Самото раждане, господа, за мнозина е нещо ужасно. Днес е на мода бащите да присъстват при раждането на децата им и доколкото тази мода кара много мъже да се чувстват виновни, без да са сторили нещо лошо (много жени използват съзнателно тази вина с преднамерена жестокост) тя прилича на нещо хубаво и здравословно. И все пак, виждал съм мъже да излизат от родилното залитащи и бледи, виждал съм ги да припадат като момичета, сломени от писъци и кръв. Спомням си един баща, който се държа чудесно… но се разкрещя истерично, когато съвсем здравия му син се пръкна на бял свят. Очите на бебето бяха отворени, те създаваха впечатлението, че бебето се оглежда… после спира поглед на бащата.
Раждането е чудесно, господа, но аз никога не съм го намирал красиво, колкото и богато да е въображението. Мисля, че е много жестоко, за да е красиво. Женската утроба е като машина. Със зачеването тази машина се включва. Отначало тя просто бездейства, но с приближаването на раждането машината набира скорост. Шепота й на празен ход става постоянен шум от движението, за да се превърне най-подир в ревящ, ужасяващ грохот. С включването на машината всяка бъдеща майка разбира, че в живота й се появява препятствие. Или тя ще износи бебето и машината ще спре, или машината ще заблъска по-шумно, по-силно и по-бързо, докато избухне в кръв и болка.
Това е разказ за раждането, господа. В навечерието на това раждане ние празнуваме почти две хиляди години.
Започнах медицинската си практика през 1929 година — лоша година за започване на каквото и да било. Моят дядо ми зае малка сума, така че бях по-голям късметлия от колегите, но трябваше да оцелея през следващите четири години главно чрез знанията си.
През 1935 година нещата се пооправиха. Имах собствени пациенти и почти не вземах от „Хариет Уайт“. През април на същата година дойде нова пациентка, която ще нарека Сандра Стансфийлд — така е по-близо до истинското й име. Тя беше млада жена и твърдеше, че е на 28 години. След прегледа предположих, че е е три до пет години по-млада. Беше руса, слаба и висока за онова време — около метър и седемдесет и три. Беше красива, но в нея имаше една студенина, която я правеше непривлекателна. Чертите й бяха правилни, очите — интелигентни, а устните й бяха неподвижни като каменните устни на Хариет Уайт от статуята срещу Медисън Скуеър Гардън. Тя се записа не като Сандра Стансфийлд, а като Джейн Смит. Прегледът показа, че е бременна от два месеца. Не носеше венчална халка.
След предварителния преглед, преди още да получа резултатите от теста за бременност, моята медицинска сестра Ела Дейвидсън каза:
— Това момиче вчера — Джейн Смит? Ако това не е измислено име, сигурно никога не съм чувала нещо такова.
Съгласих се. И все пак й се възхищавах. Не се впусна в празни приказки, не закърши пръсти, не се изчерви и не пророни сълзи. Беше целеустремена и делова. Даже фалшивото име изглежда беше продиктувано от делови причини, а не от срам. Не се опита за правдоподобност да се прави на „Бети Ракълхауз“ или на „Тернайна ДеВил“.
Ела се нацупи, подхвърли „модерно момиче“ и „нагла и безочлива“, но тя беше добра жена и казваше това просто така. Знаеше не по-зле от мен, че каквато и да е моята пациентка, тя не беше някоя ниска повлекана с изпъкнали очи и кръгли пети. Не, „Джейн Смит“ беше съвсем сериозна, съвсем целенасочена млада жена. Положението беше неприятно. Наричаха го „да паднеш в боклука“, както вие, господа, навярно си спомняте; днес, изглежда, много млади жени използват боклук, за да излязат от боклука. А тя възнамеряваше да мине през трудностите с чест и достойнство.
Една седмица след първата среща тя се появи отново. Беше чудесен ден, един от първите истински дни на пролетта. Въздухът беше мек, небето в нежни млечни оттенъци на синьото, вятърът носеше аромат — топъл неопределен мирис, с който природата напомняше, че започва родилния си цикъл отново. Един такъв ден, в който ти се ще да си далеч от отговорност, седнал срещу хубава чужда жена — на Кони Айлънд, може би или някъде край Хъдзън, с кошница за пикник на карирана покривка и въпросната дама да носи голяма бяла кръгла шапка и рокля без ръкави, хубава като деня.
