сграда имаше дълга, тясна стая с два боулинга.
През тези години препрочетох книгите на Едуард Грей Севил и открих един зашеметяващ поет, може би равен на Езра Паунд и Уолъс Стивънс, наречен Норман Розен. Според кратката бележка на гърба на един от томовете му в клуба той е роден през 1924 година и е убит в Анцио. Трите тома с неговите произведения са публикувани от „Стедхам и син“ в Ню Йорк и Бостън.
Помня как един слънчев следобед през изминалите години (коя точно, трудно ми е да кажа) отидох в Нюйоркската публична библиотека и поисках
Хрумна ми да питам Стивънс, ала видях предупредителната светлина в очите му и не зададох въпроса.
През тези години чухме доста истории.
Приказки, както казва Стивънс. Смешни приказки, приказки за споделена и изгубена любов, тъжни приказки. Да, даже и няколко военни разказа, но не от онези, за които намекваше Елън.
Помня разказа на Жерар Тузман съвсем ясно. Беше приказка за една американска оперативна база, обстреляна от германската артилерия четири месеца преди края на втората световна война, в която загиват всички, освен самия Тузман.
Латроп Карудърз, американски генерал, който оттогава всички мислят за откачен (той носи отговорността за осемнайсет хиляди произшествия — за живота и крайниците на войниците, прахосани така, както ти или аз можем да прахосаме четвърт долар за музикален автомат), се бил надвесил над картата на фронтовата линия, когато паднала бомбата. Той обяснявал нова шантава операция с възможен успех на нивото, което всички карудъровци могат да измътят: тя обещавала грандиозен успех в производството на нови вдовици.
Когато димът се разсеял, замаяният и оглушен Жерар Тузман, чиято кръв се леела от носа, ушите и ъгълчетата на двете очи, стигнал до тялото на Карудърз и се огледал за изхода от тази развалина, която допреди минута била щаб. Погледнал генералското тяло… закрещял и се засмял. Той не чувал смеха с оглушалите си от взрива уши, но това помогнало на санитарите да разберат, че има жив човек сред купища трески.
Карудърз не бил осакатен от взрива, поне в смисъла, който употребяват войниците от тази отдавна минала война; мъже, чиито ръце са откъснати, мъже без крака и очи, мъже, чиито бели дробове са проядени от газ. Не, каза разказвачът, нямало нищо такова. Майка му щяла да го познае. Но картата…
… картата, над която Карудърз се бил надвесил с показалеца си на касапин, когато избухнал снарядът…
Картата някак си
Това беше нашата коледна история през хиляда деветстотин седемдесет и …… година.
Помня и много други, но не им е мястото тук. Право да си кажа, и на тузмановата история също… но тя беше първата „Коледна приказка“, която чух на номер 249Б, и аз не устоях на изкушението да я разкажа. В четвъртъка след Деня на благодарността през онази година, когато Стивънс плесна с ръце за внимание и попита кой ще ни удостои с коледна приказка, Емлин Маккарън изръмжа: „Струва ми се, че имам предвид нещо от тези мечешки приказки. Ще я разкажа сега или никога. Много скоро бог ще ми затвори устата за мое добро.“
От времето, когато започнах да идвам на номер 249Б, не бях чувал Маккарън да разказва нещо. Усещах силно вълнение, може би затова поръчах такси толкова рано, а Стивънс сервира яйчния коктейл на шестима от нас, които дръзнаха да излязат в онази ветровита студена вечер. Не бях единственият, видях същата възбуда на доста лица около мен.
Маккарън, вече стар, кожа и кости, седна на огромен стол до огъня е пакет фойерверки във възлестите си ръце. Той го хвърли вътре и ние видяхме как пламъкът сменя цвета си, преди отново да стане жълт. Стивънс разнесе чашите с бренди и ние му дадохме коледния бакшиш. Веднъж по време на тази годишна церемония чух звън на дребни монети при предаването им към получателя; в друг случай зърнах за миг в светлината на огъня хилядадоларова банкнота. В двата случая шепота на Стивънс беше еднакъв: тих, внимателен и съвсем коректен. Десет години — ни повече, ни по-малко — бяха минали от времето, когато за първи път дойдох в клуба на 249Б с Джордж Уотърхауз, и докато външният свят се променяше, тук нищо не се промени и Стивънс като че не беше остарял нито с месец, нито с един-единствен ден.
Той се скри в сянката и за миг се възцари пълна тишина, в която чувахме лекото свистене на парата, която изпускаха горящите цепеници в камината. Емлин Маккарън се взря в пламъка и всички проследихме погледа му. Тази вечер огнените езици изглеждаха особено буйни. Видът на огъня ме замайваше, както, предполагам, вятърът е омагьосвал пещерните хора, нашите предци, когато е ревял и виел край студените им северни пещери.
Най-сетне, все още загледан в огъня, Маккарън леко се наведе напред, лактите му опряха в бедрата, а стиснатите му китки увиснаха между коленете като възел, и той започна разказа си.
II. НАЧИН НА ДИШАНЕ
Наближавам осемдесетте, което ще рече, че съм връстник на века. През целия си живот съм бил свързан със здание, което се издига срещу Медисън Скуеър Гардън и много прилича на огромен сив затвор — сякаш идва от
Роден съм в това сиво каменно здание на 20 март 1900 година. Върнах се в него като интернист през 1926-та. Двайсет и шест е точно възрастта, когато трябва да започнеш в медицината, но аз имах практика по вътрешна хирургия в края на Първата световна война: опитвах се да напъхам разкъсаните черва от отворени коремни рани и търгувах на черния пазар е морфин, който беше оцветен и понякога опасен.
Също като лекарското поколение след Втората световна война ние бяхме здравата практическа основа на хирурзите и в повечето медицински училища в периода от 1919 до 1928 година се забелязва изключително нисък процент на неуспелите. Бяхме по-стари, по-опитни, по-устойчиви. Бяхме ли и по-мъдри? Не зная… но със сигурност бяхме по-цинични. Нямаше и следа от безсмислиците, за които сте чели в популярните медицински романи, нямаше припадъци и повръщане при първата аутопсия. Но не и след Бело Уудс, където цели пълчища плъхове се събираха в пръснатите от газ стомаси на загиналите войници на ничия земя. Ние повръщахме по пътя си.
Хариет Уайт Мемориъл Хоспитъл заема голямо място в нещо, което ми се случи девет години след започване на работа там. Ето историята, която искам да ви разкажа тази вечер, господа. Това не е коледна приказка, ще речете, макар че последното й действие се развива в навечерието на Коледа. И още нещо: тъй като е наистина ужасяваща, тя сякаш изразява за мен цялата изумителна сила на прокълнатия и урочасан човешки род. Аз виждам в тази приказка чудото на нашата воля… и нейната застрашителна мрачна власт.
