо със своята естественост. — Не съм срещал аптекар, който да не е развален лекар. Или републиканец. Предродилните витамини са нещо ново и те се отнасят към тях с подозрение. Послушахте ли съвета му?

— Не, вслушах се във вашия. Вие сте моят лекар.

— Благодаря.

— Няма за какво. — Тя ме погледна право в очите, без да се киска. — Кога ще започне да ми личи, доктор Маккарън?

— Не по-рано от август, предполагам. През септември, ако изберете дрехи, които са… по-свободни.

— Благодаря.

Тя взе чантата си, ала не бързаше да стане веднага. Сетих се, че иска да си поговорим, но не знае откъде да започне.

— Вие работите, познах ли?

— Да, работя — кимна тя.

— Може ли да попитам къде? Ако много държите, няма да…

Тя се засмя. Смехът и беше крехък, без хумор, толкова различен от кискането, колкото денят от нощта.

— Работя в магазин. Къде може да работи неомъжена жена в тоя град? Продавам парфюми на дебели дами, които си плакнат с тях косите и после излъчват аромата на талази.

— Докога ще продължите?

— Докато забележат деликатното ми положение. Предполагам, че ще ме накарат да напусна, за да не притеснявам някоя от тези дебели дами. От скандала да ги обслужва бременна жена без венчален пръстен може да им се изправи косата.

Изведнъж в очите й блеснаха сълзи. Устните й се разтрепераха и аз подирих пипнешком носна кърпичка. Ала сълзите не рукнаха, тя проля само една сълза. Очите й се наляха, но веднага пресъхнаха. Устните й се свиха, после се отпуснаха. Тя просто реши, че трябва да овладее чувствата си и ги овладя. Заслужаваше си да го види човек.

— Съжалявам — каза тя. — Бяхте много добър към мен. Не мога да отвърна на вашата доброта е една съвсем обикновена история.

Тя стана да си върви и аз станах е нея.

— Аз съм добър слушател — казах, — следващият ми пациент няма да дойде.

— Не — промълви тя. — Не, благодаря.

— Добре — съгласих се аз. — Но има още нещо.

— Да?

— Аз не се стремя да задължа моите пациенти — нито един от тях — да плащат предварително за услугите. Мисля че ако… точно така, ако намирате, че предпочитате… или че трябва да… — смотолевих и млъкнах.

— Аз съм в Ню Йорк от четири години, доктор Маккарън, и съм пестелива по природа. След август или септември трябва да живея от спестяванията си, докато се върна на работа. Сумата не е голяма и понякога, особено нощем, се страхувам.

Тя ме изгледа продължително с онези чудесни бадемови очи.

— Изглежда ми по-сигурно да платя предварително. Преди всичко останало. Така е, защото все си мисля за бебето и защото по-късно изкушението да похарча парите ще бъде много голямо.

— Добре — казах. — Но аз намирам това за предварително плащане. Ако имате нужда от парите, кажете.

— И отново да събудя дракона в мисис Дейвидсън? — В очите и се върна дяволитият пламък. — Не ми се иска. А сега, доктор…

— Имате намерение да работите колкото може по-дълго? До последната възможност?

— Да, налага се. Защо?

— Струва ми се, че ще ви поуплаша малко, преди да си тръгнете — казах аз.

Очите й се разшириха едва забележимо.

— Не ме плашете, аз съм достатъчно уплашена.

— Точно това ще направя. Седнете, мис Стансфийлд. — И тъй като тя стоеше, добавих: — Моля ви.

Тя седна без желание.

— Вие сте в крайно незавидно положение — започнах аз, седнал до ъгъла на бюрото ми. — Но се борите с трудностите със забележително достойнство. — Тя се опита да каже нещо и аз вдигнах ръка да замълчи. — Много добре, поздравявам ви. Но не бих искал това да се отрази на бебето ви поради вашето финансово състояние. Имах пациентка, която въпреки моето енергично настояване продължи да си стяга кръста месец след месец, все по-силно с напредването на бременността. Беше празноглава, глупава, досадна жена и не бях сигурен, че наистина иска това дете. Не бих се подписал под всички теории за подсъзнанието, които днес се обсъждат по път и над път, но ако го сторя, ще кажа, че тя или част от нея се опитваше да убие бебето.

— И направи ли го? — Лицето й беше застинало.

— Не, но детето се роди със закъснение. Възможно е това да стане при всички случаи, не твърдя обратното, за това не знаем почти нищо. Но може и тя да го е причинила.

— Ще взема предвид мнението ви. — Гласът й звучеше тихо. — Не искате да се стягам, но аз мога да поработя месец или шест седмици. Мисля, че нещо такова ми се мярна в ума. Е, благодаря ви за уплахата.

Този път я придружих до вратата. Искаше ми се да я попитам колко — много или малко — беше останало в спестовната й книжка и колко й остава до ръба на пропастта. На този въпрос тя нямаше да отговори, знаех добре това. Просто се сбогувах и пуснах шега за нейните витамини. Тя си отиде. През следващия месец открих, че мисля за нея в най-неочаквани моменти и…