Роклята на „Джейн Смит“ имаше ръкави, ала беше хубава като деня; беше изискана, от бял лен, обточена с кафяво. Носеше кафяви лачени обувки, бели ръкавици и леко демодирана шапка като камбана — първият знак, че тя е далеч от богатството.
— Вие сте бременна — казах й. — Не вярвам да сте се съмнявала, нали?
Ако ще има сълзи, помислих си, сега ще се пролеят.
— Не — отговори тя съвсем хладнокръвно. Нямаше и следа от сълзи в очите й, както не се забелязваха през тоя ден дъждовни облаци на хоризонта. — Като правило съм много редовна. — Между нас настъпи пауза. — Кога мога да очаквам раждането? — попита тя с почти беззвучна въздишка. Тя звучеше така, сякаш мъж или жена се нагърбва да вдигне тежък товар.
— Ще бъде коледно бебе — казах аз. — Датата е десети декември, но може да бъде две седмици по- рано или по-късно.
— Добре. — След кратко колебание тя се хвърли в атака. — Може ли да идвам при вас? Даже и да не съм омъжена?
— Да — кимнах. — При едно условие.
Тя се намръщи и за миг заприлича в лицето на Хариет Уайт, нейното винаги си е било такова. Някои си мислят, че намръщена двайсет и три годишна жена не е чак толкова ужасна, ала тази изглеждаше точно така. Беше готова да си отиде и това, че можеше Да мине през неприятните процедури при друг лекар, не я спираше.
— И какво може да е то? — попита тя със съвършена безизразна вежливост.
Дойде и моят ред да сведа поглед пред лешниковите й очи, но аз издържах на погледа й.
— Настоявам да зная вашето истинско име. Можем да приемем заплащането в брой, ако предпочитате, и мисис Дейвидсън ще ви издава рецепти на името на Джейн Смит. Но ако трябва да минем заедно през следващите седем месеца, бих предпочел да ви наричам с името, което носите в живота.
Завърших тази абсурдно категорична малка реч и я видях да се замисля. Бях почти сигурен, че ще стане, ще ми благодари за изгубеното време и ще си отиде завинаги. Ако си тръгнеше, щях да се чувствам объркан. Тя ми харесваше. Още повече ми харесваше целенасоченият й подход към въпроса, който би превърнал деветдесет на сто от жените в глупави и недостойни лъжкини, обезумели от живия часовник в тях, толкова дълбоко засрамени от своето положение, че прилагането на реален план за излизане от него ставаше невъзможно.
Предполагам, че днес много млади хора биха сметнали такова положение за абсурдно, грозно и дори невероятно. Хората се стремят да докажат техния широк кръгозор с това, че жена без венчална халка заслужава двойно по-голяма загриженост от омъжената. Вие, господа, си спомняте времето, когато положението беше съвсем друго — съчетанието на праволинейността и двуличието правеха крайно неприятно положението на жена, попаднала „в боклука“. През онези дни омъжената бременна жена беше лъчезарна, сигурна в положението си и се гордееше да изпълни мисията, която смяташе, че бог й е отредил на земята. В очите на света и понякога в собствените си очи неомъжената бременна жена беше блудница. Такава жена, по думите на Ема Дейвидсън, беше „лека“, а по онова време „лекото“ поведение не се забравяше бързо. Такива жени заминаваха да родят децата си в други градове и населени места. Някои се тровеха и се хвърляха от високите етажи, други отиваха за аборт при мошеници или се опитваха сами да свършат тая работа. Докато работех като лекар видях как четири жени починаха от загуба на кръв с перфорирана матка; в един от случаите перфорацията беше причинена от назъбеното гърло на бутилката на доктор Пепър, която беше завързана за дръжката на метличка. Днес е трудно да повярваме, че ставаха такива неща, господа, но те ставаха. Казано по-просто, това беше най-лошото положение, в което можеше да се озове здрава млада жена.
— Добре — склони тя най-сетне. — Така е честно. Казвам се Сандра Стансфийлд.
И ми подаде ръка. Аз я поех и я стиснах съвсем изумен. Много се радвам, че Ела Дейвидсън не ме видя. Тя нямаше да каже нищо, но през следващите седмици кафето ми щеше да бъде по-горчиво.
Тя се усмихна на моето смайване, предполагам, и ме погледна открито.
— Надявам се да станем приятели, доктор Маккарън. Сега имам нужда от приятели. Аз се
